Красавицата и звярът

— Фелисити, трябва да ми повярваш. Сейнт Джъстин беше тук и това бе просто едно посещение от учтивост — твърдо заяви Хариет. — На мен ми се струва съвсем нормално той да посети и да огледа семейните земи в тази област.

— В селото казват, че Сейнт Джъстин никога не идва в Ъпър Бидълтън и че мрази от дън душа това място — леля Ефи си направи вятър с ръка. — Божичко, струва ми се, че и аз ще припадна. Виконт, и то в тази къща, само си представете!

— Аз не бих се радвала толкова, ако бях на ваше място, госпожо Ашкомб — госпожа Стоун погледна Ефи с мрачен многозначителен поглед. — Той вече бе сложил лапите си върху госпожица Хариет, видях го. Става богу, че влязох в стаята тъкмо навреме.

— Навреме за какво? — любопитството на Фелисити явно бе доста поизострено.

— Това не ви засяга, госпожице Фелисити. Твърде млада сте, за да разбирате от тези неща. Само се благодарете, че не влязох прекалено късно този път.

— Прекалено късно за какво? — настояваше Фелисити.

Хариет въздъхна.

Леля Ефи се обърна намръщена към нея.

— Но какво се е случило, Хариет, скъпа? Да не би да сме нямали чай? Би било ужасно!

— Не, имаме чай, само че не се сетих да му предложа — призна Хариет.

— Не си му предложила чай? Един виконт идва на гости у дома и ти дори не се сещаш да му предложиш освежително питие?! — сега вече леля Ефи изглеждаше наистина шокирана. — Хариет, какво ще правя с теб? Къде са добрите ти обноски?

— Искам да знам какво се е случило — бързо ги прекъсна Фелисити. — Каква е тази история за лапите на онзи мъж върху теб, Хариет?

— Нищичко не се е случило и нищо нямаше да се случи — сряза я Хариет. — Въобще не ме е докосвал — след тези думи тя си спомни, че все пак брадичката й се бе озовала в огромната лапа на този мъж, припомни си и свирепия заплашителен поглед в кафявите му очи. — Е, докосна ме, но само за миг. Нищо сериозно, уверявам ви.

— Хариет — Фелисити вече определено кипеше от любопитство. — Веднага ни разкажи всичко!

Само че този път госпожа Стоун бе тази, която отговори.

— Нагъл като самия дявол е той! — Тя кършеше ръце в скута си, а в очите й блестеше дълбоко възмущение и негодувание. — Мисли си, че всичко може да му се размине. Капчица срам не му е останала на тоя звяр!

При тези думи икономката подсмръкна, но Хариет веднага я сгълча:

— Госпожо Стоун, моля ви, сега пък не започвайте да плачете.

— Съжалявам, госпожице Хариет — госпожа Стоун отново лекичко подсмръкна и избърса очи с крайчето на престилката си. — Ама просто като го видях пак, след толкова години, си спомних всички ония ужасни неща.

— Какви неща? — Фелисити вече умираше от любопитство.

— Спомних си нашата прекрасна малка госпожица Диъдри — госпожа Стоун отново изтри очи.

— Коя е Диъдри? — заинтересува се леля Ефи. — Дъщеря ви?

Госпожа Стоун преглътна сълзите си.

— Не, не беше моя роднина. Тя бе прекалено изтънчена, за да е свързана по някакъв начин с обикновени хорица като мен. Тя бе дъщерята на преподобния Ръштън, неговото единствено дете. Но аз я отгледах.

— Ръштън? — Леля Ефи се позамисли. — О, да, предишния пастор на тази енория. Онзи, на чието място е дошъл скъпият ми брат.

Госпожа Стоун кимна. Тънките й устни трепереха.

— Госпожица Диъдри бе всичко, което остана на преподобния, когато милата й майчица си отиде от тоя свят. Тя беше като слънцето в тоя дом, толкова радост ни носеше. Докато накрая Звяра я унищожи.

— Звяра? — Фелисити сега имаше същото изражение, както когато четеше ужасиите в някой от любимите си готически романи. — Виконт Сейнт Джъстин? Той ли я унищожи? Как?

— Точно той, това развратно чудовище — госпожа Стоун отново попи сълзите си.

— Господи! — леля Ефи бе поразена. — Виконтът е съсипал момичето? Но моля ви, госпожо Стоун. Не мога да повярвам на подобно хрумване. Този човек е все пак е благородник. Наследник на графска титла.

— Тогава не беше никакъв благородник — заяви твърдо госпожа Стоун.

Хариет загуби търпение и се нахвърли върху икономката, която направо я вбесяваше.

— Госпожо Стоун, струва ми се, че за днес ни е повече от достатъчно да гледаме представленията ви. Свободна сте да се върнете в кухнята.

Насълзените очи на госпожа Стоун се изпълниха със загриженост.

— Истина е, госпожице Хариет. Точно той уби моята малка госпожица Диъдри, все едно че сам натисна спусъка на пистолета.

— Пистолет? — Хариет не можеше да повярва на ушите си.

За известно време в стаята се възцари тишина. Ефи бе като онемяла. Дори и Фелисити сякаш не можеше да изрече какъвто и да е въпрос.

Хариет почувства как устата й пресъхва.

— Госпожо Стоун — започна тя много внимателно, — нима искате да кажете, че виконт Сейнт Джъстин е убил някой, който е живял преди в тази къща? Защото, ако е така, ако продължавате да твърдите такива ужасни неща, принудена съм да ви съобщя, че повече не мога да ви търпя на служба в този дом.

— Но това е самата истина, госпожице Хариет. Кълна се в живота си. О, те казваха, че е било самоубийство, бог да даде мир на душата й, но съм сигурна, че той я подтикна към това. Звяра от Блекторн Хол е виновен, само той, и всички в селото го знаят.

— Мили боже! — възкликна Фелисити.

— Сигурно има някаква грешка — прошепна леля Ефи.

Но Хариет погледна госпожа Стоун право в очите и веднага разбра, че жената казва истината, или поне истината такава, каквато й бе известна. При тази мисъл тя внезапно се почувства ужасно зле.

— Но как е успял Сейнт Джъстин да тласне Диъдри Ръштън към самоубийство?

— Бяха се сгодили и трябваше да се венчаят — тихо каза госпожа Стоун. — Но това беше преди той да стане наследник на титлата. По-големият брат на Гидиън Уестбрук, Рандъл, все още беше жив по онова време. Тогава, разбира се, Рандъл бе този, който щеше да наследи стария граф. Той беше съвършеният джентълмен, истински благородник. Прекрасен наследник за граф Хардкасъл. Човек, достоен да продължи по стъпките на стария си баща.

— За разлика от Звяра? — попита Фелисити.

Госпожа Стоун я погледна със странно изражение и сниши гласа си почти до шепот:

— Някои дори твърдят, че точно Гидиън Уестбрук е убил собствения си брат, за да се добере до титлата и до именията.

— Колко вълнуващо! — промълви Фелисити.

— Не мога да повярвам — леля Ефи сякаш бе замаяна от новините.

— А мен ако питате, всичко това очевидно са куп глупави измислици — заяви Хариет. Но дълбоко в себе си тя усещаше някаква ледена буца. Госпожа Стоун си вярваше, до последната дума. Тази жена несъмнено много обичаше да драматизира нещата, но Хариет я познаваше от достатъчно дълго време, за да е сигурна, че икономката е съвсем честна.

— Истина си е — мрачно повтори госпожа Стоун. — Кълна се.

— Продължавайте, госпожо Стоун. Разкажете ни как Звяра… искам да кажа виконтът… е тласнал момичето към самоубийство — подкани я Фелисити.

Хариет се отказа от опитите си да спре разказа. Изправи гръб и заслуша с убеждението, че винаги е най-добре първо да се запознаеш с фактите.

— Да, госпожо Стоун. След като вече ни казахте толкова много неща, ще е най-добре да разкажете и останалото. Какво по-точно се случи с Диъдри Ръштън?