особено доволен от тази среща, чиято инициаторка беше тя самата. Хариет се усмихна неуверено. — Простете, милорд. Може би писмото ми е звучало малко заповедно?
— Това е меко казано, госпожице Поумрой.
Тя прехапа устни, като го гледаше изпитателно.
— Признавам, че наистина имам лошия навик да съм, как да кажа, прекалено пряма?
— По-правилно ще е да кажете рязка. Или изискваща. Дори
Хариет въздъхна.
— Прав сте. Но с така, защото непрекъснато ми се налага да взимам решения. Татко в много отношения беше прекрасен човек, но предпочиташе да се занимава с духовното благоденствие на паството си, а не с ежедневните грижи на семейството. Леля Ефи е наистина много мила, но не е възпитана да взима решения. А сестра ми току-що завърши училище и няма почти никакъв житейски опит.
— С други думи, отдавна сте поели управлението на дома в свои ръце, поради което сте свикнали да заповядвате и командвате за всяко нещо — заключи Гидиън. — Това ли искахте да кажете, госпожице Поумрой?
Тя се усмихна, очевидно доволна от схватливостта му.
— Точно така. Виждам, че разбирате. Сигурно ви е известно, че във всяка ситуация все някой трябва да взима решения и да издава команди.
— Като на борда на кораб, така ли? — Гидиън с мъка сдържа усмивката си при мисълта как Хариет Поумрой командва кораб от кралската флота. Щеше да изглежда наистина впечатляващо в капитанска униформа, реши той. Готов бе да заложи цяло състояние, че задните части на госпожица Поумрой значително ще променят облика на чифт обикновени моряшки панталони.
— Да, точно както на борда на кораб — каза Хариет. — Е, в нашия дом, най-общо казано, аз съм човекът, който трябва да взима решенията.
— Разбирам.
— Чудесно. Но все пак дълбоко се съмнявам, че сте пропътували цялото разстояние от имението ви на север до тук само за да задоволите любопитството си коя жена се е осмелила да ви пише с такъв рязък тон. Все пак признайте, че се интересувате от събитията тук, в Ъпър Бидълтън, милорд.
Гидиън сви рамене и прибра писмото обратно в джоба си.
— Няма да споря за това с вас, госпожице Поумрой. Важното е, че съм тук, затова нека да минем на въпроса. Може би ще бъдете така любезна да ми съобщите каква по-точно е тази злокобна опасност, която споменавате в писмото си, както и защо тя изисква от мен крайна дискретност!
Нежните устни на Хариет се разтегнаха в иронична усмивка.
— О, боже. Освен че ви се е сторило доста заповедно, писмото ми е звучало и някак злокобно, така ли? Сигурно ви е заприличало на откъс от страховитите готически романи на госпожа Радклиф1.
— Да, госпожице Поумрой. Точно така — Гидиън не сметна за необходимо да споменава, че е препрочел писмото няколко пъти. То наистина бе необикновено. Молбата за съдействие беше отправена с такъв енергичен тон, а и стилът на писмото, макар да бе доста драматичен, говореше за особена жизненост и сила на духа, което действително бе събудило любопитството му да се срещне очи в очи с авторката.
— Сър, разберете ме добре: исках да съм съвсем сигурна, че ще прикова вниманието ви.
— Е, успяхте да го приковете.
Хариет отново се наведе напред и пак кръстоса ръце със съвсем делови вид.
— Ще говоря направо, милорд. Наскоро открих, че Ъпър Бидълтън очевидно е станал свърталище на банда опасни крадци и главорези.
Шеговитото настроение на Гидиън моментално се изпари. Изведнъж той се зачуди дали жената срещу него е с всичкия си.
— Вероятно ще благоволите да изясните твърдението си, госпожице Поумрой.
— Става въпрос за пещерите, милорд. Сигурно помните, че покрай брега скалите са осеяни с пещери. Те се намират точно под вашите земи — тя нетърпеливо махна с ръка към отворената входна врата, отвъд която, близо до дома на енорийския пастор, се виждаха скалите, спускащи се почти отвесно към морето. — Разбойниците използват една от пещерите в скалите точно над брега.
— Много добре си спомням тези пещери. Никога не са били от някаква полза за имението ни. Семейството ми винаги е разрешавало на търсачите на вкаменелости да ги изследват напълно свободно — Гидиън се намръщи. — Нима искате да кажете, че някой ги използва за незаконна дейност?
— Точно така, милорд. Открих това преди няколко седмици, когато изследвах един нов проход в скалите — очите на Хариет заблестяха ентусиазирано. — Точно в тази пещера направих някои многообещаващи открития, сър. Една прекрасна бедрена кост, както и още няколко други… — тя изведнъж замълча.
— Нещо не е наред ли?
— О, не, съвсем не — Хариет сбърчи нослето си в самообвиняваща се физиономия. — Простете, милорд. Отклонявам се от темата. Все така става, когато спомена нещо относно вкаменелостите. Но вие едва ли се интересувате особено от изследванията ми. Да се върнем на въпроса: пещерите наистина се използват за престъпни цели.
— Моля, продължавайте — насърчи я Гидиън. — Става все по-интересно.
— Да, наистина, та както казвах, онзи ден изследвах един нов проход и…
— Госпожице Поумрой, това не е ли едно твърде опасно занимание? Случвало се е хората да се изгубят из пещерите и да не могат да излязат дни наред. А някои дори са си умрели в тях.
— Уверявам ви, че аз съм много внимателна. Използвам фенер и маркирам пътя си. Баща ми ме научи как да изследвам пещерите. Та значи, наскоро се натъкнах на невероятна пещера. Голяма е колкото обширна приемна зала. И цялата е осеяна с многообещаващи каменни образувания — Хариет присви очи. — Само че беше пълна и с нещо, което очевидно е плячка.
— Плячка?
— Ами да, плячка, крадена стока. Нали разбирате какво имам предвид, плячката на крадците.
— Аха, плячка. Да, разбира се — Гидиън вече не се чудеше дали е луда. Важното бе, че тази дама определено беше една от най-интересните личности, които бе срещал през живота си. — И какво представляваше тази плячка, госпожице Поумрой?
Тя свъси вежди замислено.
— Така-а-а. Имаше няколко първокласни сребърни прибора за сервиране. Няколко изключително изящни златни свещника. Малко скъпоценности и бижута. Но всички предмети бяха от най-висока класа, милорд. Веднага предположих, че не може да са откраднати от района на Ъпър Бидълтън.
— Какво ви наведе на тази мисъл?
— Тук има само една-две къщи, които могат да се похвалят с подобни изящни предмети, но кражбата дори на един от тях веднага щеше да се разчуе. А нищо подобно не сме чули.
— Разбирам.
— Подозирам, че предметите пристигат от друго място и се внасят в пещерата нощем, където остават на склад, докато собствениците се откажат от всякакви опити да ги открият. Чувала съм, че не са редки случаите, когато полицията залавя крадците точно когато се опитват да продадат стоката си.
— Много добре сте информирана.
— Да, но както казвах, очевидно някакви особено хитри злодеи са се сетили, че могат да крият крадените си вещи в моите пещери, докато престанат да ги търсят и страстите се поуталожат. Тогава сигурно предметите биват откарвани до Бат или до Лондон и там ги продават на разни бижутери и заложни къщи.
— Госпожице Поумрой — Гидиън едва сега започна да се замисля дали пък наистина пещерите не бяха сцена на някакви престъпни машинации. — Позволете да запитам, защо не сте отнесли въпроса към местния съдия или към управителя на имотите ми?
— Местният съдия вече е прекалено възрастен, сър. Той въобще не е в състояние да се справи с подобна история. А ако ми позволите да съм съвсем откровена, вашият нов управител, господин Крейн, не ми вдъхва и капчица доверие — Хариет сви устни неодобрително. — Колебая се дали да ви го кажа, милорд, но ми се струва, че той знае за престъпната банда и умишлено си затваря очите за дейността им.
