като големи и яки мъже, които всяват страх с масивните си като скала тела. Но този мъж я наведе на мисълта за фаталната заплаха, която се криеше в очертанията на навит камшик. Той бе много по- опасен.
— Вие… вие при господин Грейнджър ли работите? — Чу се как притеснено задава въпроса и чак тогава осъзна как се бе издала с признанието, че знае името на Грейнджър.
— Не. — Върху лицето му се появи странно безизразна усмивка. — Работя единствено за себе си.
Което бе напълно логично — осъзна внезапно Онър. Човек като този не получава заповеди от ловки кредитори като Грейнджър. Но това правеше ситуацията още по-объркваща.
— Тогава наистина не виждам какво можем да обсъждаме — започна смело тя. — Извинете, но трябва да тръгвам. Налага се да изпълня един ангажимент.
— Аз също, госпожо. Аз — също.
Хватката върху ръката й се стегна толкова, колкото да й напомни, че не можеше да я избегне, и Онър разбра, че я връщат към конюшните.
— Чакайте! Какво си въобразявате, че правите? Та аз дори не знам името ви!
— Константайн Ландри. Наричайте ме Кон.
— Господин Ландри, моля ви, пуснете ме. Имам работа, която трябва да свърша — каза Онър с внимателна настойчивост. Грейнджър дори вече изчезваше от погледа й зад една голяма сграда. Тя се бореше да се освободи от хватката на Ландри и наистина имаше намерение да извика за помощ. Наоколо минаваха много хора. Този мъж сигурно нищо нямаше да й направи пред толкова свидетели.
— Ако говорите за преследването на Грейнджър, опасявам се, че ще трябва да си помислите за по- приятен начин да прекарате следобеда.
— Вие работите при това копеле!
Той я погледна иронично отвисоко, докато я избутваше към охраняваната врата на конюшнята.
— Казах ви. Не работя за никого, освен за себе си. Вече не.
— Тогава защо ме притеснявате? И откъде знаете кой е Грейнджър? — попита рязко Онър.
— Тук много хора знаят кой е Грейнджър. Той е замесен във всичко — като се започне от кредитиране и се стигне до търговия с наркотици. Не мога да се въздържа да не полюбопитствам защо мила дама като вас толкова се интересува от него. Повярвайте ми, освен ако нямате мазохистични наклонности, не бихте искали да отидете там, накъдето в момента се е запътил Грейнджър.
Онър погледна втренчено грубо изсечения профил на Кон Ландри.
— Където отива той?
— Право в полицейски капан. Направена му е клопка. Грейнджър си мисли, че ще се свърже с един от доставчиците си на наркотици. В известен смисъл това ще стане. Но през последните шест месеца доставчик е полицай под прикритие. Днес ченгетата заложиха капана. Грейджър е достатъчно силен, за да наема други да поемат рисковете вместо него. Но този път го убедиха, че сделката е прекалено голяма, за да бъде оставена в ръцете на чиновници. — Ландри тъжно поклати глава. — Някои хора просто не могат да възлагат отговорност на други, когато това е необходимо.
Онър застана като закована на тюркоазеносините си кожени сандали с високи токове.
— Откъде знаете всичко това? Кой сте вие, Кон Ландри?
Той любезно й разреши да го спре, обърна се и се изправи точно пред питащите й светлокафяви очи.
— Много просто. Аз съм този, който спасява сладката ви кожа от доста неприятната изненада, която очаква Грейнджър. Как щяхте да обясните присъствието си на ченгетата, когато го заловят и видят как и вие се гърчите в мрежата?
— Нищо не разбирам.
— Очевидно. Ето защо трябва да бъдете разумна и да не се забърквате в това. Елате, госпожо с блуза с цвят на диня. Искам да ви представя на един свой приятел.
Объркана и предпазлива, Онър отново беше поведена към хиподрума. На входа Константайн Ландри показа пропуск на собственик и в следващия миг Онър се озова на мястото, където се пазеха скъпите животни. Наоколо се издигаха подредени една до друга конюшни, до тях — ремаркета за коне и къщички за конярите. Въздухът бе изпълнен с приятната, ухаеща на пръст миризма на добре гледани коне. По трибуните цареше оживление, нетърпение и отчаяние в зависимост от изхода от надбягването в момента. Усещаше се скрита делова суетня.
— Господин Ландри, това е смехотворно. Моля да пуснете ръката ми.
— Казах ви да ме наричате Кон. Според мен това е може би най-безопасното място за вас, докато изведат Грейнджър. Доколкото виждам, вие на всяка цена искахте да го последвате в бедата.
— Това какво ви интересува? — заяде се разярено тя.
Устните му за миг леко се извиха в ъгълчетата в странна и нищо не означаваща усмивка.
— Хубав въпрос.
Тя чакаше отговор и когато не го получи, продължи с аргументите си да бъде освободена.
— Вижте, ако сте полицейски агент под прикритие и съм ви попречила, съжалявам. Нямах намерение да се намесвам, в каквато и да е операция за прибиране на Грейнджър! Повярвайте ми, никой повече от мен не желае той да бъде в затвора!
Ландри поклати глава.
— Ще ми кажете ли защо?
— Струва ми се, че не е ваша работа. Не сте ми показали нито значка, нито някакъв документ. — Онър изведнъж стана предпазлива и отхвърли възможността да бъде принудена да дава обяснение. — Все още нямам представа кой сте в действителност, нали?
— Аз съм в същото положение. Вие също не сте се представили.
— Нямам и намерение. Изглежда, знаете вече твърде много за мен.
Онър усети известно задоволство от това, че имаше възможност поне нещо да му откаже. Константайн Ландри беше едва ли не заплашително самоуверен в себе си. Сурово изсечените черти на лицето му не носеха и следа от благост и сърдечност.
— Аз мисля — каза Ландри прекалено тихо, — че е време да ми кажете коя сте.
— В качеството си на длъжностно лице ли се интересувате? — попита тя с демонстративно предизвикателство, което беше само за кураж.
Проблясък на интуиция й подсказа, че представянето й на този човек щеше бъде незначителна постъпка, но със съдбоносни последици. Сякаш той искаше от нея някак да се обвърже, да признае това необичайно запознанство, да направи потенциално опасната първа стъпка. Странно, но Онър можеше да се закълне, че в този момент той знаеше коя е и само й се щеше да поддържа някаква илюзия за анонимност. После отхвърли неприятната мисъл. Нямаше как той да знае коя е.
— Просто питам. Точка. Не служебно.
Онър почувства как волята му сякаш на вълни я обгръщаше и разбра, че огромната им сила вече бе преодоляна. Спряха под навеса на дълга конюшня и тя изпитателно вдигна поглед към него. Изведнъж осъзна, че в края на краищата той щеше да получи отговора на въпроса си. Имаше усещането, че вече бе получавал отговори от други хора. Беше такъв тип човек. Нямаше смисъл да се съпротивлява на любезната повелителност в гласа му.
— Както вече казах, струва ми се, че знаете твърде много — отбеляза тихо тя. — Но за сведение, името ми е Онър Мейфийлд.
— Да. — Той отново пое ръката й и я поведе в конюшнята. От тази единствена дума лъхаше задоволство.
Само „да“. Просто и уверено. Като че ли тя само потвърждаваше нещо, което той вече знаеше. Какво става тук, чудеше се Онър?
— Господин Ландри, отговорих на въпроса ви. Сега ми кажете каква е вашата роля. Дължите ми поне това.
— Дължа ли ви? — Той се беше спрял пред обширна ясла. Отвътре идваше лек шум и след няколко секунди се показа любопитна конска глава.
— Здравей, Легаси. Надявам се днес да ти се тича.
— Легаси? — Онър пристъпи напред и протегна ръка да докосне носа на коня, който я наблюдаваше с
