щеше да бъде по-добре да рискува да отиде на паркинга с Грейнджър. Щеше да е по-лесно и по-безопасно да обясни всичко на ченгетата, отколкото на него. Но нямаше избор.
Пипнах те, красива пеперудке.
В действителност, призна си Ландри, Онър не беше точно красива. Но у нея имаше някаква сила, която го очароваше. Кестенявите очи бяха изразителни и подчертано интелигентни. Тук, на сянката, едва забележимите проблясъци в косата й не се забелязваха, но фризурата й отиваше. Тя бе оформена в плавна небрежна линия и докосваше раменете й. Меки устни и леко агресивен нос приятно се съчетаваха с големите леко дръпнати очи, но поотделно чертите й не можеха да бъдат определени като красиви.
Въпреки това той изучаваше лицето й, търсейки това, което го бе заинтригувало. Може би едва загатнатата женска сила, излъчваща се от начина, по който се държеше. Или може би скритата топлина, която видя в очите й. Тя не беше повърхностна жена. Лъхаше на гордост, интелигентност и изтънченост. Ландри доста години се бе учил да прави преценки за хората. Понякога животът му зависеше от тази способност. Да, този, който успееше да се промъкне през бариерите й, щеше да бъде възнаграден.
И останалото се оказа неочаквано интересно. Панталоните й от плат с цвят каки, които се стесняваха към глезените, подчертаваха извивката на приятно оформени задни части. Блузата в динен цвят беше свободна, но не скриваше тънката й талия и малките гърди.
В леглото сигурно е гладка. И отзивчива — реши изведнъж Ландри. Той не знаеше по какво съдеше за това, но беше убеден, че е така. Цялото му тяло бе убедено. Смътно го изненада неочакван прилив на онова старо като света влечение. То постави на доста пикантна основа намеренията му към Онър Мейфийлд. Още веднъж бе принуден да се сблъска със смътните цели, които би трябвало да бъдат кристално ясни в главата му. Ландри решително отхвърли усещането си за раздвоение.
— Онър — промълви той, сякаш се вслушваше в звука на името й.
Тя го погледна с любопитство.
— Да?
— Интересно име.
— Баща ми го е избрал — осведоми го с безразличие тя.
— И вие отговаряте ли на него?
Онър не се интересуваше каква посока ще поеме разговорът.
— След като не играя на покер с вас, не виждам какво значение има това.
— Баща ви доволен ли е от усилията ви?
— Баща ми е починал, господин Ландри.
Тъжната й забележка бе посрещната с мълчание. Ландри не каза обичайното в такива случаи „Съжалявам“. Той прие информацията така, сякаш вече знаеше отговора. На нея не й харесваше начинът, по който я проучваше. Това я изнервяше. Вече бе достатъчно притеснена от случилото се през деня.
От друга страна, тя би се чувствала значително по-напрегната, ако Кон Ландри не се беше изпречил по пътя й към паркинга. Устните й се отпуснаха в топла усмивка.
— За какво си мислите, Онър?
— Че съм ви длъжница, ако наистина сте ме спасили от засадата, която е била готвена за Грейнджър.
— Съгласен съм.
Усмивката й язвително се изви.
— По-галантно щеше да бъде, ако бяхте свили рамене и ми кажехте, че помощта ви не е от значение и че не трябва да ви се чувствам длъжна заради нея.
Той мълчеше.
— Но няма да постъпите галантно, нали?
Тя с насмешка проучваше лицето му, което беше като изсечено.
— Не. Защо да го правя? Обичам да поддържам везните в равновесие.
Той изглеждаше малко озадачен от факта, че тя се осмели да му предложи да действа по начин, различен от неговия. В този момент Онър осъзна, че за него думите бяха като някаква догма, като доктрина, според която живееше.
В много отношения той би могъл да бъде груб — реши тя, — но си имаше собствен стил. Тук, в Южна Калифорния, където толкова много хора пренебрегват такива отживелици като личен стил на поведение за сметка на удобството и изгодата, имаше нещо дълбоко интригуващо в мъж, който живее по свои собствени правила.
— Тогава може би ще трябва да отпишете точно този дълг, господин Ландри. Не виждам как бих могла да ви се отплатя — каза хладно Онър.
— Като видите как Легаси ще спечели — отвърна внимателно той. — Използвам ложата на треньора. Бих искал да дойдете с мен. Особено след като имате някаква връзка с родословието му.
Обзе я облекчение, когато видя, че все пак той няма да иска твърде много.
— Всъщност никога не съм наблюдавала Стайлиш Легаси да се надбягва… По това време родителите ми се развеждаха и имаше много неприятни сцени между мама и татко. Не успях да прекарам много време с баща си. Това беше доста отдавна. — Което не означаваше, че не бе поласкана от факта, че баща й бе притежавал състезателен кон, спомни си Онър.
— Ще дойдете ли с мен в ложата на Хъмфри?
— Щом настоявате… — съгласи се колебливо тя, опитвайки се да потисне нарастващото вълнение.
— След като току-що отървахте кожата от дългата ръка на закона, да ме удостоите с благоволението си е най-малкото, което можете да направите, нали? — отбеляза лаконично Кон.
— Представяте нещата по забележително недипломатичен начин, Кон. — В думите й се прокрадваше известна строгост. По дяволите! Наистина му дължеше някаква отплата за случайната намеса. Но не й допадаше начинът, по който той използваше това задължение в своя полза. Кон Ландри — реши Онър — беше доста коравосърдечен. Част от първоначалното й вълнение помръкна. — Не виждам защо бихте желали точно моята компания, за да гледате как бяга Легаси, но…
— Желая я. Това решава въпроса.
— Господин Ландри — започна разярено тя, но бе прекъсната от непознат глас. Той беше на мъж със силно провлачен южняшки говор.
Тя се обърна и видя да приближава едър плешив мъж с шкембе и с приветлива усмивка. Носеше бежова широкопола шапка от филц с лента като че от истинска змийска кожа. Останалото му облекло — от ризата стил „уестърн“ и широките му панталони до ръчно изработените ботуши беше в хармония с шапката. Мъжът беше около шейсетте, прецени тя. Бръчиците около очите, предизвикани от усмивката му, я накараха да му отговори също с усмивка.
— Имайте милост, госпожице. Кон е в града само заради надбягванията. Той е съвсем сам и ми се струва напълно логично, че иска да наблюдава голямото надбягване на Легаси заедно с толкова миловидно създание като вас.
Ландри кимна на новодошлия.
— Онър, това е Итън Бейли. Той има няколко коня при моя треньор, Тоби Хъмфри. Итън, запознай се с Онър Мейфийлд.
— Здравейте, как сте? — попита любезно тя, протягайки ръка. Пръстите й веднага бяха силно стиснати от мека длан.
— Съвсем добре, госпожице Онър. Госпожица сте, нали? — Той демонстративно разгледа безименния й пръст. — Тук, в Калифорния, човек невинаги може да бъде сигурен. Вие имате доста странен подход към живота.
— Не се оставяй Итън да те будалка — посъветва я сдържано Кон. — Може и да е роден в Тексас, но прекарва ужасно много време в Калифорния.
— Само защото Тоби Хъмфри е най-добрият треньор и работи в Калифорния — въздъхна Итън Бейли. — А аз обичам да съм колкото може по-близо до конете си.
— Момче от ранчо по природа — каза Кон, но в тона му имаше приветливост, която подсказа на Онър, че другият мъж му допада. — Никога не би предположила, че се занимава с недвижими имоти по Западния бряг, нали?
