— Ние ли сме го оскърбили?
После се раздаде някакъв глух шум. Кейт видя как войниците поведоха Крис и Марек към замъка.
Тя изчака малко и ги последва.
Кастелгард пустееше. Магазинчетата и работилниците бяха заключени, улиците — безлюдни и тихи. Всички бяха на турнира, което правеше още по-трудна задачата й да следи Марек, Крис и войниците. Наложи се да изостане и да изчаква, докато напуснат някоя улица, за да излезе на нея и тичешком да се втурне към следващия ъгъл.
Знаеше, че се държи подозрително. Но нямаше кой да види. На един висок прозорец зърна някаква старица да се прилича със затворени очи. Но тя изобщо не погледна надолу. Може би спеше.
Стигна до откритото пространство пред замъка. Тук също нямаше жива душа. Рицарите на буйни коне, тренировъчните схватки, пърхащите знамена — всичко бе изчезнало. Войниците прекосиха подвижния мост. Докато тръгваше подир тях, Кейт чу рева на тълпата откъм полето отвъд стените. Стражите се обърнаха и подвикнаха на войниците горе да им кажат какво става. Часовите на бойниците виждаха полето; те отговориха на висок глас. Краткият разговор бе придружен с множество ругатни; изглежда, всички залагаха на резултата.
Сред цялата тази възбуда тя влезе незабелязано в замъка.
Спря на малкия преден двор. Видя няколко коня, вързани за един стълб и оставени без надзор. Но на двора имаше войници; всички бяха горе върху стената да гледат турнира.
Кейт се озърна за Марек и Крис, но не ги видя. Без ясна идея какво да прави, тя мина през вратата към голямата зала. Откъм спиралното стълбище отляво долетяха кънтящи стъпки.
Кейт започна да обикаля нагоре по стъпалата, но звуците заглъхнаха.
Сигурно бяха слезли надолу.
Тя бързо се върна назад. Спиралното стълбище слизаше до нисък каменен тунел, влажен и плесенясал, с килии от едната страна. Вратите бяха отворени; вътре нямаше никой. Нейде напред, зад ъгъла, се раздадоха кънтящи гласове и метално дрънчене.
Тя предпазливо пристъпи натам. Помисли си, че навярно е под голямата зала. Мислено се помъчи да възстанови спомените за подредбата на разрушения замък, който бе изследвала тъй внимателно преди няколко седмици. Но изобщо не помнеше да е виждала този тунел. Навярно бе рухнал още преди векове.
Отново метален звън и гръмогласен смях.
После стъпки.
Трябваха-й една-две секунди, за да осъзнае, че идват към нея.
Марек падна по гръб върху наръч прогизнала слама — прогнила, лепкава и зловонна. Крис се търкулна до него. Бяха в края на коридор с килии от двете страни. През решетките Марек видя пазачите да се отдалечават със смях. Единият подхвърли:
— Хей, Паоло, накъде си се запътил? Стой тук да ги пазиш.
— Защо? Никъде няма да идат. Искам да видя турнира.
— Ти си на смяна. Оливър ги иска под стража.
Последваха протести и ругатни. Нов смях и заглъхващи стъпки. После един широкоплещест пазач се върна, огледа ги през решетките и изруга. Не беше доволен; заради тях изпускаше забавлението. Той плю на пода на килията, после се отдалечи и седна на ниска дървена табуретка. Ъгълът го закриваше, но Марек виждаше сянката му на отсрещната стена.
Изглежда, си чоплеше зъбите.
Марек пристъпи до решетките и се помъчи да надникне в останалите килии. Отдясно не различи нищо, но право отпред зърна някакъв силует, седнал в тъмното до стената.
Когато очите му привикнаха с полумрака, той разбра, че това е професорът.
30:51:09
Стърн седеше в частната столова на Ай Ти Си. Помещението беше малко, имаше само една маса с бяла покривка и прибори за четирима. Седнал срещу него, Гордън ядеше с апетит пържени яйца и бекон. Стърн гледаше как късо подстриганата глава на Гордън подскача нагоре-надолу, докато загребва с вилицата. Човекът се хранеше бързо.
Навън слънцето вече се издигаше над възвишенията на изток. Стърн погледна часовника; беше шест сутринта. Техниците на Ай Ти Си пускаха от паркинга поредния метеорологичен балон; той си спомни думите на Гордън, че го правят на всеки кръгъл час. Балонът бързо се издигна нагоре и изчезна във високите облаци. Хората, които го бяха пуснали, не си направиха труда да гледат и тръгнаха към съседната лабораторна сграда.
Гордън надигна глава от чинията.
— Как беше препечената филийка? Нещо друго ли предпочиташ?
— Не, добре беше — отвърна Стърн. — Просто не съм много гладен.
— Послушай съвета на един стар войник — каза Гордън. Седнеш ли на трапезата, яж. Защото не знаеш кога ще е следващата възможност.
— Несъмнено си прав — кимна Стърн. — Само че не ми се яде.
В столовата влезе сервитьор с колосано бяло сако.
— О, Харолд — каза Гордън. — Имаш ли готово кафе?
— Да, сър. Капучино, ако желаете.
— Предпочитам го черно.
— Разбира се, сър.
— Ами ти, Дейвид? — попита Гордън. — Кафе?
— С обезмаслено мляко, ако ви се намира.
— Разбира се, сър — рече Харолд и излезе.
Стърн се загледа през прозореца. Слушаше как Гордън се храни и вилицата му стърже по чинията. Накрая каза:
— Дай да видим дали съм разбрал добре. В момента те не могат да се върнат, така ли е?
— Точно така.
— Защото няма къде.
— Правилно.
— Защото площадката е задръстена с паднали греди.
— Вярно.
— И след колко време ще могат да се върнат?
Гордън въздъхна и се отдръпна от масата.
— Всичко ще се уреди, Дейвид — каза той. — Цялата работа ще приключи благополучно.
— Не го усуквай. Колко време?
— Е, дай да пресметнем. Още три часа, докато въздухът в пещерата се проветри. За всеки случай добавяме още един. Значи четири. После два часа за разчистване на площадката. Шест часа. И след това трябва да възстановим водните щитове.
— Водните щитове ли? — изненада се Стърн.
— Трите водни обръча. Те са абсолютно необходими.
— Защо?
— За да сведем до минимум транскрипционните грешки.
— И какво точно са тези грешки? — попита Стърн.
— Неточности при възстановяването. Когато машините изграждат наново човека.
— Ти ми каза, че няма никакви грешки. Че можете за възстановявате съвсем точно.
— Да, във всяко едно отношение. Стига да сме защитени от външни смущения.
— А ако не сме защитени?
