Гордън въздъхна.
— Ще бъдем, Дейвид. — Той погледна часовника си. — Престани да се тревожиш. Има още няколко часа, преди да започнем с транзитната площадка. Само се измъчваш напразно.
— Все си мисля — каза Стърн, — че трябва да има нещо, което можем да сторим. Да им пратим послание, да се свържем по някакъв начин…
Гордън поклати глава.
— Не. Нито послание, нито връзка. Просто не е възможно. Засега са напълно откъснати от нас. И нищо не можем да променим.
30:40:39
Кейт Ериксън прилепи гръб към стената, усещайки хладния, влажен камък. Беше се вмъкнала в една от килиите и сега чакаше със затаен дъх да отминат стражите, които бяха затворили Марек и Крис. Войниците се смееха и изглеждаха в добро настроение. Чу един от тях да казва:
— Сър Оливър бе твърде засегнат, че онзи пришълец направи заместника му за смях.
— А с другия бе още по-зле. Яздеше като парцал, и все пак строши две копия срещу Черната глава.
Всеобщ смях.
— Воистина го направи за смях. И заради туй лорд Оливър ще им вземе главите още довечера.
— Мене, ако питате, ще ги клъцне преди вечеря.
— Не, след. Ще има по-голяма навалица.
Нов смях.
Те се отдалечиха по коридора и гласовете им заглъхнаха. Вече едва ги чуваше. Настана кратко мълчание… дали се изкачваха по стълбището? Не, не още. Чу ги пак да се смеят. И смехът продължи. Изглеждаше някак странен, пресилен.
Нещо не беше наред.
Тя се вслуша напрегнато. Говореха нещо за сър Гай и лейди Клеър. Не ги чуваше ясно. Различи само няколко думи: „твърде сърдит на милейди…“, после пак смях.
Кейт се навъси.
Гласовете им вече не бяха толкова глухи.
Лоша работа. Връщаха се.
Защо? — запита се тя. Какво е станало?
Озърна се към вратата. И там, на каменния под, видя собствените си влажни отпечатъци, водещи към килията.
Обувките й бяха подгизнали от тревата край потока. Същото се отнасяше до всички останали и по средата на коридора се точеха множество влажни дири. Но един чифт се отклоняваше към килията.
И онези бяха забелязали.
Проклятие.
Раздаде се мъжки глас:
— Кога привършва турнирът?
— Към три подир пладне.
— Тогаз сигурно вече му наближава краят.
— Лорд Оливър ще побърза да обядва и после ще се готви за Протосингела.
Тя се вслуша, опитвайки да определи броя на гласовете. Колко бяха пазачите? Помъчи се да си спомни. Поне трима. А може би петима. Не беше обърнала внимание преди малко.
Проклятие.
— Разправят, че Протосингела водел хиляда меча.
На пода пред вратата й падна сянка. Това означаваше, че вече са й от двете страни на килията.
Какво можеше да направи? Знаеше само едно — че не бива да се оставя в ръцете им. Тя беше жена; нямаше работа тук; щяха да я изнасилят и убият.
Но те не знаеха, че е жена, напомни си тя. Все още не знаеха. Пред вратата настана тишина, после се чу тътрене на нозе. Какво щяха да направят сега? Вероятно да пратят един в килията, докато другите чакат навън. А те междувременно щяха да заемат позиции, да изтеглят мечовете и да ги вдигнат…
Не биваше да чака. Ниско приведена, тя се хвърли навън.
Блъсна се във влизащия пазач, покоси го отстрани през коленете и той рухна назад с вопъл на болка и изненада. Останалите изреваха, но Кейт вече изскачаше през вратата. Зад гърба й издрънча меч по камъка сред облак искри и тя побягна по коридора.
— Жена! Жена!
Втурнаха се след нея.
Кейт тичаше нагоре по спиралното стълбище. Чу как отдолу дрънчат ризниците на преследвачите. После изскочи на партера и без дори да размисли, нахълта в голямата зала.
Залата бе все тъй пуста, масите бяха подготвени за пиршество, но по тях още нямаше храна. Тя изтича напред, като се озърташе за скривалище. Зад гоблените? Не те бяха прилепнали по стената. Под дългите покривки на масите? Не, там щяха да я намерят. Къде? Къде? Видя огромната камина, в която продължаваше да гори огън. Нямаше ли някакъв таен проход от банкетната зала? И дали беше тук, в Кастелгард, или в Ла Рок? Не си спомняше. Ех, защо не бе внимавала повече.
За миг се видя по къси панталони, тениска и маратонки да обикаля лениво из замъка и да си води бележки. Тревогите й тогава — доколкото изобщо ги имаше — бяха дали ще изпълни изискванията на преподавателите.
А би трябвало да внимава!
Тя чу как мъжете се приближават. Вече нямаше време. Побягна към камината и се вмъкна зад грамадната, гъсто преплетена позлатена решетка. Пламтящият огън тласкаше към нея вълни от горещ въздух. Тя чу как мъжете нахълтват в залата, крещят, тичат, претърсват. Клекна зад решетката, притаи дъх и зачака.
Чу ритане, блъскане, дрънчене на чинии по масите. Не различаваше ясно гласовете; те се сливаха с бученето на пламъците зад нея. Нещо падна с метален звън — нещо голямо, може би стойка за факли.
Тя продължи да чака.
Единият от войниците кресна някакъв въпрос, но не се чу отговор. Друг изкрещя и този път му отговориха тихичко. Гласът не изглеждаше мъжки. С кого говореха? Вероятно с жена. Кейт се вслуша: да, женски глас. Сигурна беше.
Още няколко думи, после дрънчене — войниците тичешком напускаха залата. Като надникна иззад ръба на позлатената решетка, тя ги видя да изскачат навън.
Изчака още малко, после излезе от камината.
Пред нея стоеше девойче на десет или единайсет години.
Главата му беше обвита в бяло платно, тъй че се виждаше само лицето. Беше облечено в широка розова рокля, стигаща почти до пода. Носеше златна кана и наливаше вода в бокалите по масата.
Момичето мълчаливо я зяпна в очите.
Кейт очакваше писък, но не се случи нищо. Девойчето само продължи да я гледа любопитно още секунда-две, после каза:
— Отидоха нагоре.
Кейт се завъртя и побягна.
В килията Марек чуваше песента на фанфари и далечните крясъци на тълпата, долитащи през високото прозорче. Пазачът недоволно надигна глава, изруга Марек и професора, после пак седна на табуретката.
Професорът тихо попита:
— Маркерът още ли е у теб?
— Да — каза Марек. — У мен е. А вашият?
— Не. Загубих го. Около три минути след пристигането. Оказа се, че професорът пристигнал в гористата
