29:10:24
— Мога да ти предложа обикновена и диетична кока-кола, фанта и спрайт — каза Гордън.
Двамата стояха пред автомата за безалкохолни напитки в коридора на лабораторната сграда.
— Обикновена — каза Стърн.
Кутията издрънча в машината. Стърн я извади и дръпна пръстена. Гордън си взе спрайт.
— В пустинята е важно да не се обезводняваш — каза той. — В сградата имаме овлажнители на въздуха, но не са достатъчни.
Продължиха по коридора към следващата врата.
— Предположих, че ще искаш да видиш това — каза Гордън, въвеждайки Стърн в нова лаборатория. — Макар и само като историческа забележителност. В тази лаборатория за пръв път доказахме възможностите на технологията.
Той щракна лампите.
Лабораторията представляваше просторна занемарена зала. Подът бе покрит със сиви антистатични плочки; по голия таван висяха лампи с метални абажури и метални греди, обвити с кабели, които се спускаха като лиани към компютрите по масите. На една маса имаше две малки клетки, високи по около трийсет сантиметра. Бяха на метър една от друга, свързани с кабел.
— Това е Алис — посочи Гордън първата клетка. — А това Боб.
Стърн знаеше, че според някакво старо споразумение устройствата за квантово предаване носят имената „Алис“ и „Боб“ или „А“ и „Б“. Погледна клетките. В едната имаше детска пластмасова кукла със старомодна карирана рокличка.
— Тук се състоя най-първото прехвърляне — каза Гордън. — Успешно преместихме тази кукла от едната клетка до другата. Беше преди четири години.
Стърн взе куклата. Беше проста и евтина; забеляза неизгладени ръбове по пластмасата на лицето и тялото. Докато я въртеше в ръце, очите се отваряха и затваряха.
— Разбираш ли — продължи Гордън, — първоначалното ни намерение беше да усъвършенстваме прехвърлянето на обемни предмети. Триизмерен факс. Сигурно знаеш, че има голям интерес към темата.
Стърн кимна; бе чувал за изследователската работа.
— Най-напред започнаха в Станфорд — обясни Гордън. Много работа свършиха и в Силициевата долина. Идеята беше, че през последните двайсет години всички документи се придвижват по електронен път — или чрез факс, или с електронна поща. Вече няма смисъл да пращаш самата хартия; излъчваш само електронни сигнали. Много хора усещаха, че рано или късно всички предмети ще се изпращат по същия начин. Например няма да товарим мебелите на камиони, просто ще ги прехвърляме между местата. И тъй нататък.
— Ако може да се направи — подметка Стърн.
— Да. И наистина може, докато работим с дребни предмети. Това ни окуражи. Но, разбира се, не е достатъчно да прехвърляш между две точки, свързани с кабел. Искахме да пращаме предмети на разстояние, по радиото, тъй да се каже. Опитахме, и това. Ето тук.
Той прекоси залата и застана до други две клетки, малко по-големи и по-сложни. Те вече донякъде напомняха клетките, които Стърн бе видял в пещерата. Между тях нямаше кабели.
— Алис и Боб, модел втори — каза Гордън. — Или, както ги наричахме ние, Али и Боби. Това бе пробната инсталация за предаване на разстояние.
— И какво?
— Нищо не стана. Излъчвахме от Али, но така и не стигнахме до Боб. Нито веднъж.
Стърн бавно кимна.
— Защото обектът от Али е отивал в друга вселена.
— Да. Разбира се, не проумяхме веднага. Е, имаше такова теоретично обяснение, но кой би допуснал, че наистина става така? Трябваше ни адски много време, за да разчепкаме цялата работа. Накрая изработихме друга машина — такава, че да потегля и да се връща автоматично. Екипът я нарече „Али, Али, бягай и ела“. Ето я там.
Нова клетка, още по-голяма, висока около метър и вече съвсем като сегашните. Същите три пръта, същите лазерни системи.
— И какво? — попита Стърн.
— Уверихме се, че обектът отива и се връща. Тогава почнахме да пращаме по-сложни предмети. Скоро излъчихме камера и тя се завърна със снимка.
— Каква?
— Снимка на пустинята. Всъщност точно на това място. Само че преди да се появят сградите.
Стърн кимна.
— И успяхте да определите епохата?
— Не веднага — отвърна Гордън. — Продължихме да пращаме камерата, но получавахме само снимки на пустинята. Понякога под дъжда, друг път покрита със сняг, но все същата пустиня. Очевидно попадахме в друго време… но какво? Беше ужасно сложно да определим възрастта на изображението. Нали разбираш, как да открием епохата по фотография на подобен пейзаж?
Стърн се навъси. Разбираше затруднението. Повечето стари снимки се датираха според образите на изработени от човека предмети — сгради, коли, костюми или развалини. Но необитаемата пустиня на Ню Мексико едва ли променяше вида си в течение на хиляди, дори стотици хиляди години.
Гордън се усмихна.
— Насочихме камерата право нагоре, използвахме обектив „рибешко око“ и заснехме нощното небе.
— А.
— Естествено, не винаги се получава — трябва да е нощ и да няма облаци, — но ако на снимката се виждат достатъчно планети, можем съвсем точно да определим датата. До годината, деня и часа. Така започнахме да разработваме навигационната си технология.
— Значи целият проект се промени…
— Да. Естествено, знаехме на какво сме се натъкнали. Вече не транспортирахме предмети — нямаше смисъл да пробваме. Осъществявахме връзка между две вселени.
— И кога започнахте да изпращате хора?
— Доста по-късно.
Гордън го поведе покрай цяла стена от електронно оборудване към друга част на лабораторията. И там Стърн видя да стърчат огромни найлонови контейнери, пълни с вода. А в средата — голяма клетка, не чак тъй съвършена като онези в транзитната зала, но очевидно подобен модел.
— Това бе първата ни истинска машина — гордо обяви Гордън.
— Чакай малко — трепна Стърн. — Това чудо работи ли?
— Да, разбира се.
— В момента?
— Отдавна не е използвана — каза Гордън. — Но предполагам, че работи. Защо?
— Значи, ако искам да се върна и да им помогна — каза Стърн, — мога да го направя… с тази машина. Така ли е?
— Да — бавно кимна Гордън. — Можеш да се върнеш с тази машина, но…
— Слушай, мисля, че са ги сполетели неприятности… или нещо още по-лошо.
— Вероятно. Да.
— И ти ми казваш, че тук имаме работеща машина.
Гордън въздъхна.
— Боя се, че е малко по-сложно, Дейвид.
29:10:00
Когато камъните поддадоха, Кейт започна да пада като в забавен кадър. Пръстите й докоснаха
