момчетата с подноса. Махна им с ръка да си вървят. Докато излизаха, той подвикна:
— Много внимавайте с този деликатес! Не желая да му се случи нищо, преди да го видят гостите. — След секунди отново бяха сами. Оливър се обърна към Джонстън и посочи гоблените. — Нито пък на този замък.
— Милорд — каза Джонстън, — не е потребно да отбранявате този замък, когато имате друг, далеч по- добър.
— А? За Ла Рок ли говорите? Но Ла Рок има слабо място. Тайният проход, който не мога да открия.
— А откъде знаете, че съществува?
— Трябва да съществува — отсече Оливър, — защото старият Лаон бе архитект на Ла Рок. Познато ли ви е това име? Не? Той беше предишният игумен на манастира. Лукав бе старият епископ и колчем подиреха помощта му за преустройство на градче, замък или църква, винаги оставяше по някоя тайна, известна единствено нему. Всеки замък имаше незнаен проход или незнайна слабост, която Лаон можеше да продаде на нападателя при необходимост. Старият Лаон зорко бдеше за интересите на Светата църква… а за своите още по-зорко.
— И все пак — заяви Джонстън, — щом никой не знае къде е проходът, той все едно, че не съществува. По-важни грижи има, милорд. С колко войници разполагате тук в момента?
— Двеста и двайсет пехотинци, двеста и петдесет стрелци и двеста копиеносци.
— Арно има два пъти по толкова — каза Джонстън. — Може би повече.
— Тъй ли мислите?
— Воистина той не е нищо повече от жалък крадец, ала сега е прочут крадец, щом може да тръгне срещу Авиньон, да принуди светия отец да обядва с хората му, а после да поиска откуп десет хиляди ливри, за да остави града непокътнат.
— Не думайте! — възкликна уплашено лорд Оливър. — За това не бях чувал. Вярно, носят се слухове, че Арно възнамерява да тръгне срещу Авиньон, може би още идния месец. И всички очакват той да заплаши папата. Ала още не го е сторил. — Той се навъси. — Нали?
— Истината говорите, милорд — бързо отвърна професорът. Исках да кажа, че дръзките му помисли привличат всеки ден нови войници. Той вече има отряд от хиляда меча. Може би две хиляди.
Оливър изсумтя презрително.
— Не се боя.
— Вярвам ви — каза Джонстън, — ала този замък има плитък ров; само един подвижен мост; само един сводест вход, една решетка и никакви капани за нападателите. Бойниците на изток са ниски. Няма къде да складирате храна и вода за повече от няколко дни. Гарнизоните са натъпкани в малките дворчета и хората ви не са маневрени.
— Казвам ви, съкровището ми е тук и аз ще остана при него.
— А моят съвет — възрази Джонстън — е да съберете, каквото можете и да се махнете. Ла Рок е построен върху канара, с отвесни скали от двете страни. Откъм третата има дълбок ров, две порти една след друга, две решетки, два моста. Дори ако нападателите преодолеят външната порта…
— Знам достойнствата на Ла Рок!
Джонстън млъкна.
— И не желая да слушам проклетите ви поучения!
— Както благоволите, лорд Оливър. — Джонстън помълча, после добави: — Ах.
— Ах ли? Ах?
— Милорд — каза Джонстън, — не мога да ви съветвам, ако ме оскърбявате.
— Оскърбявам ли? Никого не оскърбявам, магистре. Говоря открито, от все сърце.
— Колко души имате разположени в Ла Рок?
Оливър смутено пристъпи от крак на крак.
— Триста.
— Тъй. Значи съкровището ви е вече в Ла Рок.
Лорд Оливър присви очи. Не каза нищо. Обърна се, заобиколи Джонстън, присви очи. Накрая изръмжа:
— Притискате ме да се преместя, като подклаждате страховете ми.
— Не ви притискам.
— Искате да отида в Ла Рок, понеже знаете, че онзи замък има слабо място. Вие сте изчадие на Арно и подготвяте пътя за неговата атака.
— Милорд — каза Джонстън, — ако Ла Рок е тъй слаб, както твърдите, то защо пренесохте съкровището си там?
Оливър изсумтя недоволно.
— Умеете да хитрувате с думите.
— Милорд, собствените ви деяния подсказват кой замък е по-надежден.
— Много добре. Но, магистре, отида ли в Ла Рок, и вие идвате с мен. И ако някой открие тайния вход, преди да ми кажете за него, лично ще се погрижа да издъхнете по начин, пред който кончината на Едуард — той се изкиска — ще изглежда като същинско благодеяние.
Крис Хюз гледаше през прозореца.
На двайсет метра под него дворът тънеше в сянка. Мъже и жени в празнична премяна вървяха бавно към осветените прозорци на голямата зала. Оттам долиташе тиха музика. Празничната сцена го караше да се чувства още по-унил и самотен. Тримата щяха да бъдат убити… и с нищо не можеха да предотвратят тази участ.
Бяха заключени в малка стаичка високо в централната кула на замъка, с изглед към крепостната стена и градчето зад нея. Женска стая с чекрък и олтар от едната страна — дежурни признаци на благочестие, засенчени от огромното легло с червено плюшено покривало. Масивната дъбова врата имаше нова ключалка. Сър Гай лично я заключи, след като остави един войник да седи вътре до вратата, а още двама да пазят отвън.
Този път не искаше да рискува.
Марек седеше на леглото и гледаше унесено, потънал в мисли. Или може би се ослушваше; бе прилепил длан към ухото си. Кейт неспокойно сновеше между прозорците, проверявайки гледката през всеки от тях. На най-отдалечения тя се приведе навън, погледна надолу, после отиде до прозореца, край който стоеше Крис, и пак се подаде.
— Гледката си е все същата — каза Крис. Нейното суетене го дразнеше.
После видя, че тя протяга ръка навън, за да опипа хоросана и камъните по стената край прозореца.
Изгледа я въпросително.
— Може би — кимна тя. — Може би.
Крис се пресегна и докосна стената. Зидарията бе почти съвсем гладка, стената — отвесна и леко извита. Слизаше право надолу към двора.
— Шегуваш ли се? — рече той.
— Не. Не се шегувам.
Той отново надникна. Освен придворните долу имаше още много хора. Неколцина оръженосци разговаряха със смях, докато чистеха доспехите и се грижеха за конете на рицарите. Отдясно група войници обикаляше по крепостната стена. Всеки би могъл да се обърне и да погледне нагоре, ако движенията й привлечаха внимание.
— Ще те видят.
— От този прозорец — да. Не и от другия. Единственият ни проблем е той. — Кейт кимна към пазача до вратата. — Можеш ли да помогнеш с нещо?
— Аз имам грижата — обади се Марек от леглото.
— Какви ги дрънкаш, по дяволите? — подвикна ядосано Крис. — Мислиш ли, че не мога сам да се справя?
— Да, така мисля.
— Е, на мен пък ми писна от твоето високомерие.
Крис бе побеснял; обърна се, зашари с поглед, грабна малката табуретка край чекръка и тръгна срещу
