— Дреболия, милорд — заяви танцмайсторът с безметежна усмивка. — Както несъмнено си спомняте, ритъмът е напред-назад, напред-назад, въртене, назад и пак въртене, назад. Изтървахме едно завъртане.
— Нищо не съм изтървал — каза Оливър.
— Воистина тъй е, милорд — потвърди незабавно сър Робърт. — Музикантът обърка мелодията.
И той изгледа свирепо момчето с лютнята.
— Добре тогава. — Оливър отново зае поза и протегна ръка на девойката. — Значи как беше? Напред- назад, напред-назад, въртене, назад…
— Много добре — каза с усмивка танцмайсторът и пак почна да отмерва такта. — След като вече го схванахте…
Откъм вратата долетя глас:
— Милорд.
Музиката стихна. Лорд Оливър се обърна раздразнено и видя сър Гай с неколцина войници, обкръжили професора и още няколко души.
— Сега пък какво?
— Милорд, изглежда, че магистърът има спътници.
— А? Какви спътници?
Лорд Оливър пристъпи напред. Видя пришълеца от Хейнът, глупавия ирландец, който не можеше да язди, и някаква млада жена, ниска и вироглава.
— Какви са тия спътници?
— Милорд, те твърдят, че са чираци на магистъра.
— Помощници? — Оливър вдигна вежда и огледа групата. Драги ми магистре, когато споменахте за чираци, не разбрах, че са в замъка с вас.
— Аз самият не знаех — каза професорът.
Лорд Оливър изсумтя.
— Вие не може да сте чираци. — Той ги огледа един по един. Поне с десет години сте надхвърлили възрастта. А и днес не показахте с нищо, че познавате магистъра… Утаявате нещо от мен. Всички. — Той поклати глава и се обърна към сър Гай. — Не им вярвам и желая да чуя истината. Но не сега. Отведете ги в тъмницата.
— Милорд, те вече бяха в тъмницата и се измъкнаха.
— Измъкнаха ли се? Как? — Оливър рязко вдигна ръка, за да възпре отговора. — Кое е най-сигурното ни място?
Робърт дьо Кер излезе напред и му пошушна нещо.
— Моите покои в кулата? Където държа скъпата Алис? Оливър се разсмя. — Сигурни са, не ще и дума. Да, заключете ги там.
— Ще се погрижа за туй, милорд — каза сър Гай.
— Тия „чираци“ ще бъдат гаранция за доброто поведение на господаря им. — Оливър се усмихна зловещо. — Вярвам, драги магистре, че ще се научите да танцувате заедно с мен.
Войниците грубо отмъкнаха навън тримата младежи. Лорд Оливър махна с ръка. Музикантът и танцмайсторът се оттеглиха с мълчалив поклон. Жените също. Сър Робърт остана, но след един свиреп поглед на Оливър и той напусна залата.
— И тъй, магистре, каква е тази игра?
— Бог ми е свидетел, че те са мои чираци, както ви казах от самото начало — отвърна професорът.
— Чираци ли? Единият е рицар.
— Той има голям дълг към мен и затова ми служи.
— О? Какъв дълг?
— Спасих живота на баща му.
— Тъй ли? — Оливър заобиколи професора. — Как го спасихте?
— С лекарства.
— От що страдаше?
Професорът почука ухото си с пръст и каза:
— Милорд, ако желаете да се уверите, доведете тутакси рицаря Марек и той ще повтори, каквото говоря сега: че спасих баща му от тежка водянка с билката арника, и туй се случи в Хампстед, малко градче недалече от Лондон, през есента на миналата година.
Оливър помълча. Втренчи се в професора.
Тишината бе нарушена от някакъв мъж, цял поръсен с бял прах, който се обади откъм вратата:
— Милорд.
Оливър се завъртя.
— Сега пък какво?
— Милорд, деликатесите.
— Деликатесите? Добре де… само, че бързичко.
— Веднага, милорд — поклони се човекът и щракна с пръсти. Дотичаха две момчета с поднос на раменете. — Милорд, първият деликатес… карантия.
Върху подноса имаше купчина бледорозови животински вътрешности, големи тестиси и пенис. Оливър обиколи от всички страни, оглеждайки внимателно.
— Глигански вътрешности, донесени от лова. Напълно убедително — кимна той и се обърна към професора. — Одобрявате ли работата на моята кухня?
— Одобрявам, милорд. Вашият деликатес е традиционен и в същото време умело приготвен. Тестисите са особено удачни.
— Благодаря, сър — поклони се готвачът. — Ако благоволите да се заинтересувате, те са от сливи и разтопена захар. А червата са от нанизани плодове, покрити със смес от яйца, пиво и мед.
— Добре, добре — каза Оливър. — Преди второто блюдо ли ще го сервираш?
— Точно тъй, лорд Оливър.
— Ами другият деликатес?
— Марципан, милорд, оцветен с шафран и глухарчета.
Готвачът се поклони, махна с ръка и две други момчета дотърчаха с нов поднос. Върху него имаше огромен макет на замъка Кастелгард, висок метър и половина, целия в бледожълто, точно като истинските каменни стени. Изработката бе точна до най-малки подробности, включително и малки знаменца върху захарните бойници.
— Елегантно! Браво! — възкликна Оливър и плесна с ръце, за миг зарадван като дете. — Твърде съм доволен. — Той се обърна към професора и посочи модела. — Знаете ли, че злодеят Арно връхлита към нашия замък и ще трябва да се отбранявам?
Джонстън кимна.
— Знам.
— Как ще ме посъветвате да разположа войската в Кастелгард?
— Милорд — каза Джонстън, — аз изобщо не бих отбранявал Кастелгард.
Оливър отиде до най-близката маса, взе бокал и си наля вино.
— О? Поради що говорите тъй?
— Колко войници ви трябваха, за да го отнемете от гасконците? — попита Джонстън.
— Петдесет или шейсет, не повече.
— Ето ви отговора.
— Ала ние не предприехме фронтална атака. Нападнахме потайно. Умело.
— А Протосингела не ще ли го стори?
— Може да се опита, ала ние ще го очакваме. Ще сме готови за нападението.
— Може би да. — Джонстън обърна гръб на Оливър. — А може би не.
— Значи наистина сте чародей…
— Не, милорд, не предричам бъдещето. Изобщо не притежавам подобни способности. Просто давам съвета си като човек. И ви казвам: Протосингела ще е не по-малко потаен от вас.
Оливър се навъси, помълча мрачно и отпи от бокала. После сякаш забеляза застиналия готвач и
