Цялата тази машинария представляваше, както тържествено я нарече Гордън, „мултивселенски телефонен секретар“.
Стърн записа следното съобщение: „Говори Дейвид. Отсъствате вече двайсет и седем часа. Не опитвайте да се върнете до трийсет и втория час. Тогава ще бъдем готови да ви приемем. Междувременно съобщете ни дали сте добре. Просто говорете и думите ви ще бъдат записани. Засега довиждане.“
Стърн изслуша съобщението още веднъж, после каза:
— Добре, хайде да го изпратим.
Гордън натисна няколко бутона върху контролното табло. Машината забръмча и се обля в синкава светлина.
Няколко часа по-рано, докато работеше върху приспособлението, Стърн се тревожеше само дали приятелите му знаят, че засега не могат да се завърнат. Представяше си как изпадат в беда, как врагове ги нападат от всички страни и те викат машината в последния момент, предполагайки, че могат да потеглят веднага. Затова Стърн държеше да им съобщи тази най-важна подробност.
Такива бяха тревогите му в началото. Но сега имаше друга, още по-сериозна грижа. Въздухът в пещерата беше пречистен преди шестнайсет часа. Екип от работници възстановяваше транзитната площадка. Други техници дежуреха от часове в контролната кабина.
И нямаше никакви признаци за полеви скок.
Което означаваше, че не е имало опит да се завърнат. И Стърн имаше чувството — естествено, никой не го споменаваше открито, най-малко Гордън, но той имаше чувството, че според хората от Ай Ти Си отсъствие над двайсет и четири часа без полеви скок е лош знак. Усещаше, че голяма част от техниците смятат екипа за мъртъв.
Затова интересът около машината на Стърн бе не дали може да се изпрати съобщение, а дали ще има отговор. Защото това би доказало, че екипът все още е жив.
Стърн бе прибавил към машината си антена и малко часовниково устройство, което да върти антената на всички страни, докато съобщението бъде излъчено три пъти. Така екипът щеше да има три шанса за отговор. След това цялата машина щеше автоматично да се завърне в настоящето, също както при началните експерименти с камерата.
— Потегляме — каза Гордън.
Сред ярки лазерни проблясъци машината започна да се снишава към пода.
Очакването беше мъчително. Десет минути по-късно машината се завърна. Докато по пода с тихо шумолене се стелеше студена мъгла, Стърн свали трескаво апаратурата и включи записа.
Прозвуча неговото съобщение.
Никакъв отговор.
Съобщението се повтори.
Отново нямаше отговор. Нищо — освен тихо пращене.
Гордън го гледаше с безизразно лице.
— Може да има много обяснения… — промърмори Стърн.
— Разбира се, Дейвид.
Съобщението прозвуча за трети път. Стърн затаи дъх.
Отново пращене, сетне сред тихата лаборатория се раздаде гласът на Кейт:
— Чухте ли нещо, момчета?
Марек: За какво говориш?
Крис: Божичко, Кейт, изключи си слушалката.
Кейт: Но…
Марек: Изключи я!
Пак пращене. Гласовете заглъхнаха.
Но вече знаеха най-важното.
— Живи са — каза Стърн.
— Без никакво съмнение — отвърна Гордън. — Хайде сега да видим какво става с транзитната площадка.
Крачейки напред-назад из кабинета, Донигър тихичко репетираше думите от предстоящата си реч, жестовете, движенията. Носеше му се славата на убедителен, дори талантлив оратор, но Даян Крамър знаеше, че това не е вродена дарба. По-скоро беше резултат от дълга подготовка на всяко помръдване, всяка фраза. Донигър не оставяше нищо на случайността.
Преди време Даян не можеше да разбере поведението му тия безкрайни, едва ли не маниакални репетиции преди всяка обществена проява изглеждаха нелепи за човек, който в повечето случаи не даваше пукната пара за това какво впечатление ще направи. Постепенно тя осъзна, че Донигър обожава да говори пред публика, защото това е изкуство на неприкритата манипулация. Той твърдо вярваше, че е по-умен от всички, и една убедителна реч — „После има да се чудят как съм ги омотал в мрежата“ — бе за него най- добрият начин да го докаже. Сега Донигър използваше Даян като публика. — Миналото управлява всички ни, макар никой да не разбира това. Никой не разпознава могъществото на миналото — изрече той с решителен замах на ръката. — Но ако се позамислите, миналото винаги е било по-важно от настоящето. Настоящето е като коралов остров, който стърчи над водата, но е изграден от милиони мъртви корали под повърхността, които никой не вижда. По същия начин нашият всекидневен живот е изграден върху милиони събития и решения, станали в миналото. Онова, което прибавяме днес, е тривиално. Ето, например един тийнейджър закусва, после отива в магазина да си купи последния компактдиск на някакъв нов състав. Хлапето си мисли, че изживява миг от съвремието. Но кой определя що е „състав“? Кой определя смисъла на думата „магазин“? Кой определя „тинейджър“. Или „закуска“? Да не говорим за всичко останало, за целия обществен кръг, в който живее хлапето — семейство, училище, облекло, транспорт и правителство. Нито едно от тия неща не се крепи върху днешно решение. Повечето решения са взети преди векове. Петстотин, хиляда години. Хлапето стои върху планината на миналото. И изобщо не я забелязва. То е подвластно на онова, което не вижда, не знае, не мисли за него. Тази форма на принуда се приема от всички ни безусловно. Същото хлапе приема скептично другите форми на контрол — родителска строгост, реклами, държавни закони. Но невидимото господство на миналото, което решава почти всичко в неговия живот, не подлежи на оспорване. Това е истинска власт. Власт, която може да бъде завладяна и използвана. Защото миналото управлява не само настоящето, но и бъдещето. Затова казвам: бъдещето принадлежи на миналото. И причината…
Донигър раздразнено прекъсна речта. Клетъчният телефон на Даян звънеше и тя го извади. Докато чакаше, Донигър продължи да крачи напред-назад. Изпробваше ту един жест, ту друг.
Най-сетне Даян изключи телефона и го погледна.
— Е, какво има? — попита той.
— Беше Гордън. Живи са, Боб.
— Тук ли са вече?
— Не, но получихме запис на гласовете им. Трима са живи със сигурност.
— Запис ли? Кой го измисли?
— Стърн.
— Нима? Може и да не е толкова глупав, колкото си мислех. Би трябвало да го наемем. — Донигър помълча. — И какво казваш? Че все пак ще успеем да ги приберем?
— Не съм много сигурна.
— Какъв е проблемът?
— Те си изключват слушалките.
— Така ли? Че защо? Батериите на слушалките няма да се изтощят за трийсет и седем часа. Безсмислено е да ги изключват. — Изведнъж очите му се разшириха. — Мислиш ли? Мислиш ли, че е той! Мислиш ли, че е Декард?
— Може би. Да.
— Как? Мина повече от година. Декард би трябвало да е мъртъв. Спомняш ли си как се биеше за щяло и нещяло?
