Долу го посрещна мрачно, влажно подземие.
Факлата пращеше в студения въздух. Под трепкащата й светлина зърнаха покрай стената грамадни бъчви с диаметър около два метра. Намираха се във винарската изба.
— Знаете, че войниците скоро ще открият това място — каза Марек. После без колебание ги поведе през още няколко помещения, пълни с бъчви.
Подтичвайки след него, Кейт попита:
— Знаеш ли къде отиваш?
— А ти не знаеш ли? — отвърна той.
Но тя не знаеше; двамата с Крис вървяха плътно зад Марек, за да не напуснат кръга от успокояваща светлина. Почнаха да отминават гробници — плитки ниши в стената, където лежаха мъртви тела, обвити в прогнили тавани. Понякога зърваха черепи с полепнали тук-там кичури коса; друг път се мяркаха крака с вече оголени кости. От мрака долиташе цвърчене на плъхове.
Кейт потръпна.
Марек продължаваше все напред, докато накрая изведнъж спря в почти празна зала.
— Защо спряхме? — попита Кейт.
— Не знаеш ли? — погледна я Марек.
Тя се озърна и осъзна, че се намира в същата подземна зала, където бе пропълзяла преди няколко дни. Видя същия саркофаг, само че сега капакът беше на място. До другата стена имаше дървена маса, отрупана с парчета мушама и вързопи пергамент, омотани с канап. Отстрани, върху ниска каменна стена, лежеше само един пакет ръкописи… и блестеше самотна леща от очилата на професора.
— Трябва да я е загубил вчера — каза Кейт. — Войниците сигурно са го хванали тук.
— Вероятно.
Марек започна да преглежда пергаментите от вързопа един по един. Бързо откри посланието на професора, после се върна към предния лист. Навъси се, разчитайки текста под светлината на факлата.
— Какво е? — попита Кейт.
— Описание — каза той. — Описание на подземна река и… ето го. — Той посочи към полето на ръкописа, където бе надраскана забележка на латински. — Тук пише „Ключът е у Марцелус“. После се споменава нещо за… ъъъ… врата или отвор и големи крака.
— Големи крака ли?
— Чакай малко. Не, не е това. — Марек се замисли. Спомняше си какво бе казала Елси. — Пише „Краката на великана“. Великански крака.
— Великански крака — повтори тя и го огледа със съмнение. Сигурен ли си, че не грешиш?
— Така пише.
— А това какво е? — попита Кейт.
До пръста на Марек имаше две думи, подредени една над друга:
DESIDE VIVIX
— Спомням си — каза Марек. — Елси рече, че тази дума не й е позната — vivix. Ho не спомена за deside. А то изобщо не ми прилича на латинска дума. Не е и оксйтанска, нито пък старофренска.
Той отряза с ножа парченце пергамент, после надраска с острието върху него двете думи и го прибра в джоба си.
— Но какво означава? — настоя Кейт.
Марек поклати глава.
— Нямам представа.
— Добавено е в полето — каза тя. — Може би нищо не означава. Може да е безсмислица или сметка, или нещо такова.
— Съмнявам се.
— Да не би по онова време да не са драскали безсмислици?
— Драскали са, но не ми изглежда така, Кейт. Това е сериозна бележка. — Марек пак се наведе над ръкописа и плъзна пръст по редовете.
— Добре. Добре… Тук пише, че Transitus occultus incipit… тайният проход започва… propre ad capellam viridem, sive capellam mortis — в зеления параклис, наричан още параклис на смъртта… и…
— Зеленият параклис? — повтори тя със странен глас.
Марек кимна.
— Точно така. Но не пише къде е параклисът. — Той въздъхна. — Ако проходът наистина е свързан с варовиковите пещери, може да бъде навсякъде.
— Не, Андре — възрази Кейт. — Не е навсякъде.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че знам къде е зеленият параклис.
— Имаше го на предварителните карти за проекта Дордона — каза Кейт. — Разрушен параклис, съвсем близо до зоната на проекта. Спомням си, че се чудех защо не са включили и него. На картата беше написано: „chapelle verte morte“ и си помислих, че означава „параклис на зелената смърт“. Помня го, защото звучеше като разказ на Едгар По.
— Помниш ли точно къде беше?
— Не съвсем, но е в гората на около километър северно от Безенак.
— Възможно е — каза Марек. — Един километър не е прекалено много за тунел.
Иззад тях долетя тропотът на войници, нахлуващи в подземието.
— Време е да вървим.
Марек ги поведе наляво към коридор, от който започваше стълбище. Кейт го бе виждала само веднъж, затрупано от купчина пръст. Сега стъпалата водеха нагоре към дървен капак в тавана.
Марек се изкачи и напъна с рамо. Капакът се отвори лесно. Видяха небе, посивяло от дим.
Марек се измъкна навън, Крис и Кейт го последваха.
Излязоха в овощна градина. Правите редове плодни дръвчета бяха отрупани с яркозелени пролетни листа. Тримата побягнаха напред и скоро стигнаха до манастирската стена. Беше висока около три метра и половина, нямаше как да я прескочат. Но те се изкатериха по едно дърво, стъпиха върху стената и скочиха от другата страна. Право пред себе си видяха гъста гора. Втурнаха се към нея и отново навлязоха под мрачния свод на дърветата.
09:57:02
В лабораторията на Ай Ти Си Дейвид Стърн се отдръпна от прототипа. Погледна малкия, набързо скалъпен комплект електронна апаратура, който бе сглобявал и изпробвал през последните пет часа.
— Готово — каза той. — Това ще им изпрати съобщение.
В лабораторията бе нощ; зад прозорците всичко тънеше в мрак.
— Кое време е там, при тях? — попита Стърн.
Гордън почна да брои на пръсти.
— Пристигнали са около осем сутринта. Минаха двайсет и седем часа. Значи сега е единайсет на следващата сутрин.
— Добре. Би трябвало всичко да е наред.
Стърн бе успял да изработи прибора за електронна връзка въпреки двата солидни аргумента на Гордън, че подобно нещо е невъзможно. Гордън твърдеше, че не може да се изпрати послание в миналото, защото човек не знае къде ще пристигне машината. Статистически погледнато, шансът тя да се появи там, където е екипът, бе почти равен на нула. Следователно посланието изобщо нямаше да достигне целта. Вторият проблем бе, че няма начин да се разбере дали екипът е получил вестта, или не.
Но Стърн бе преодолял и двете затруднения по извънредно прост начин. Неговият комплект съдържаше два малки касетофона и една слушалка с радиопредавател — точно като онези, които носеше екипът. Първият касетофон излъчваше съобщението. Вторият записваше всеки сигнал, получен в слушалката.
