— Милорд игумен, Едуардус не ми е предал известие.
— Може би го е прикрил под някакви простички, обичайни слова?
— Съжалявам — каза Марек.
— Аз съжалявам още повече. Значи сега е в Ла Рок?
— Там е, отче.
— Воистина туй не го желаех — призна игуменът. — Понеже смятам, че Ла Рок не може да се превземе.
— И все пак има таен проход към замъка… — напомни Марек.
— О, проходът, проходът. — Игуменът махна с ръка, — Тоя проход ще ме погуби. Само за него слушам. Всички жадуват за тайната, и най-вече Арно. Магистърът ми помагаше да прегледаме старите документи на Марцелус. Сигурни ли сте, че нищо не ви е казал?
— Заръча да потърсим брат Марсел.
Игуменът изсумтя.
— Не ще и дума, тайният проход е дело на брат Марсел, който бе помощник и писар на Лаон. Ала от години насам старият Марсел не беше добре с главата. Затова го оставяхме да живее във воденицата. По цял ден мънкаше и си мърмореше, сетне изведнъж почваше да крещи, че вижда демони и духове, подбелваше очи и крайниците му се мятаха бясно, докато видението отмине. — Игуменът поклати глава. — Другите монаси го тачеха, смятаха тия видения за признак на благочестие, а не за болест, каквато бяха в действителност. Но защо ви е заръчал магистърът да го дирите?
— Магистърът каза, че Марсел имал ключ.
— Ключ ли? Ключ? — Игуменът изглеждаше много раздразнен. — Естествено, че имаше ключ, той имаше много ключове и всички са във воденицата, но не можем…
Игуменът залитна напред и се втренчи стреснато в Марек. Всички по двора крещяха, сочеха нагоре.
— Милорд игумен — започна Марек.
От устните на игумена бликна кръв и той рухна в ръцете на събеседника си. Марек го отпусна на земята. Напипа стрелата в гърба му още преди да я види. Нови стрели засвистяха надолу и се забиха, потрепвайки, в тревата до тях.
Марек вдигна глава и видя кафяви фигури да стрелят трескаво от църковната камбанария. Една стрела събори шапката на Марек; друга разкъса ръкава на туниката му. Трета стрела прониза рамото на игумена.
Следващата улучи Марек в бедрото. Той усети как по крака му прелетя огнена болка, загуби равновесие и падна по гръб. Опита да се изправи, но беше като замаян. Пак се просна назад, докато стрелите свистяха от всички страни.
В другия край на двора Крис и Кейт бягаха да се скрият от смъртоносния дъжд. Кейт изкрещя, залитна и падна със стрела в гърба. После се изправи, залитайки, и Крис видя, че стрелата е разкъсала дрехата под мишницата, без да закачи тялото. Друга стрела плъзна по крака му, раздирайки панталона. Сетне достигнаха покрития коридор, където рухнаха задъхани зад една от колоните. Стрелите трополяха наоколо по каменните стени и арки.
— Добре ли си? — попита Крис. Кейт кимна.
— Къде е Марек?
Крис стана и предпазливо надникна иззад колоната.
— О, не — възкликна той и побягна по коридора.
Марек с усилие се изправи и видя, че игуменът още е жив.
— Простете ми — каза Марек, докато вдигаше ранения на рамо, за да го пренесе до ъгъла.
Войниците в двора обсипваха камбанарията с облаци стрели. Оттам стреляха все по-рядко.
Марек стигна под свода на закрития коридор и сложи игумена да легне на една страна. Игуменът изскубна стрелата от рамото си и я захвърли настрани. От усилието се задъха.
— Гърбът… гърбът ми…
Марек леко го завъртя. Стрелата потрепваше с всеки удар на сърцето.
— Милорд, желаете ли да я извадя?
— Не! — Игуменът отчаяно метна ръка през врата на Марек и го придърпа надолу. — Още не… Свещеник… свещеник…
Очите му се извъртяха нагоре. По коридора към тях тичаше свещеник.
— Идва, милорд игумен.
Това сякаш облекчи малко игумена, ала той продължаваше да стиска Марек с всичка сила. Гласът му бе глух, почти шепот.
— Ключът за Ла Рок…
— Да, милорд.
— … стая…
Марек изчака малко.
— Коя стая, милорд? Коя стая?
— Арно… — избъбри игуменът, клатейки глава, сякаш, за да я избистри. — Арно ще се сърди… стая… — Той отпусна ръка. Марек издърпа стрелата и му помогна да легне на пода. — Всеки път, щом пожелаеше… да направи… никому не каза… затуй… Арно…
Той затвори очи.
Говорейки бързо на латински, монахът се вмъкна между тях, свали сандалите на игумена и сложи на земята малко шишенце. После започна да дава последно причастие.
Подпрян на една от колоните, Марек изтръгна стрелата от бедрото си. Беше влязла под ъгъл и не тъй дълбоко, както се боеше; по острието имаше само около два сантиметра кръв. Той пусна стрелата, докато Крис и Кейт се приближаваха.
Те погледнаха крака му и стрелата. От раната течеше кръв. Кейт повдигна жакета си и изряза с кинжала парче платно от ризата. Омота го около бедрото на Марек като временна превръзка.
— Не е толкова зле — каза Марек.
— Превръзката няма да навреди — отвърна Кейт. — Можеш ли да вървиш?
— Естествено, че мога.
— Пребледнял си.
— Нищо ми няма — отсече той и се отдръпна от колоната, за да погледне към двора.
На земята лежаха четирима войници, надупчени със стрели. Другите бяха изчезнали; вече никой не стреляше по камбанарията; от високите прозорци излитаха кълба дим. В другия край на двора също се стелеше гъст, черен пушек — идваше откъм трапезарията. Целият манастир започваше да гори.
— Трябва да намерим ключа — каза Марек.
— Но той е в стаята на Марсел.
— Не съм сигурен.
Марек си бе спомнил, че при последния му разговор с графоложката Елси стана дума за ключ. И че някаква дума я озадачава. Не си спомняше подробностите — тогава бе разтревожен за професора, — но помнеше ясно, че Елси преглеждаше един пергамент от купчината, намерена в манастира. Същата купчина, в която беше и записката на Джонстън.
И Марек знаеше къде да намери пергаментите.
Тримата тичаха по коридора към църквата. Някои от витражите бяха разбити и през тях излиташе дим. Отвътре се раздадоха викове и след секунди изскочи отряд войници. Марек рязко се завъртя и хукна обратно.
— Какво правим? — попита Крис.
— Търсим вратата.
— Коя врата?
Марек се стрелна наляво по колонадата, после пак наляво по съвсем тесен отвор, който ги изведе в малко помещение, може би склад. Осветяваше го пламък на факла. На пода имаше вграден дървен капак; Марек го дръпна и видя стъпала, слизащи надолу в мрака. Той грабна факлата и тримата се спуснаха надолу. Крис влезе последен и затвори капака.
