— Тогава от сърце ще се моля да оцелееш.
Вратата се отвори и жабокът им махна с ръка.
— Елате, достойни люде. Милейди, моля ви да си тръгвате, игуменът скоро ще изпълни молбата ви. А вие… елате с мен.
Когато излязоха на двора, Крис приведе глава към Марек и прошепна:
— Андре, тая жена е жива отрова.
Марек се усмихна.
— Вярно, има живец в нея.
— Андре, послушай ме. Не можеш да вярваш на нито една нейна дума.
— Тъй ли? Аз пък мисля, че е удивително пряма — каза Марек. — Иска закрила. И има право.
Крис се изблещи.
— Закрила?
— Да — отговори замислено Марек. — Трябва й рицар-закрилник.
— Рицар? Какви ги говориш? Остават ни само… колко часа ни остават?
Марек погледна плетената гривна на китката си.
— Единайсет часа и десет минути.
— Тогава какви са тия приказки за рицар-закрилник?
— О, просто си мислех — каза Марек. Той прегърна Крис през раменете. — Няма значение.
11:01:59
Тримата седяха сред монашеското множество около дълга маса в просторната трапезария. Пред всекиго имаше паница с гореща месна супа, а в средата на масата — подноси, отрупани със зеленчуци, говеждо и печени петли. Никой не помръдваше. Свели глави за молитва, монасите пееха:
Кейт крадешком хвърляше погледи към храната. Над петлите се вдигаше пара! Изглеждаха тлъсти и по подносите се стичаше жълтеникав сок. После забеляза, че монасите около нея изглеждат озадачени от мълчанието й. Изглежда, би трябвало да знае тази молитва.
До нея Марек пееше на висок глас:
Тя не знаеше латински и не можеше да се присъедини, затова запази мълчание до финалното „Амин“.
Монасите надигнаха глави и й кимнаха. Тя изтръпна — точно от този момент се боеше. Защото щяха да я заприказват, а тя не можеше да отговори. Какво да прави?
Погледна към Марек, който изглеждаше съвършено спокоен. И с право; нали говореше езика.
Един монах безмълвно й подаде поднос с месо. Всъщност из цялата трапезария цареше мълчание. Храната се подаваше без приказки; нямаше нито звук, освен тихото тракане на чинии и ножове. Всички се хранеха мълчаливо!
Тя пое подноса, кимна и си сипа солидна порция, после продължи да добавя още, докато зърна неодобрителния поглед на Марек. Подаде му подноса.
В ъгъла на трапезарията един монах започна да чете на латински. Думите отекваха мелодично в ушите на Кейт, докато се хранеше с апетит. Бе прегладняла! Не си спомняше по-приятна трапеза. Тя се озърна към Марек, който се хранеше със спокойна усмивка. Кейт се наведе над чудесната супа и след малко пак погледна Марек. Той вече не се усмихваше.
Марек държеше под око входовете. Дългата правоъгълна трапезария имаше три врати — една отдясно, една отляво и една в средата, точно насреща.
Преди малко бе зърнал група войници в зелено и черно да се сбират край дясната врата. Те надничаха, сякаш се интересуваха от трапезата, но оставаха навън.
Сега видя втора група на вратата отсреща. Когато Кейт го погледна, той се приведе плътно до ухото й и прошепна:
— Лявата врата.
Монасите наоколо ги стрелнаха с неодобрителни погледи. Кейт кимна в знак, че е разбрала.
Накъде водеше лявата врата? Там нямаше войници, а помещението от другата страна бе тъмно. Каквото и да се криеше отвъд нея, трябваше да рискуват. Марек хвана погледа на Крис и леко помръдна палец: време е да ставаме.
Крис кимна едва забележимо. Марек бутна напред паницата и понечи да стане, когато един монах в бяло расо пристъпи до него, приведе се и прошепна:
— Игуменът желае да ви види.
Игуменът на манастира „Света майка“ бе енергичен мъж малко над трийсетте, с тяло на атлет и зорки очи на търговец. Черното му расо бе изящно бродирано, на шията му висеше тежък златен кръст, а когато им протегна ръка за целувка, върху нея проблеснаха четири пръстена. Посрещна ги в слънчевия двор и тръгна напред заедно с Марек, а Крис и Кейт поизостанаха. Навсякъде имаше войници в зелено и черно. Игуменът се държеше любезно и весело, но имаше навика често да сменя темата, сякаш за да завари събеседника си неподготвен.
— От душа съжалявам за присъствието на тия войници — каза той, — но изглежда, че в манастира са се промъкнали нашественици — хора на Оливър, и докато не ги открием, трябва да бъдем предпазливи. Милорд Арно любезно ни предложи закрилата си. Добре ли се нахранихте?
— Превъзходно по Божия милост и ваша воля, милорд игумен.
Игуменът се усмихна.
— Не обичам ласкателствата — каза той. — А и нашият орден ги забранява.
— Ще го имам предвид — обеща Марек.
Игуменът погледна войниците и въздъхна.
— Толкова много войници ще съсипят дивеча.
— Не ви разбрах, отче.
— Дивечът, дивечът — повтори раздразнено игуменът. — Вчера сутринта отидохме на лов и се завърнахме, кажи-речи, с празни ръце. И един сръндак не успяхме да донесем. А людете на Сервол още не са пристигнали. Колкото дивеч не изтребят, ще го подплашат. Месеци ще трябват, за да се върне покоят в горите. Е, какви вести носите за магистър Едуардус? Казвайте, понеже изгарям от нетърпение да ги чуя.
Марек се навъси. Игуменът не изглеждаше напрегнат и нетърпелив. Но сякаш чакаше да получи конкретни сведения.
— Милорд игумен, той е в Ла Рок.
— О? При сър Оливър?
— При него, милорд.
— Твърде печално. Предаде ли ви известие за мен? — Игуменът зърна недоумението в очите на Марек. — Не?
