Чувствувах, че говорех глупости, но не можех да спра, иначе щях да заплача.
— Не мислете, Майсторе, че нищо няма да ви се случи до голямото наводнение. Не се доверявайте толкова на Книгите на Белия Кристал. Че Канцлера им вярваше, и на…
Страшно ми се зави свят, изтървах рапирата. Върхът легна до краката ми, а дръжката с кръглия си гард се затъркаля по дъга — сякаш да ме затвори в окръжност, чийто радиус е острието. Бързо прекрачих тази черта…
Леглото на Майстора беше едно и той ме сложи да спя до Братлето. Чувах го как диша. Валерка седеше в краката ни и мълчеше.
Майстора угаси свещите и легна на тясната пейка до вратата.
Помня, че Луната надникна през прозореца и аз най-сетне познах нашата обикновена, земна Луна с нейните петна на морета и планини.
16.
Спах почти до обяд. Когато се събудих, слънцето блестеше върху стъклата и медните дъги на окачените по стените инструменти. Братлето седеше по турски върху масата и кърпеше с голяма игла фланелката си, пострадала от ножиците на Майстора. То срещна погледа ми и веднага се усмихна. На рамото му белееше залепено късче плат.
— Боли ли те рамото, Васильок? — попитах аз.
Братлето отново се усмихна:
— Не, не… Само пръстът ме боли, изпободох го.
То отхапа неумело конеца и обясни:
— Аз отдавна вече шия. Закърпих ти ризата. Ризата ми, изпрана от кръвта и закърпена с едри бодове, лежеше върху табуретката.
Погледнах голия си хълбок. Там имаше само зараснал розов белег, подобен на удължена буква S.
Това се казва Майстор!
Братлето започна да облича фланелката си и се намръщи: изглежда, рамото все пак го понаболяваше. После скочи от масата, приближи се, седна до ръба на леглото. Докосна внимателно белега ми, погледна ме тревожно и попита:
— Страшно ли беше?
И сякаш отново се върна миналата нощ.
— Страшно беше. Но всичко вече свърши.
— Всичко — сериозно кимна Братлето.
Тръснах глава, за да пропъдя спомена. Протегнах се и седнах. Нямаше следа от умора и болка! Мускулите ми бяха като изопнати струни!
— Къде са Валерка и Майстора?
— Валерка е в Града — безгрижно отвърна Братлето. — Майстора е долу, при огнището, вари овесена каша…
То изведнъж смешно сбърчи нос и си призна:
— Никак не я обичам!
— Валерка е в Града, така ли? — попитах обезпокоен.
— Няма страшно — успокои ме Братлето. — Той сега също е майстор на шпагата.
Но аз вече бях скочил и търсех с поглед рапирата си.
В този момент Валерка нахълта в стаята. Беше зъл и весел. Хвърлената от него шпага издрънча в ъгъла.
— Гвардейците са се заключили в кулата и вият за Канцлера като древни оплаквачки! — съобщи той. — Но оня, пъпчивия, го намерих…
Той срещна погледа ми и побърза да обясни:
— Ама не, нищо лошо не съм му направил. Само го накарах да скочи от Стената в старото блато, пък там да се оправя както може…
Аз не се усмихвах. „Гвардейците вият“. Отново видях като наяве лежащото на пода тяло, пробитата на гърба риза. Не съжалявах за нищо, не ме мъчеше съвестта. Просто за миг ми стана лошо.
Усмивката на Валерка изчезна, очите му потъмняха. Той изведнъж се приближи, сложи ръце на раменете ми, докосна с челото си моето чело.
— Прости ми — тихо каза той. — Полудял съм от радост. Колко милиарда пъти трябва да ти кажа „благодаря“…
— Хайде, няма нужда — промърморих аз, съвсем объркан. — Ти пък… По-добре кажи какво става в Града.
Той се отдръпна, помълча, после изведнъж се развесели и с облекчение отвърна:
— В Града е бъркотия. Големият Звяр се провъзгласи за върховен владетел. Предводителите на оръжейниците заявиха, че той е самозванец. Стана голяма разправия, искаха да започнат сражение. Но много хора казаха: „Щом Канцлера го няма, значи Книгите лъжат. Бийте се без нас.“ Повече от сто души хвърлиха пред Главния часовник копията и арбалетите си.
След един час ние се сбогувахме с Майстора и излязохме на стълбата. Неотдавна беше валяло, но сега отново грееше слънце. Във вдлъбнатините на протритите стъпала блестяха локвички. Ние хукнахме надолу право през тях и топли капки опръскаха краката ни.
Пресякохме площада с фонтана. В празния басейн лежаха дълги пики и няколко назъбени саби.
— Ще хвърлим ли и нашите? — попита Валерка.
— Не е ли рано?
— Хвърлете ги — каза Братлето.
Каза го толкова твърдо, че ние веднага се подчинихме. Оръжията ни издрънчаха върху камъните.
Намерихме познатото място и прехвърлихме стената. Веднага ни обгърна морето от синя трева. Над нея струеше слънчевият въздух. Свиреха щурци.
— Ще отидем да живеем при рибарите — изведнъж каза Братлето. — Там ще живеем, сега вече може.
— А Майстора? — попита Валерка.
— Ще му ходим на гости.
Валерка кимна.
— Хората ще поправят дигите, ще построят кейове и кораби. И вие ще станете моряци — казах аз.
— Точно така — съгласи се моето светлооко братле.
Известно време вървяхме просто така, без да говорим. Държахме се за ръце.
На раненото рамо на Васильок кацна голям син скакалец. Поглеждаше ни с мъничките си черни очички, съвсем като човек.
— Кой е този Володка? — изведнъж попита Братлето.
Трепнах.
— Ти го викаше насън — обясни Васильок. — Кой е той?
— Просто едно момче — обясних аз. — Като теб.
И едва сега видях, че вървим право към самотната стара кула. Озърнах се. Градът се белееше далеч на хоризонта. Кулата беше съвсем близко.
— Какво? Вече?… — тъжно попитах Валерка. Той леко се усмихна:
— Не, още не…
Качихме се на балкона, но не влязохме в кулата, а по ръждивите скоби се изкатерихме на самия връх. Там имаше кръгла площадка. През дългите години вятърът я бе покрил с пръст и сега тук никнеше трева. Но не такава, както в степта, а ниска, със ситни жълти цветчета.
— Да полегнем малко — каза Валерка.
Излегнахме се по корем и се загледахме в процепа между зъбците.
— Там е океанът — каза Братлето. — Виждаш ли го?
Различих тъмната ивица на самия хоризонт. Налетя вятър и ни облъхна миризмата на море.
Преобърнах се по гръб. Валерка и Братлето също. Лежах между тях и държах ръцете им.
