— Като на кино — казах аз.
— Не разбирам.
— Естествено.
— На колко години сте, Рицарю?
— На дванадесет.
— Не е вярно.
— Вярно е. Аз винаги съм бил и ще бъда на дванадесет.
— Бил си… но повече няма да бъдеш, ако не се махнеш веднага! — с неочаквана злоба възрази той.
— Няма да се махна. Ще започваме ли? Нямам време. Заради вас… умира братлето ми.
За пръв път казах така — „братле“, не с главна буква, а като за свое братче. Мигновена, режеща мъка сви сърцето ми. Какво чаках?
И нападнах Канцлера.
Той се биеше великолепно! Къде можеха да се мерят с него тромавите гвардейци! При това беше десет пъти по-силен и як. А от раната ми веднага се отлепи целебното листо, кръвта потече. По дяволите! Само да не ни попречат!
Да, Канцлера се биеше чудесно. Отначало дори помислих, че с мен е свършено. Но той ме превъзхождаше само по бързина и сила. Техниката му беше бедна и най-после в една контраатака аз силно го раних в дясната ръка.
— Нещо да е казано за това в Книгите? — попитах аз, като се стараех да си поема дъх.
Той прехвърли сабята в лявата си ръка. Аз също. Беше ми все едно.
— Можещ само да ме раниш — изсъска Канцлера. — Само да ме раниш, ясно ли ти е?
Изведнъж се беше изморил повече от мен. Бях го притиснал до стената срещу прозорците. Стоеше осветен — прегърбен, с полуотпусната сабя, и шумно дишаше с отворена уста. Беше безпомощен и не можех да го убия. Едно беше в боя и друго сега…
А Братлето? Отново си спомних напуканите му устни. И отчаяния поглед на Валерка… И отново — фенерчетата на Стената. Толкова спокойни, горящи сякаш просто така?
— Защо ти е да ме убиваш?
— За да разруша вашето подло „предначертано бъдеще“. За да живее братлето ми!
— Аз ли съм виновен? Не съм писал Книгите аз.
— Не си ги писал ти! Ти само учиш хората да живеят по тях! Нека се колят! Нека децата гинат като зайци! Едно ламаринено фенерче не е голям разход за хазната, нали, Канцлер?
Без да откъсва поглед от мен, той бавно се плъзгаше край стената — към вратата, спасителната врата!
Хвърлих се и преградих пътя му. Той се отблъсна с гръб от стената и бавно каза:
— Ти си глупак. Едно хлапе не може да промени света.
— Глупакът си ти. Нима съм сам? Аз съм един от многото. Знаеш ли колко момчета се биха днес във Верижната кула? Теб рано или късно щяха да те пречукат, Канцлер. Просто аз трябва да успея до полунощ.
— Брат ти все едно ще умре.
— Лъжеш!
— Не лъжа!
Не трябваше да го казва. За него беше по-зле. Стиснах рапирата.
Канцлера впи в мен кръглите си очи.
За миг сякаш си разменихме местата. Аз почувствувах това, което чувствуваше той. Неговият отчаян страх. Ставаше нещо непостижимо: от чужд свят бе дошъл незнаен враг, заплашваше да унищожи всичко, което досега изглеждаше толкова ясно и известно предварително. Въпреки всички закони врагът заплашваше него, Канцлера, със смърт!
Този враг трябваше да се унищожи! За да стане всичко отново стабилно и покорно на предсказанията на Белия кристал! Трябваше да бъде убит сега, в този миг!
Разбрах, че сега Канцлера ще се хвърли върху мен. И в същия миг той вдигна сабята и с един отчаян скок пресече цялата стая.
Не успях да отбия удара. Можах само да отметна тялото си встрани. Плоското острие прелетя край гърдите ми и отметнатата дясна ръка. Лявата ми китка с дръжката на рапирата беше на нивото на кръста ми. И острието беше вдигнато. Канцлера буквално се наниза на него — рапирата се заби под ребрата му и изскочи отзад между лопатките.
Пуснах дръжката и отскочих. Канцлера се изправи, леко се огъна назад. И погледна някъде встрани от мен с невероятно спокойни очи. Не изпусна оръжието си. Здраво стискаше ефеса, острият връх на сабята сочеше напред и потрепваше, сякаш търсеше цел.
От страх, че съм останал без оръжие, не можех да мисля за друго. Вкопчих се с две ръце в рапирата си и отчаяно я дръпнах. Тя се изтръгна и аз отлетях към вратата. Канцлера постоя още секунда и без да сгъва колене, падна по очи. Изтрака като дърво.
Изглежда бе умрял мигновено. Може би дори преди да падне. Но отначало не разбрах това. Стоях, гледах Канцлера, виждах мършавия му гръб, осветен от струящата през прозореца ивица лунна светлина. Върху бялата риза имаше малка дупка с разкъсани краища. Около нея набъбваше тъмно петно, но дупката се очертаваше ясно…
Прилоша ми от страх. Затъвах в някаква каша от отчаяни мисли и страхове. И най-страшната мисъл беше: ами ако Канцлера помръдне? Какво ще правя тогава? Ръката ми нямаше да се вдигне за последен удар. А не можех да си отида, без да се убедя, че противникът ми е мъртъв. Не можех и да пипна ръката му или да го преобърна — не се решавах. Не знам колко време съм стоял така, но в един момент дойде ясното усещане, че това лежащо на пода тяло няма нищо общо с живота.
Въздъхнах с облекчение и отидох до прозореца. Намръщих се, но избърсах рапирата с пердето. После, като заобиколих Канцлера отдалеч, отидох до вратата.
Готов бях да си пробивам пътя с бой, но стълбата се оказа празна. Само долу, до изхода, стояха двама часови и непознат офицер. Той мълчаливо докосна с ръкавица шапката си.
Стори ми се, че улицата е изпълнена с ласкава топлина, сякаш луната грееше като слънце. И отново усетих дъха на копринената степна трева. Виеше ми се свят, раната силно ме болеше, едва се държах на краката си. Но изпитвах огромно облекчение. Това е…
Това е!
Може би ще има още битки и кръвопролития, наводнения и пожари, но Братлето ми ще живее. Аз скъсах проклетата верига…
Вървях и се усмихвах. Недалеч от фонтана с каменните риби чух гласа на Главния часовник. Беше полунощ.
— Това е… — отново казах аз.
И тогава ме прикова към улицата една страшна и проста мисъл: „Ами ако все пак е умряло?“
Как хукнах! Редките минувачи отскачаха, един гвардейски патрул шашардисано се озърна подир мен.
„Ами ако все пак… Братлето можеше да умре не заради предсказанието, а просто от раната!“
Нахълтах в стаята, като хлипах и се задъхвах. И първото, което видях, бяха изумените и щастливи очи на Валерка.
… После видях и всичко останало: че Братлето диша равномерно и бялата плесен е изчезнала от устните му; че Майстора е безкрайно изумен и се суети (той му правеше компрес); че медальонът е стъпкан на пода — изглежда, бяха го настъпили случайно.
Но първото бяха очите на Валерка. Това ми стигаше.
Прехапах устни, за да не заплача, и малко грубо казах:
— Залепете ми раната, Майсторе.
Майстора закима и все така щастливо суетлив се качи на табуретката, за да достигне лавицата.
— Внимавайте да не паднете, Майсторе — казах аз. — Бъдете внимателен… Винаги бъдете много внимателен…
