— Отстъпвайте! — изкрещях аз и с лявата ръка посочих назад.
Непредпазливо се обърнах и рапирата на брадатия драсна по ребрата ми.
Почти не почувствувах болка, но усетих, че ризата ми се намокри от кръвта. Притиснах към раната левия си лакът. Брадатият замахна. С удар отдолу аз разсякох ръкава му до лакътя. Брадатият се олюля и отскочи.
И в същата секунда чух как Братлето тихо изстена.
Озърнах се. То се усмихваше жално. Под ключицата му до усуканата презрамка на фланелката чернееше триъгълна дупчица. Отначало беше черна, но почти веднага стана аленочервена. Тежка капка кръв потече по фланелката, оставяйки след себе си алена следа. Братлето объркано погледна Валерка и се хвана за него. Валерка заплака, изтърва шпагата и го взе на ръце.
— Мръсници — каза той.
Бяха минали не повече от две-три секунди. Когато се обърнах към гвардейците, те стояха на същите места и брадатият се държеше за лакътя. Аз сграбчих и шпагата на Валерка и хукнах срещу тях по стъпалата. Помня, че крещях нещо от ярост и отчаяние.
Не знам може ли да бъде страшно едно разчорлено дванадесетгодишно момче, дори и с две шпаги в ръцете. Но гвардейците отстъпиха, почти се срутиха надолу по стълбата. Без да се обръщам, заднишком, аз се върнах при Валерка и Братлето. Сърцето ми биеше силно, не в гърдите, а някъде в гърлото. Аз преглъщах и кашлях.
— Да бягаме, бързо…
Озовахме се в тъмен коридор. Не ни преследваха. Ние не се спуснахме по галерията. Валерка с братчето си на ръце сви в една незабележима странична вратичка. Излязохме на висящо мостче.
Веднага ни обгърна топъл въздух. Беше синкав полумрак: слънцето току-що бе залязло. Иззад покрива се подаваше половинката на розовата и чудовищно голяма луна. От улицата не се чуваше нито звук. Но всичко това аз забелязвах бегло, между другото. Една мисъл, една тревога ме владееше — как е Братлето?
То бе увиснало на ръцете на Валерка, отпуснало ръце и крака. Стараеше се да държи главата си изправена и я опираше на рамото на брат си. Продължаваше да се усмихва едва-едва, но очите му бяха затворени.
— Много ли те боли, Васильок? — попита Валерка и изхлипа.
Без да отваря очи, Братлето каза:
— Не много… Само пари.
Стори ми се, че устните му са сухи, едвам ги мърдаше. Кръвта като че ли спря да тече. Засъхналата следа по рамото на Братлето изглеждаше съвсем черна.
— Трябва да… го превържем… — казах аз.
Говорех на пресекулки, в паузите между бесните удари на сърцето си.
— Тук няма къде — отвърна Валерка. — Трябва да слезем.
Спуснахме се по железни стъпала и се озовахме пред познатия фонтан с каменните риби близо до крепостната стена. Положихме Братлето на ръба на фонтана. Той беше сух, нямаше как да промием раната.
— Все едно… — казах. — Това е временна превръзка… Все едно трябва лекар… Има ли лекари в този идиотски град, или са само глупаци и убийци?…
— Трябва при Майстора — отзова се Валерка. — Звездния Майстор знае всичко, той ще го излекува.
Вече се бе овладял — говореше решително. Откъсна ръкава на ризата си, разпра го на ивици и внимателно наложи този бинт върху раната.
— Боли ли те, Васильок?
Братлето помръдна устни:
— Не, не… Само съм жаден…
— Сега, сега…
Пъхна ръце под шията и коленете на Братлето, като одра лактите си, и отново го вдигна. И тръгна.
Аз вървях след него с двете шпаги. Охранявах Валерка и Братлето, но не знаех как ще се бия, ако срещнем врагове. Едва се държах на краката си.
14.
Като че ли не вървяхме дълго. Но луната успя да изсветлее, изтърколи се до средата на небето и всичко отново стана яркосиньо, като миналата нощ.
Кулата на Звездния Майстор се извисяваше в дъното на двор, покрит със зеленина. Някъде високо, високо светеше прозорчето й и също така високо бе вратата. Към нея водеха каменни стъпала.
Напълно изтощен, Валерка се облегна на стената в подножието на стълбата.
— Дай ми го — казах аз и хвърлих шпагите в тревата.
Валерка нямаше сили дори да спори. Мълчаливо ми предаде Братлето.
То спеше или бе изгубило съзнание. Като че ли изведнъж натежа страшно. Аз стъпвах внимателно, стълбата беше много стара. Върху стъпалата бяха протрити дълбоки кръгли вдлъбнатини.
… После осветената стая сякаш се наклони към мен. Висок човек с нелеп пуловер до коленете пое Братлето от ръцете ми. Той беше много стар, с редки сиви кичури коса, сбръчкани бузи и жалостив поглед.
— Миличкото ми… — каза той.
Положихме Братлето на широко легло, безразборно затрупано с пъстри одеяла. Като мърмореше нещо съкрушено. Майстора размота превръзките. После с крива ножица преряза презрамките на фланелката и я смъкна надолу.
Без да отваря очи, Братлето тихо простена.
— Потърпи малко, миличко — прошепна Майстора.
Видях в ръцете му месесто листо от някакво растение. Майстора откъсна с нокти кожичката на листа — под нея заискри гъста изумрудена течност. Майстора наложи листата върху раната, после, без да я превързва, зави Братлето с одеяло чак до брадичката. Но преди да направи това, аз успях да забележа на другото, здравото рамо на момчето ивица протрита кожа. И разбрах — беше от ремъка на барабана… Барабаните бяха прекалено тежки и въпреки това момчетата ги носеха. Мъкнеха своя жребий на малки войници. Войници, които воюваха срещу войната.
Чух изпълнения с укор глас на Майстора:
— Нима деца могат да променят предначертаното бъдеще?
Не, разбира се! Децата нищо не могат! Могат само да мъкнат своя жребий, докато възрастните вършат глупости! Могат само да падат и умират като възрастни — и не само в приказките…
Видях молещите очи на Валерка.
— Ще се оправи ли? — прошепна той.
— Към сутринта — ласкаво каза Майстора. — Стига да няма възпаление. Но защо ще има? Възпаление получават старите, болните хора…
— Той искаше вода — спомних си аз.
— Сега и така му е добре — успокои ме Майстора.
Братлето дишаше леко, лицето му порозовя.
Валерка седна на ръба на леглото, сложи юмруци върху коленете си. Каза, забил поглед в стената:
— Въпреки това аз оня, пъпчивия, ще го намеря…
— Значи той го рани?
— Разбира се. Ти не видя ли?
Не го бях видял. Нали тогава… Какво правех тогава? А, притисках лакът към раната си… По дяволите, съвсем бях забравил за нея! Болеше ме през цялото време, но аз бях забравил за болката и не й обръщах внимание. Погледнах. Тъканта на ризата бе залепнала върху нея и бе спряла кръвта.
— Вижте моята рана — казах аз на Майстора.
… Ох, че болезнено беше отлепването на ризата… Нищо, Братлето сигурно го е боляло повече. Ето го и
