— Никой не може да разбие пред… начертаното — повторих аз дрезгаво. — Значи така. Ами ако…
Той разбра. Изправи се. Върху небръснатата му буза блестеше капка от млечния крем. И все пак не беше противен, дори беше красив, беше просто много, много стар.
— Направи това, Светъл Рицарю — тихо каза той. — Аз опитвах сам, но не съумях… Убий ме, ако можеш.
Не можех. Но сега вече ясно знаех какво ще направя.
— Валерка!
Той вдигна мокрото си от сълзи лице.
— Няма нищо — казах аз. — Не мисли, че всичко е… Не си ме повикал напразно. Има време до полунощ!
И вдигнах рапирата.
Той ме гледаше с надежда. Нито преди, нито след това бях виждал някъде очи, пълни с толкова отчаяна надежда.
15.
Вървях по прашните, сиви улици, без да откъсвам поглед от най-високата кула. Там, високо над покривите, светеше оранжевият квадратен прозорец — недремещото око на Бащата на Защитника на Града и всички степи и планини до самия Океан.
„Защитник“… Защити ли някой Братлето? Или онова момче-факлоносец, повалено от юмрука на брадатия войник? И момчето, убито от желязната стрела?
Къде беше ти, Га Ихинор Тас-Ута, Велики Канцлер, когато шестимата барабанчици паднаха пред Стената? За какво загинаха те, кой искаше смъртта им?
С нищо не можех да помогна на онези, шестимата. Не можех да ги върна, тук и най-могъщата приказка ставаше безсилна. И само фенерчетата светят… по-силно, по-слабо… фенерчетата…
Не познавах тези деца, но ми се струваше, че всички те са приличали по нещо на Володка. На моя Володка, който беше далеч, далеч от мен, отдалечен със стотици години и с неизвестно колко километри. Може и да не са си приличали, но сякаш виждах Володка — как се свлича по стената и пада по очи… Или това беше Братлето?
Фенерчета…
„Не искам там да гори още едно…
Не искам!!“
… Може би мислите, че стисках юмруци или плачех? Не. Спокойно вървях през площадите и мостовете. Поне външно бях спокоен. Цялото ми отчаяние и мъка, целият ми страх за Братлето бяха свити в мен в напрегнатата пружина на решимостта. Пред входа на кулата димяха факли, тълпяха се гвардейци. Изглежда, съм се държал съвсем уверено, защото те ме проследиха с поглед, но не ме попитаха за нищо.
Попаднах в мраморен вестибюл. Тук също имаше гвардейци, а пред стълбата стоеше офицер в лилав портупей.
— Великия Канцлер ме очаква — казах аз.
Офицерът учудено вдигна вежди и се отдръпна.
Може би тези гвардейци не знаеха нищо за мен, а може би знаеха, но не мислеха, че съм опасен за Канцлера. Наистина, какво е едно момче-побойник пред могъщия повелител, на когото е съдено да живее до Ерата на Втория Изгрев?
Заизкачвах се по осветената стълба. Рапирата ми подрънкваше по стъпалата.
„Та това е Светлия Рицар… Майстора на шпагата…“ — със закъснение се обади някой отзад. Но никой не тръгна подир мен.
Стълбата беше много дълга, но най-сетне ме изведе до висока врата от обикновени тъмни дъски. Дръпнах медната скоба. Вратата безшумно се отвори, аз прекрачих прага и я затворих след себе си. В просторната стая като звездичка гореше една-единствена свещ, но беше светло: през прозорците падаха яркосини лъчи.
Прозорците бяха тесни и високи. Изглежда, онзи квадратен прозорец се намираше на по-горен етаж и светеше… просто така.
Тежката завеса в дъното на стаята се разлюля и пред мен се появи дълъг, кокалест човек с черен костюм (също като на Валерка в първия ден, но без налакътник). Видях лицето му: много тясно, с плътни устни и хрущялест нос. Гладката, късо подстригана коса плътно прилепваше към черепа. Беше посивяла или може би само така изглеждаше поради лунната светлина. Той почти нямаше вежди, а кръглите му очи приличаха на птичи.
Трепнах, но и се зарадвах. Ако врагът ми се бе оказал симпатичен и добродушен, всичко щеше да бъде много по-трудно.
Но той беше точно такъв, какъвто очаквах да го видя.
— Вие ли сте Канцлера?
Той нито се учуди, нито се възмути. Усмихна се. Странно изглежда лице, което се опитва да бъде добро, макар да не е годно за това.
— Да, аз съм Канцлера — гласът му беше малко дрезгав, но силен. — А вие сте Светлия Рицар, приятелят на нашия славен Тръбач…
Познаваше ме! Толкова по-добре!
Аз преглътнах и попитах:
— Имате ли шпага?
Глупав въпрос — на стената в лунната светлина блестяха много и най-различни оръжия.
Все така усмихнат, Канцлера попита:
— Майсторът на шпагата се нуждае от ново оръжие? Навярно след като натупахте в схватките толкова наши доблестни гвардейци…
— Вие се нуждаете от оръжие — прекъснах го аз. — Вземете шпага, Канцлер.
— Защо? — весело се учуди той.
— За да се защищавате. Искам да ви убия.
Нещо трепна върху лицето му. Но усмивката не изчезна. Той се понаведе, сякаш искаше да ме разгледа по-добре. И като видя, че не се шегувам, снизходително обясни:
— Ти не можеш да ме убиеш. В Книгите е казано, че…
— Вашите Книги не ме засягат! Аз не съм ваш! Той отново се наведе напред. Престана да се усмихва, скръсти ръце и произнесе:
— Да. И за това пишеше в Книгите… За съжаление древният език е тежък и не винаги ясен. Ние не разбрахме добре и сметнахме, че ще се появиш сред барабанчиците…
— Ето какво било — тихо казах аз. —
Той се отдръпна:
— Опомни се, Рицарю!
Прозвуча почти искрено. Но в очите му се плъзна страх и на мен ми стана ясно: Канцлера лъжеше.
— Вземете шпага — казах аз почти шепнешком. — Вземете или… как беше вашата клетва?… Кълна се в Огъня, ще ви убия невъоръжен.
— Не е голяма чест да убиеш човек, който не се защищава.
— Онези шестимата… при Стената… защищаваха ли се?
— Опомни се… — отново каза той, но изведнъж млъкна.
Неохотно се приближи до стената и откачи тънка права сабя. Хвърли куртката си на пода.
— Аз съм най-добрият фехтовач на Града — каза той без самохвалство и дори като че ли с тъга.
— Чудесно.
Той замахна със сабята и отсече няколко пискюла от завесата. Пискюлите меко тупнаха на пода.
