листото… Мокро, прохладно. Влажната студенина сякаш всмука болката и я разтопи. Стана съвсем хубаво. Дори умората попремина.
Значи и Братлето се чувствува толкова добре? Тогава всичко е наред.
Седнах на малката трикрака табуретка, облегнах се на студената стена и най-сетне можах да се огледам.
Висока стая, ярки свещи в настенни свещници. Голи стени от пясъчник (като Стената с фенерчетата!), под тавана виси скелет на крилат гущер. Маса от нерендосани дъски, по нея прибори — приличаха на старинните щурмански инструменти от Музея на флота в Ленинград.
Майстора отмести инструментите, сложи на масата гърне и глинени чаши.
— Хапнете си, рицари — каза той.
Думата „рицари“ прозвуча с тъжна насмешка.
В чашите имаше сладък млечен крем с дъх на степна трева.
Майстора ни гледаше със сините си сълзящи очи. Едва сега видях колко е стар. Пръстите му бяха тънки, кафяви, с възлести стави, кожата на ръцете — суха. Ръцете леко трепереха, когато Майстора поемаше чашата си.
— Кога ще свършат тези пурпурни времена? — горчиво произнесе той. — Кога Великия Канцлер ще престане да тъгува за страдащите деца?
Не можах да сдържа раздразнението си:
— Щом вашият Канцлер е толкова добричък, защо позволява да се лее кръв?
— Той не е нито добър, нито зъл — отвърна Майстора. — Той е
— Добре, но нима всичко у вас е предначертано? Легендата за Големия Майстор истина ли е?
— Всичко е истина — кимна Майстора. — Той проникнал през времето и написал Книгите… Не знам, може това да е било грешка. Защо всеки трябва да знае съдбата си?
— Всеки? — Не вярвах на ушите си. — Че възможно ли е да се опише съдбата на всички хора за няколко века? С това не биха се справили и хиляди учени!
— Помагал му е Белият Кристал — тъжно каза Майстора. — Големият Бял Кристал, който знаел и помнел всичко. А когато великият труд бил завършен, Кристалът се разпаднал на прах.
Докато разговаряхме, Валерка гледаше с тревожни очи ту мен, ту Майстора. Най-сетне попита:
— Нима всеки може да знае бъдещето си?
— Ако поиска. И ако е възрастен. Възрастните получават от Канцлера знака на пълнолетието. В него е написано всичко. Само че не всеки може да го прочете, само някой Звезден Майстор, ако го помолят. Във всеки знак има прах от Белия Кристал.
Видях как пребледня Валерка. Бавно стана и като поглеждаше към Майстора, отиде при Братлето. „Не трябва!“ — исках да извикам аз, но нещо ми попречи. Валерка отметна одеялото на Братлето и внимателно бръкна в джоба на панталонките му. Още веднъж погледна към Майстора и извади медальона.
Кафявият орех се залюля на бялото шнурче.
— Това ли е? — шепнешком попита Валерка.
Старецът с треперещи пръсти посегна към медальона.
„Не трябва!“ — отново исках да кажа аз. Но неизвестността щеше да бъде прекалено мъчителна.
А ако тайните знаци говорят за нещо страшно?
Глупости! Та Братлето е толкова малко. И ще живее още дълго, дълго. Сега Майстора ще прочете знака и ще каже, че всичко е наред…
Майстора натисна с нокът ореха и той се разтвори като старинен часовник. Вътре се мярна нещо черно, в което блестяха червени точки — като залепени с черна смола часовникарски рубинчета. Странно, нали Кристалът е бил бял… Майстора дълго ги гледа, свил вежди, а ние не смеехме да дишаме. После, притворил очи, положи пръсти върху разтворения медальон — като сляп… Поседя малко и тихо каза…
Какво каза?!
Той прошепна, без да ни гледа в очите:
— Бедничкото…
— Какво?! — извиках аз.
Главата на Майстора ситно се затресе, орехът падна на пода, затвори се и се търколи под масата.
— Там пише, че е убит днес — монотонно каза старецът.
— Каква глупост! — изсмях се аз. Но очите на Валерка прекъснаха смеха ми.
Валерка заднешком отстъпи към леглото, сякаш искаше да закрие брат си.
— Та той не е убит — каза Валерка. — Той само спи. Вижте! Той спи!…
— „Днес“ още не е свършило — тъжно възрази Майстора.
Прегърбен отиде до Братлето и повдигна влажния лист от раната. Дори отдалеч, от масата, видях големия розов оток.
Майстора наложи листото обратно.
— Черно възпаление — каза той. — След един час ще го втресе…
Той седна, сведе глава и обхвана с пръсти тила си.
Обхвана ме ужасна слабост, не можех дори да стана от табуретката. Само попитах:
— Нима нищо не може да се направи?
Майстора безмълвно поклати глава.
Валерка се сви целият, лицето му потъмня. Той повярва. А аз? Аз също. Тук си имаше свои закони.
Тук…
— Преходът! — спомних си аз. — Преходът, Валерка! Ще отидем у нас! Знаеш ли какви лекари имаме?
— Преходът е в полунощ — тихо каза Валерка. — А до полунощ той…
До полунощ Братлето ще умре! Днес! Скоро…
Стори ми се, че вече… Хвърлих се към леглото. Не, Братлето дишаше доста спокойно, но отново беше бледо и по устните му имаше белезникава коричка.
— Направете нещо… — прошепна Валерка.
— Направете нещо! — изкрещях аз на Майстора. — Не може така! Заради някакъв си орех!
Главата на Майстора отново се затресе:
— Не заради ореха… Заради предначертанието…
— Заради предр… прен… Фу! По дяволите! Слушайте, това е невъзможно!
Майстора ни гледаше със сълзящи очи, без да мига:
— Възможно е… Възможно…
— Какво е възможно?! И за себе си ли знаете кога ще умрете?
Той продължаваше да тресе глава.
— След четири години и три дни… Навярно в Деня на голямото наводнение. Океанът ще срути дигите.
— А вие знаете, че ще ги срути, и чакате като зайци! Колите се, вместо да ремонтирате дигите!
— Такова е времето… Дори Канцлера е безсилен…
— Гад е вашият Канцлер… — казах аз, — а вие…
Започвах да мразя Майстора — заради глупавото му, упорито покорство, за безпомощността му, затова, че не може да помогне на Братлето… Затова, че стените в стаята му са от същия камък, както Стената!
— Вие лъжете! Не разбирате! Ами ако още преди наводнението паднете от стълбата? Или се задавите с костилка от слива? Или тоя идиотски скелет падне и ви счупи главата? Тогава всичките ви предсказания отиват по дяволите! Всичко ще се срути като къщичка от клечки!
Той покорно кимна:
— Тогава ще се срути… Но няма да стане. Защото никой не може да разбие предначертаното. Това, което трябва да се случи, вече се е случило в бъдещето и никой няма сили да го промени.
Братлето зад мен започна да бълнува — едва чуто. Озърнах се. Валерка лежеше, отпуснал глава в краката на брат си и стискаше неговата ръчичка.
Не можех да гледам това, наведох очи. На пода, до леглото, лежеше моята рапира.
Бавно се обърнах към Майстора:
