Кой знае защо, всички харесваха тоя принц. Казваха, че имал „прекрасни актьорски данни“.
Альошка не виждаше в него нищо такова. Затова пък, когато облякоха другото момче в костюма на принца, той забеляза, че е кльощаво, че краката му са малко криви и че не знае как се носи шпага. Альошка се скри зад кулисите и тихо каза:
— Пуинц квивокуак такъв… Шпагата му виси като чадър върху лампион.
И изведнъж чу смях. Смееше се Маша, която също се оказа там. Смееше се тихо, но весело. После хвана Альошка за лакътя и така хубаво му каза:
— Ама не се разстройвай толкова, Альошка. Какво пък толкова? Заради някакъв си принц… Половин пиеса трябва да играя с него — и нищо, търпя го.
Альошка едва не изкрещя от радост. Е, не изкрещя, разбира се, само се усмихна широко: нищо, всичко е наред, изобщо не се разстройвам. Беше толкова щастлив, че се съгласи да отиде заедно с Олимпиада Викторовна за старинни шапки. И на, оказа се, че Маша също идва с тях.
Шапките бяха нужни за кралските гвардейци, за придворните, за дебелия кочияш, в когото феята от приказката превръщаше един плъх. Откъде можеха да се вземат толкова шапки? Но Олимпиада Викторовна знаеше откъде. Тя им съобщи, че има една позната („стауа пвиятелка“), която се казва София Александровна. Преди тя също се занимавала с театрални костюми, но вече не работи. Обаче и сега, както и по-рано — през целия си живот, — е заета с нещо важно: колекционира шапки. Събрала е вече над хиляда най-различни. Колекцията й е толкова известна, че дори списание „Театрален сезон“ писало за нея. Понякога при София Александровна идват представители от различни театри — да се посъветват с нея и да вземат назаем шапки за своите постановки. София Александровна с готовност дава съвети и много неохотно шапки, защото преди три години в местния детски театър се изгубила една триъгълна испанска шапка.
— Но на нас тя безусловно ще помогне — каза Олимпиада Викторовна. — Тя ще ни помогне, защото сме стави пвиятелки.
Тя искаше, разбира се, да каже „стари приятелки“.
И тръгнаха.
По пътя Олимпиада Викторовна разказа на Маша и Альоша, че София Александровна живее на улица „Репейна“ в една стара къщичка на брега на оврага. Много пъти са й предлагали да се премести в нов апартамент, но тя отказва. Страхува се, че при преместването шапките може да се повредят или изгубят. А освен това при нея живеят четири котарака: Кузя, Самунчо, Васка и Матадор. София Александровна ги обича страшно. Много се страхува, че котараците могат да не харесат новото жилище.
— Уазбива се, това изглежда смешно — отбеляза Олимпиада Викторовна, — но туябва да бъдем снизходителни към човешките слабости.
При тези думи тя, кой знае защо, изгледа строго Альоша. Но той не й обърна внимание. Крачеше, гледаше усмихнат към Маша и си мислеше: „Машка, ти си като маргаритка, чудесна си, това е най- важното…“
Юнският ден беше горещ и весел, златистата коса на Маша сияеше в слънчевите лъчи. Маша подскачаше и подритваше по асфалта лъскава лимонадена капачка.
Втора глава
Къщичката стоеше на самия ръб на оврага. Някога, много отдавна, сигурно е била красива. Но сега беше стара и така затънала в земята, че стъклата на прозорците и покритите с орнаменти носове на улиците тънеха в трева.
Почукаха. Отвътре излезе слабичка, остроноса старица.
— Сонечка! — възкликна Олимпиада Викторовна и се хвърли към нея. — Толкова се уадвам!
Но София Александровна, изглежда, не се радваше чак толкова. Тя ги погледна така тъжно, че Олимпиада Викторовна се препъна на половината път:
— Сонечка, пвиятелко моя, какво се е случило?
— Ох, Липочка — изхлипа София Александровна, — откраднаха ми Кузя…
— Не може да бъде!
Старицата разпери ръце.
— Не може да бъде — решително произнесе Олимпиада Викторовна. — Скита някъде, нищо повече. Соня, как може да се уазстуойваш толкова?
— Ах, не, не скита! Никога не е правил такива неща. Винаги се е връщал вкъщи вечер, а сега от три дни го няма. Звъних в милицията, но те не искат да го търсят и имам чувството, че ми се смеят…
— Колко са безсъудечни! — каза Олимпиада Викторовна. — Но, Соня, трябва ли да се измъчваш толкова? Та ти имаш още тви котавака. Пвекуасни екземпляуи.
София Александровна слабо махна с ръка:
— Ах тия екземпляри… Вечно се бият. Много ги обичам, разбира се, но Кузя беше най-добър от всички. Толкова мил, гальовен… Впрочем, заповядайте, моля ви — сепна се тя. — Какво се разприказвах и аз…
Голямата, ниска стая миришеше на нафталин, влага и котки. През малките прозорци падаха и се отразяваха в жълтия под снопове слънчеви лъчи. Мътно проблясваха прашният кристален полилей под тавана и сребърните лъжички в старинния бюфет.
— Моля, седнете — въздъхна София Александровна.
Но нямаше къде да седне. По столовете и креслата имаше шапки. Навсякъде имаше шапки: надничаха от полиците, висяха на пирони по стените, бяха натрупани върху шкафовете и образуваха цяла пирамида върху стария тумбест скрин. Високи копринени цилиндри, триъгълни войнишки шапки от времето на Суворов, сламени шапки, мексикански сомбрера, тиролски шапчици с фазанови пера, мускетарски шапки — също с пера…
— Ще полудея — прошепна Маша.
— Тук сигурно има и шапка-невидимка — тихичко отвърна Альошка.
Олимпиада Викторовна подбутна напред Маша и Альоша:
— Сонечка, ето двама от моите таланти. Дошли сме по уабота.
„Таланти! — сърдито си помисли Альошка. — За теб само принцът е талант, а аз съм нужен колкото да мъкна шапките…“ Разбира се, не го каза на глас. Стоеше и се озърташе.
Освен шапките в стаята имаше и други интересни неща: бронзов свещник със сини стъклени висулки, старинен грамофон с огромна фуния, пукната порцеланова статуетка, изобразяваща наполовина излюпило се от яйце пъстро джудже…
Статуетката стоеше върху скрина до купчината шапки, сред някакви парцалчета и пожълтели дантели. Альошка се приближи, за да погледне отблизо джуджето.
И изведнъж видя зад шапките ръба на стъклена кутия. Приличаше на аквариум.
„Че могат ли рибки да живеят в такава тъмнина?“ — помисли си Альошка. Той внимателно отмести една сива каубойска шапка, за да разгледа аквариума. И в същия миг цялата шапкарска пирамида се срути на пода.
Но Альошка не беше виновен! Изпод шапките изскочи настръхнал сив котарак. Той пресече с няколко скока стаята и катапултира през прозореца.
— Самунчо, какво те прихваща? — заохка София Александровна. — Ох, мира нямам от вас!
Альоша и Маша се хвърлиха да събират шапките.
— Няма нищо, няма нищо — говореше София Александровна, — тоя немирник Самунчо събори всичко. Колко мили деца… Дай тук тази шапка, момченце…
А върху скрина блестеше стъклената кутия, освободена от пленничеството на цилиндрите, бомбетата и триъгълните шапки. Не беше аквариум. В нея върху бронзови поставки се извисяваше платноходен кораб — мъничък, но съвсем истински.
Альошка облегна гърди върху скрина и забрави за всичко на света.
Не че искаше да стане капитан или пътешественик. Но макар че мечтаеше за друго, обичаше морето. Преди една година го бяха водили в Крим и оттогава Альоша не можа да забрави синия хоризонт, налитащите зелени вълни и огромните форщевени2 на корабите над пристана. И също така обичаше, разбира се, книгите за пирати, приключения и платноходи. Така че от пръв поглед позна какъв е корабът. Беше клипер3 — стремителен, с тесен
