Летец за Особени Поръчения

Ето от какви дреболии започва една приказка. Ако мама не беше казала толкова обикновените думи „постарай се да изглеждаш прилично“, Альошка едва ли щеше да се разтревожи твърде много тази вечер. Като всички момчета, сега щеше да препуска из двора, вместо да се върти пред огледалото. Нямаше да забележи, че медната котвичка на ръкава се е пооткъснала. Нямаше да я разгледа толкова внимателно и нямаше да си спомни, че почти същите котви имаше на модела на клипера.

Нямаше да си спомни за корабчето!

Но той си спомни.

А ако това бе станало посред бял ден, в суматохата на играта или на спешните дела, които трябва да се свършат, сигурно нямаше да се случи нищо особено. Но беше вечер. По радиото предаваха тъжна музика и може би затова споменът за клипера също бе тъжен. Грижите за костюма престанаха да безпокоят, Альошка. Той угаси лампата, излегна се на дивана и се замисли за корабчето. За това, как то стои в полумрака, в ъгъла на скрина сред прашни шапки. София Александровна седи до прозореца и въздиша за изгубения Кузя, а под тапетите шумолят хлебарки. И никой не се интересува от малкия, но почти истински клипер, който тъгува за морето.

Това беше неправилно. Несправедливо!

Нима затова старият майстор бе построил своята клипер-фрегата? За прашния скрин?

Здрач изпълваше стаята, но прозорецът бе още светъл и през него се виждаха черните телевизионни антени по съседните покриви. Приличаха малко на клиперни мачти. Тънкият лунен сърп висеше на една от тях.

Альошка си мислеше за кораби, за майстора и постепенно в главата му започнаха да се подреждат стихове: „Живял стар корабен майстор… Строял удивителни неща…“

Отначало така, а после се получи друго:

Живял стар корабен майстор,
мълчалив, с лула димяща,
но веднъж направил той корабче —
толкова мъничко, но като истинско.

Цяла фрегата9 направил, като чудо
от бизана до бушприта,
но умореният стар майстор умрял
и корабът останал у съседката.

Така започна Альошка своята „Песен за клипера“. Учудващо лесно намираше нужните думи:

Сред шапки стари и посмачкани,
прашни пера и филц изгниващ,
как е живял той е корабна приказка —
чаен клипер — син на морето и вятъра.

Гърлото му се стегна, когато прошепна последните редове.

Наистина как „живее“ той там? Нима мястото на един кораб е сред старите, проядени от молци парцали? Такъв модел би трябвало да стои в капитанската каюта, до илюминатора, през който се виждат всички страни и морета. Или в дома на стар моряк, където по стените са окачени карти, щурвали и пъстри индиански маски. Или на масата на писател, който пише за пътешествия. Или в стаята на момче, което мечтае да стане капитан. Пък и защо непременно момче? Има много момичета, които също обичат приключенията. Ето Маша като малка е мечтаела да стане моряк. Пък сигурно и досега мечтае.

Разбира се, че мечтае!

Да можеше да й подари такова корабче…

Да можеше да й подари това корабче!

Альошка се разтрепера от вълнение при тази мисъл.

Разбира се, клиперът — ето най-добрия подарък за Маша! За какво й са четирицветната химикалка или саморъчно направеният пистолет? А платноходът — той е като приказка…

Но чужда приказка.

„За какво й е на тази баба клипер? — сърдито мислеше Альошка. — Тя не му обръща внимание. Случайна вещ бил. Виж я ти — клиперът за нея бил случайна вещ!“

Вече не можеше да мисли за нищо друго. Защото това беше страшно несправедливо: едно чудесно корабче стоеше там, съвсем ненужно на собственичката си, а най-хубавото момиче на света не можеше да го получи като подарък.

А колко щастлива би била! Альошка си представяше нейните сияещи очи и сякаш чуваше думите й: „Ах, Альошка! Какво чудо!“

Той се въртеше на дивана — мислите не му даваха мира.

Какво да направи? Да отиде при София Александровна и да я помоли да му продаде корабчето? Но един старинен модел не е химикалка, а Альошка имаше само пет рубли.

Или честно да й обясни всичко? Може би тя отведнъж ще разбере и ще му подари клипера?

Альошка въздъхна. Не, нямаше да се реши на такъв разговор. И нямаше да може да обясни. Дори на себе си не можеше да обясни защо смята Маша за най-хубавото момиче. Просто го чувствуваше, и толкоз.

Пък и нима София Александровна ще го изслуша? На нея главата й е пълна само с котараци и шапки.

Шапки…

Шапки!

Альошка подскочи върху дивана така, че пружините изскимтяха и звънът им дълго не заглъхна. Той си спомни!

В къщата, където живееха преди, имаше едно познато момче — Владик Василков. Беше пристигнал преди две години от старинния град Талин. В този град имало много къщи с високи комини. А където има комини, не може без коминочистачи. И коминочистачите от Талин са хора на почит. Както и шапките им — високи черни цилиндри. Владик разправяше, че имал такъв цилиндър. Че уж му го бил подарил един познат коминочистач. Той беше сговорчиво момче и сигурно щеше да се съгласи да замени шапката срещу четири марки с африкански риби и хубаво джобно ножче с пет остриета и отвертка.

У София Александровна беше пълно с всякакви шапки, но точно такъв цилиндър Альошка не забеляза. Със сигурност го нямаше в колекцията. Още утре, рано сутринта, Альошка ще хукне да се сдобие със скъпоценната шапка. А после ще отиде при София Александровна и много вежливо ще й каже: „Извинете ме, моля ви. Вие имате едно корабче, което съвсем не ви е нужно. А аз имам една много рядка шапка, тя също не ми е нужна. Вие се интересувате от шапки, а аз от модели. Хайде да ги разменим, от полза ще е и за двамата…“

Разбира се, ще трябва да събере смелост, това не е като да правиш замяна с познати момчета. Но Альошка ще събере. Заради Маша и за да освободи клипера от плен. Той трябва да спаси кораба!

С тази мисъл Альошка заспа.

А през нощта се вдигна буря. Альошка се събуди, но не от гръмотевиците и светкавиците, а от студени водни пръски. Вятърът ги запращаше през прозореца. Пердето се издуваше като корабно платно.

Альошка се хвърли да затвори прозореца, но изведнъж светна и изгърмя толкова силно, че той замря. Но не от уплаха, а от красотата, която видя.