на бели точки. На Альошка изведнъж му се стори, че някъде е виждал това момиче, но не можеше да си спомни къде. Подаде му котарака. Кузя замърка от радост.
— А тя на кое момче искаше да подари корабчето? — попита Альошка, който едва не плачеше от огорчение.
— На онова, което беше у тях вчера. На кое друго? Тя други момчета не познава.
— Виж какво, я да взема аз да сляза в оврага. Корабчето може да е заседнало в храстите. Няма как да отплава надалеч.
Той стъпи на ръба и се хвана за един храст.
Момиченцето го спря:
— Недей. Само ще се изкаляш и изподраскаш. Пък и там няма нищо, племенникът на София Александровна газеше долу с гумени ботуши, търсеше шапките и всичко останало. И нищо. Ручеят ги е отнесъл.
— Може пък да го намеря.
— Щом е отплавало, няма да го догониш — възрази момченцето тихо, но толкова уверено, че Альошка се спря.
— Защо?
— Ами така.
„Какво я слушам — помисли си Альошка. — Ще сляза да потърся.“
— Почакай, Альошка.
— Нима ме познаваш? — учуди се той.
— Малко.
Всичко беше толкова странно. Альошка почувствува някаква неспокойна надежда. Доближи се до момиченцето:
— Слушай… Да не би да знаеш къде е корабчето?
— Не — отвърна то. Погледна Альошка със сериозни очи, позамисли се и изведнъж каза: — Не знам. Но ще ти помогна да го намериш.
Альошка недоверчиво се усмихна:
— Да не си вълшебница?
— Мъничко — каза момиченцето.
— Е, хайде.
— Ще отидеш на ъгъла на „Първомайска“ и „Садовая“. Там има бюро „Справки“…
— Там има обущарница и нищо повече — прекъсна я Альошка. — Не ме пързаляй.
Момиченцето нито се разсърди, нито се обиди:
— Ти сега слушай. За едни е обущарница, за други — бюро „Справки“. Там работи един дядо. Той знае всичко на света.
— А ти откъде знаеш за него?
— Ами че това е дядо ми.
— И сега е магьосник, разбира се!
— Разбира се — строго каза момичето. — Само че той не обича, когато някой веднага почне да му досажда с въпроси. Знаеш ли как трябва да го питаш? Ще влезеш при него, ще постоиш, а после ще си кажеш въпроса, ама така, като че ли говориш на себе си. Например: „Интересно, къде ли бих могъл да намеря летящото килимче?“ Ако дядо е в добро настроение, ще ти отговори.
— Ами ако е в лошо?
— Не бой се, днеска е в добро.
— Интересно — каза Альошка. — А ти какво изведнъж реши да ми помогнеш?
Ушите на момиченцето порозовяха, но погледът му остана все така прям и сериозен.
— Защото си красив и смел — тихо каза то.
— Кой, аз? — попита смаяният Альошка.
— Разбира се. Щом не се изплаши да се изкатериш толкова високо заради Кузя… Целият си се изподрал, но се качи, нали?
— Ти пък! Не съм ти направил нищо, а ти се подиграваш.
— Не-е — каза момиченцето, притисна Кузя до басмената си рокличка и избяга.
„Смел — горе-долу върви — мислеше си Альошка, — но красив? Откъде пък го измисли?“ После си спомни правдивите очи на момичето и повярва. Не в това, че е красив, разбира се, а за справочното бюро и дядото. И реши: „Ще опитам.“
Обущарската барачка беше ниска, скована от напукан шперплат. Съвсем лека. Направо да се учудиш как нощната буря, не я е издухала. Вратичката беше отворена и Альошка влезе.
В ъгъла, преграден с широки дъски като с тезгях, седеше мършаво старче с черно таке, с очила върху топчестия нос и сива четина по бузите. Пред него върху тънка желязна „лапа“ висеше обувка. Старчето я чукаше с чукче и тихичко си мърмореше нещо.
— Добър ден — плахо каза Альошка.
Старчето не отвърна нищо.
„Добре де!“ — помисли си обиденият Альошка и се заозърта. Всичко вътре беше съвсем обикновено: лавици с дървени калъпи и обувки, картинки, изрязани от списание „Огонeк“, стар календар. В ъгъла тиктакаше изкривен на една страна часовник с топуз. Вместо топуза на верижката висеше стар ръждясал катинар.
Докато гледаше катинара, Альошка промърмори — уж така, между другото:
— Интересно, може ли да се намери малко корабче, ако потокът го е отнесъл и никой не знае накъде?
Старчето престана да чука по обувката и изхъмка:
— А корабчето твое ли беше?
Альошка се обърка. Клиперчето не беше негово, разбира се. Но нали, все едно, София Александровна се канеше да му го подари…
— Мое беше… почти — отвърна той и крадешком се озърна.
Старчето го гледаше без сръдня, дори се усмихваше:
— Почти?
„Всичко знае“ — помисли си Альошка и му стана страшно неудобно.
— Е, не съвсем — заобяснява той. — Но сега то е ничие, щом са го изоставили. Според морските закони дори истински кораб, ако го изоставят, става награда за оня, който го намери.
Старчето дрезгаво се разсмя:
— Виж го ти, морския вълк, същински адмирал Нахимов… А как ти дойде наум да питаш точно мен? Или някой ти подсказа?
— Внучката ви — неохотно каза Альошка.
— А-а… Сигурно си й харесал, а, Альоша?
— Вие пък! — възкликна Альошка и почувствува, че се изчервява.
— Хайде, хайде, недей да се репчиш — подсмихна се старчето. — А корабчето можеш да намериш, но пътят дотам е дълъг. Казваш, че ручей го е отнесъл? Всички ручеи в реки се вливат, всички реки в морето отиват. А на брега на Най-Синьото Море стои град Ветрогорск. А в града се намира Музеят на Чудните Морски Открития и Корабите. Иначе казано — Корабният музей. И с всичко, що е свързано с него, се занимава Пазителят на музея. Много работи има той, но най-много обича да събира модели на кораби. И такова е умението му, и така ги обича, че като с магнит всички модели привлича. Каквото и корабче, където и да се изгуби, където и да го отнесат вълните, винаги до Ветрогорск ще доплува. Сякаш някакво особено чувство имат тия мънички корабчета. Като прелетни птици. Ето например изгубили вчера момчетата своята играчка-бригантина10, а днес, виж, тя е вече в Музея, при Пазителя… Търси го, ако искаш, но пътят е далечен.
— Съвсем като в приказка — каза Альошка.
— Че как! — откликна се старчето. — То си е баш приказка.
— Истинска?
— Виж, това не знам — изгледа го старчето внимателно, дори строго. — Не знам, Альошка. Както се
