— Извинете, но… ми казаха, че тук може да се купи билет за Ветрогорск.
Касиерката леко повдигна вежди:
— Може. Интересно обаче кой ти го е казал?
— В бюро „Справки“. Тоест това не е съвсем бюро, а една такава будка. Там работи един дядо…
Очите на касиерката станаха по-добри.
— Значи дядото. Разбирам. Имаш важна работа във Ветрогорск, така ли?
— Да!
— Добре. Имаш късмет, един билет ми е останал. За днешния влак е. И побързай, влакът заминава след тридесет и пет минути.
— А билета колко струва? — сепна се Альошка. Чак сега съобрази, че майка му му остави за лични нужди само пет рубли. Ами ако не стигнат?
— Четири рубли и деветдесет копейки. Ще пътуваш без запазено място.
Альошка кимна радостно и бръкна в джоба си.
Парите ги нямаше. Нещо повече — нямаше го и джоба. Та нали вчера се преоблече? Парите бяха останали в стария му панталон.
— Момченце, какво ти е? Изглеждаш ужасно…
— Забравил съм си парите — прошепна Альошка. — Сега вече няма да успея навреме.
Касиерката също се разстрои:
— Ама и вие, момчетата, сте толкова разсеяни! Разхвърляни, недисциплинирани… И докога така?
Альошка мълчаливо стоеше до гишето, макар че вече нямаше смисъл да стои.
— Е, и какво да те правя? — каза касиерката.
В душата му трепна надежда.
— Кажи по каква работа пътуваш до Ветрогорск — заповяда касиерката.
Альошка усети, че ушите му се сгорещяват. Сигурно бяха станали розови.
— Ами, има едно момиче… Скоро ще има рожден ден… А във Ветрогорск е онзи музей…
Касиерката леко се усмихна:
— Ясно. Особен случай. Трябва ти Зеленият билет за всички видове транспорт дотам и обратно. Трябва да се върнеш вдругиден, нали?
Альошка сви рамене с огорчение — беше му все едно? Пари нямаше, а особеният билет сигурно струваше много по-скъпо от обикновен.
— Зеленият билет няма постоянна цена — обясни касиерката, — но струва много скъпо — точно толкова, колкото има у себе си пътникът в момента на покупката. До последната копейка. Нямаш ли поне няколко?
Альошка трескаво бръкна в малкото джобче до колана. И напипа монета от три копейки. Тя беше там от миналата година, когато бяха в Крим. Тогава Альошка хвърли в морето всичките си сребърни монети, а тази, медната, остана.
— Ето — нерешително каза той, — но тук са само…
— Дан — прекъсна го касиерката. Изгърмя с тежкия си перфоратор и подаде на Альошка зелено картонено правоъгълниче:
— Билетът е валиден до четири часа вдругиден.
— Благодаря! Довиждане! — викна Альошка и хукна към вратата.
— Момченце! Почакай!
— Но нали влакът ще…
— Не бързай. Вече не ти трябва влак. Като излезеш оттук, ще минеш по преките покрай старата църква и кино „Космос“ и ще излезеш на улица „Далечна“…
Альошка кимна. Не беше чувал за такава улица, но знаеше къде е киното.
— Ще вървиш до края на улицата. Когато свърши, ще продължиш направо, там има пътека. Ще излезеш на брега на реката и ще чакаш там. В четири часа ще дойде параход…
— Параход! — смая се Альошка. — Че реката ни е толкова малка! Там и лодките засядат!
— Стига си спорил, Альоша — уморено каза касиерката. — Върви. Не бързай, но и недей да се бавиш. Параходът ще дойде точно в четири часа.
Альошка си спомни конете на стадиона, погледна обявлението за летящите килими и разбра, че наистина ще е глупаво да спори.
„Имам време да се приготвя за път — помисли си той. — А на леля Даша ще кажа, че сме заминали с Валерка Яковлев на тяхната вила.“
Шеста глава
Улица „Далечна“ беше съвсем стара. Къщичките и оградите тънеха в лопуш. По обраслото с трева платно на улицата ярко жълтееха глухарчета, в канавките никнеха маргаритки. Високи тревни стъбълца стърчаха от пукнатините на дървения тротоар. Тротоарът бе тесен и дъските му меко пружинираха. И нямаше жива душа.
Альошка беше облечен като за поход: със зелената си риза(, стария спортен панталон. За всеки случай си взе якето, с което беше ходил в пионерския лагер. В задния джоб на панталона пъхна два сандвича с масло. Зеления билет държеше в ръка, не се реши да го сложи при сандвичите — можеше да се омаже.
Билетът беше зелен като тополово листо. В ъглите му Альошка различи бледо отпечатани рисунки: самолет, локомотив, параход и автобус. Отгоре имаше черен номер ОС 100743. Под номера с мънички букви беше написано: „За Особени Случаи“. В средата на билета — голям тъмен надпис: „За всички видове транспорт. Дотам и обратно“. И под него: „Ветрогорск“. В долния ъгъл синееше квадратен печат: „Транспортно бюро. Каса №2“. С една дума — съвсем истински билет. Да не повярваш, че струваше само три копейки.
Улицата свърши. По-точно, свършиха къщите, а тротоарът и канавките продължаваха. От двете страни, чак до хоризонта, се простираше тревисто поле. После свърши и тротоарът. Вместо него имаше обрасла с трева пътека. Тревата тихо шумолеше под краката на Альошка.
Струваше му се, че плува в зелено море, само дето нямаше шум на вълни. А тревата шумолеше и безспирно свиреха щурци. Небето с малки бели облачета леко се поклащаше над главата му и сякаш идваше към него.
И изведнъж Альошка видя реката. Но каква река? Малка като тясна уличка. Дъното със златисти песъчинки прозираше през тъмната вода. Летяха водни кончета. По бреговете растяха елхички. Как можеше да дойде тук параход? Дори лодка едвам би се провряла по този ручей.
„Станах за смях! — помисли си Альошка. — Излъгаха ме, пробутаха ми фалшив билет за три копейки. И аз, глупакът, повярвах!“ Той седна до водата и потъна в горчиви мисли.
Но не му се наложи да тъгува дълго. В далечината се разнесе странно пухтене, сякаш в тревата бе заседнал локомотив. Иззад завоя, над високите храсти, се появи голям син комин със сребърни звезди. Коминът бълваше дим.
Альошка скочи.
Параходът изпълзя иззад завоя. Беше бял, двуетажен и навярно изключително стар. Плоското му зелено дъно стържеше по дъното на реката. А огромните гребни колела не се събираха в нея. Те надвисваха над бреговете и с червените си лопати се забиваха в земята, като кършеха храстите. Параходът не плуваше, а пътуваше по реката — като трактор. Приличаше на морско чудовище, което е изпълзяло на брега и се влачи напред.
Альошка гледаше с широко отворени очи и не можеше да повярва в такова чудо. Да вярваш или не, но параходът дойде толкова близко, че момчето трябваше да отскочи, за да не го удари лопатата.
Параходът въздъхна като уморен кит и спря. В същия миг от борда му се плъзна трапът — две дъсчици с напречно заковани летвички, — който опря до самите сандали на Альошка. На входа се появи много едър и много дебел човек с бял параден кител. Имаше светла, раздвоена брада, дълга посивяла коса и червеникаво-мургаво лице с нос, който приличаше на домат. Морската фуражка, съвсем мъничка за такава огромна глава, стърчеше някъде на тила. Альошка веднага се досети, че това е Капитана.
— Младежо! — изгърмя Капитана с глас, от който тревата полегна. — Надявам се, че вие сте пътникът
