Представи си как в диспечерската централа влиза висок пилот със синя униформа и златни нашивки, с големи ръкавици в едната ръка и шлем с предпазни очила в другата. Влиза и казва: „Готов съм. Къде е пътникът?“
Ами ако не каже? Ако не поиска да вземе Альошка?
Влезе момчето — същото, което Альошка бе видял на люлката. Държеше в отпуснатата си ръка дългия каиш на планшета. Планшетът се влачеше по пода.
„Сега Диспечера ще го прати да търси Летеца“ — помисли си Альошка.
Диспечера попита:
— Къде е това Ветрогорск?
Момчето леко се усмихна, отмести поглед встрани и изду устни, сякаш искаше да каже: „Ехе…е.“
— Ясно — каза Диспечера. — На картата има ли го?
— На моята го има — звънко отговори момчето.
— Питам за нормалните карти — каза с раздразнение Диспечера.
— А, не…
— Колко време трябва да се лети дотам?
Момчето подритна с крак планшета и той се залюля като махало.
— Кой може да знае това? — бавно отвърна то. — Всеки път различно. Нали разбирате…
— От тези ваши номера не разбирам… И изобщо нямам желание да те пускам. Заради твоите фокуси…
— Че какво толкова съм направил? — невинно попита момчето.
— А кой пикира над камиона? Да не би аз?
— А те защо откраднаха кученцето на момчетата?
— Ти вкара камиона в канавката.
— Там му е мястото.
— Можеше да стане авария. Нещастен случай. Това разбираш ли го?
— Ако децата бяха останали без кученцето си, това наистина щеше да бъде нещастен случай. Това разбирате ли го? — дръзко отвърна момчето.
Момчето се харесваше на Альошка. Беше смело, макар и дребно. Но разговорът им с Диспечера беше неразбираем. Ясно беше, че момчето е направило някаква пакост, едва не е предизвикало авария с някакъв камион и затова не искат да го пуснат някъде — може би на кино? В края на краищата всичко това не засягаше Альошка.
„Но къде е Летеца?“ — мислеше си той.
Диспечера каза на момчето с глас, в който се долавяше леко ръмжене:
— Пр-рестани да риташ служебната чанта. И застани както следва, когато разговаряш с дежурния Диспечер.
— Слушам! — мигновено се отзова момчето. Ловко прехвърли през рамо каишката на планшетката си, събра пети, подръпна сините си къси панталонки и отпусна ръце по шевовете.
— Така трябва — промърмори Диспечера. — Съвсем си се разпуснал.
Тихо, но ясно момчето каза:
— Застанал съм както следва. Моля ви да се обръщате на „вие“, когато разговаряте с Летеца за Особени Поръчения.
„Майчице!“ — мислено възкликна Альошка.
Носът и ушите на Диспечера станаха виолетови. Столът заскърца, когато той се изправи. Альошка си помисли, че сега Диспечера ще заръмжи като мечка. Но той само каза с обиден бас:
— Слушай…те задачата.
— Ест! — отвърна Летеца за Особени Поръчения.
— Вие… ще откарате в град Ветрогорск пътника със Зеления билет. И ще се върнеш… върнете… Кога ще може… те да се върнете?
— Трудно е да се каже. Както се получи.
— И да се върнете при първа възможност. Ясно ли е?
— Ясно, другарю Диспечер. Свободен ли съм?
— Свободен с… те.
Малкият пилот се обърна към Альошка, погледна го сериозно и каза:
— Да вървим. Не забравяй билета.
Тръгнаха към самолета. Летеца крачеше пред Альошка и косеше с планшета си главичките на маргаритките. Альошка отново се чувствуваше много особено.
Летеца се обърна, спря и тихо попита:
— Страхуваш ли се?
— Не, не… Само че не очаквах. Не знаех, че си Летец.
— Не се бой. Самолетът ми е добър. С него не може да се случи нищо лошо.
Едва сега Альошка можа да разгледа лицето му както трябва. Съвсем обикновено лице, дори мъничко познато. Такова едно момчешко, с големи очи, с ясен поглед без капка насмешка. Можеше да се подсмихне и да го изгледа снизходително: „Уплаши се, а?“ Или да се изфука пред стреснатия пътник — нали беше Летец. Но това момче съвсем не се фукаше.
— Не се бой. Ще стигнем нормално, ще видиш.
— Аз не се боя — каза поуспокоен Альошка. — Само се учудих.
— Отдавна ли си на път?
— Втори ден.
— И още можеш да се учудваш? — засмя се Летеца.
— Ами да — отвърна също със смях Альошка.
Самолетът беше обшит с някаква сребриста материя. Опашката и крилете му блестяха под слънцето. Тъмните ребра на корпуса прозираха през обшивката.
„Като играчка е — помисли си Альошка. — Сигурно мога да го приповдигна с една ръка.“ Но вече не се страхуваше. Е, почти.
На вертикалния стабилизатор беше написано със сини букви „ОСА“.
— Това означава „Особена служба на авиацията“ — обясни Летеца. — И всички наричат самолета ми „Оса“. Заради тези букви. Според мен е глупаво. Съвсем не прилича на оса.
— Разбира се — съгласи се Альошка. — Осата е цялата на райета. И е зла. А твоят самолет е красив.
— Аз го наричам „Водно конче“ — смутено каза Летеца.
Той вдигна прозрачния капак над кабината, отвори вратичката.
— Седни на задното кресло. Аз ще пусна мотора.
Альошка се пъхна в кабината. Самолетът клекна и запружинира под тежестта му. Креслото се оказа малко твърдо, от пластмаса, но можеше да се седи.
Летеца отиде до витлото. Подскочи, хвана едната лопата и увисна на нея, като риташе с крака. Лопатата бавно се отпусна надолу. Летеца се напъна и я завъртя. Витлото се завъртя и почти в същия мит се стопи във въздуха — превърна се в обсипан със слънчеви искри прозрачен кръг. Момчето отскочи и се засмя. Тревата под крилете полегна, кабината затрептя и се изпълни с тихо бръмчене.
Летеца се приближи до вратичката. Вятърът от перката разроши косата му. Той се обърна към къщичката, вдигна ръка, после скочи в кабината, затръшна вратичката и спусна похлупака.
— Тръгваме — весело каза той.
Осма глава
Самолетът се издигна почти без разбег — сякаш просто подскочи и литна. Летището изчезна надолу и къщичките станаха съвсем мънички.
На Альошка му бяха нужни десетина минути, за да свикне с летежа. Беше летял и преди с Ил–18, когато той и майка му пътуваха на юг. Но тогава не беше толкова интересно и почти нищо не се виждаше. Само
