със Зеления билет? Ако е така, каня ви на борда на моя кораб.
Альошка, който все още примигваше учудено, се качи на парахода.
— Поздравявам ви! — провъзгласи Капитана и протегна ръка. — Мног-го, мног-го се р-радвам! Най- после истински пътник! Такъв, за какъвто е предназначен моят параход — той сниши глас и продължи: — Нямате си представа как ми е омръзнало да возя всякакви случайни личности, командировани досадници и безделници-туристи. Ето ги, полюбувайте им се.
Той изви очи към носовата палуба.
Там в плетени кресла се бяха разположили няколко души със сламени шапки. Седяха като в автобус — сложили на коленете си големи чанти, забили поглед право пред себе си.
Капитана иронично изхъмка:
— Проникнаха на кораба чрез всякакви увъртания. С връзки. А сега се сърдят, дето съм променил курса заради пътника със Зеления билет. Нищо, милички, ще потраете…
— Значи само заради мен влязохте в тази рекичка?
— Че как? Още преди два часа получихме радиограма, че вие ще ни чакате в тази точка.
— Но нали… Параходът е толкова грамаден, а реката — съвсем мъничка. Просто не ми се вярва.
Капитана се усмихна със задоволство:
— Дребна работа! Ако стане нужда, моят параход ще прошляпа дори Сахара… Макар че, право да ви кажа, Сахара далеч не е море.
— Разбира се — съгласи се Альошка. — В морето един кораб се чувствува най-добре.
Капитана го погледна одобрително:
— По дяволите! Младежо, вие сте ми мног-го симпатичен. Ако не възразявате, каня ви да обядвате с мен, а после ще ви съпроводя до вашата каюта.
Альошка не възразяваше — толкова беше гладен. Капитана му хареса и изобщо всичко започваше чудесно.
Параходът с пухтене и клатене тръгна на заден ход. А Капитана и Альошка отидоха да обядват.
Зад подредената маса в каюткомпанията седеше мършав моряк с дълго лице и мрачно увиснал нос. Трошеше с вилица едно кюфте.
— Запознайте се — каза Капитана на Альошка. — Моят Старши помощник.
— Добър ден — промърмори Альошка.
Старши помощникът се приповдигна и мълчаливо кимна с глава. После изля в гърлото си чаша айран и с кисел глас произнесе:
— С ваше разрешение аз вече обядвах. Ако не възразявате, ще отида да проверя вахтите.
— Ще ви бъда много признателен — каза Капитана.
Старши помощникът излезе приведен.
Докато го изпращаше с поглед, Капитана каза с дълбока увереност в гласа:
— Това е един досадник и бездарен моряк. Разбирам, че не е хубаво да излагам чужди недостатъци, но нямам сили да мълча. Между другото, именно той взима случайни пътници. По познанство. А когато възразявам, пише жалби до управлението на корабоплаването.
Капитана въздъхна, свали си фуражката, покани Альошка да седне и се напъха зад масата.
Обядваха в мълчание. Капитанът бе потънал в тъжни размисли и понякога въздишаше така, че перденцето на илюминатора се разлюляваше и Альошка виждаше как храстите отвън отминават назад. Клонките им престанаха да драскат стъклото, колелата весело зашляпаха във вода.
Към края на обеда Капитана се поразвесели.
— Мога да ви предложа различни каюти — каза той. — Имаме първа класа, има и луксозни с вана, телевизор и т.н. Но вас бих ви посъветвал да си изберете каютата „суперлукс“. Повярвайте ми, това е най- доброто място за този, който още не е остарял. Много пъти са ме молили за нея, но аз не разрешавах.
Той заведе Альошка на горната палуба, където край бордовете стояха спасителните лодки. Капитана спря до една от тях и отметна брезентовото покривало.
— Ето! — тържествено каза той. — Тук ще можете да живеете под звездите, тук ще се любувате на водата и бреговете. И освен това… — той сниши глас — тук няма никакви досадници.
— О, чудесно — възкликна Альошка. — Значи ще мога да спя тук?
— Разбира се. Ще наредя да ви донесат гумен дюшек.
… Вечерта настъпи бързо. Залезът пламна над водата и изгоря, появиха се звезди. Техните отражения трептяха във водата като струни. Реката вече беше широка — толкова широка, че бреговете почти изчезнаха от погледа.
Альошка се излегна в лодката. Над него тихо се поклащаше Малката мечка. Той задряма под шума на водата и равномерното пухтене на парахода.
Събудиха го стъпки — внимателни, но тежки, сякаш към него се прокрадваше хипопотам. Альошка бързо седна.
До борда на лодката стоеше Капитана.
— Моля за извинение — каза той с шепот, който разлюля брезентовото покривало. — Надявам се, че не съм ви събудил? Работата е… че… имам един много важен разговор с вас. Тоест предложение… С една дума — не бихте ли се съгласили да ми станете Старши помощник?
Альошка едва не подскочи от изненада:
— Как така?
— Много просто. Старши помощник. Съвсем не е лошо.
— Но… това е толкова трудна работа. Човек трябва да разбира…
— Ще се научите, повярвайте ми! Стига да имате желание!
— Да… Но вие си имате Старши помощник.
— Ще го уволня! — заяви Капитана. — Или ще го сваля на някой необитаем остров. Нека там се пише жалбите. Той е интригант, а не Старши помощник.
Альошка мълчеше. Не можеше да се съгласи, разбира се, но се боеше да не обиди Капитана.
— Съгласете се! — каза Капитана. — Никога през живота си няма да съжалявате. Ще видите такива далечни морета и чудни острови, каквито няма във всички морски романи. Обещавам ви необикновени приключения почти всеки ден. Между другото в устието на река Ел-Будалео и до днес има истински пирати…
— Разбирате ли… — внимателно каза Альошка, — всичко това е чудесно. Но аз имам важна цел, тя е най-главното нещо за мен. Не мога да я изоставя за нищо на света.
— Да — тъжно каза Капитана. — Всеки има свой път. Разбирам ви и не съм ви обиден. Но съжалявам много. Лека нощ.
Альошка се събуди късно. По-точно, събуди го Капитана, за да го покани на закуска.
След закуската се качиха на мостика. Утрото беше безоблачно и голямата река блестеше от слънчеви петна. Параходът се отправи към брега.
— Бих могъл да ви откарам до самия Ветрогорск — каза Капитана, — но рейсът ще продължи много дни. Със самолет ще стигнете по-бързо. На половин час път пеш оттук има малко летище. Регистрирайте билета си в касата и веднага ще ви качат в самолета.
На Альошка му беше малко мъчно. Вече се беше привързал към Капитана. Но неговият път го чакаше. И когато носът на парахода се заби в пясъка, той каза:
— Довиждане. Щастливо плаване.
— Щастлив път — каза Капитана.
Седма глава
Параходът се отдалечи от брега и зашляпа надолу по реката. Альошка му махна за сбогом, после преметна якето си през рамо и закрачи по пътеката.
Пътеката прехвърляше ридове, криволичеше между огромни валчести камъни. По тях блестяха люспички слюда. Гъсти шипкови храсти растяха между камъните. Понякога те преграждаха пътеката и Альошка трябваше да се провира през гъсталака.
Измина около километър и излезе на поляна, пожълтяла от глухарчета. В средата й стърчеше каменен
