стълб. Беше квадратен и масивен като основа на старинен паметник. По него бяха изрисувани бели стрелки и надписи:
И други такива. Белите стрелки покриваха целия стълб.
— Гледай ти! — каза Альошка, но не се учуди особено.
В долната част на стълба, малко над глухарчетата, той откри стрелка с надпис:__ „Чисто поле“__. Надписът беше задраскан и над него белееше друг, пресен: „Летище“. Альошка определи посоката и отново закрачи през камъни и шипки.
Не му се наложи да върви дълго. От поредния рид той видя поле, покрито с маргаритки. В отсрещния му край имаше светлокафява къщичка с висока антена, а до нея — още една, изрисувана с червени и бели квадрати. Над нея върху дълъг пилон висеше „ръкав“ за определяне посоката на вятъра: дълъг конус от бял плат с черни напречни ивици. Вятърът беше слаб и „ръкавът“ едвам се поклащаше.
Альошка тръгна през тревата и маргаритките към двете къщички. В тревата или пък в небето чуруликаха птици. Въздухът бе топъл и ласкав, слънцето приличаше. Хубаво беше, но странна тревога обхвана момчето. Отначало не можеше сам да разбере защо, после осъзна — на летището нямаше самолети.
Нито един самолет. Беше съвсем пусто.
С какво щеше да лети?
Всъщност един самолет стоеше до къщичките. Но не беше пътнически, по-скоро спортен или учебен — мъничък, лек, като че ли полупрозрачен. Високата трева го скриваше до половината и Альошка не можа да го разгледа както трябва. Той бързаше да намери хора и да разбере как може да се стигне до Ветрогорск.
До кафявата къщичка растяха две брези. Между тях висеше люлка, а на нея седеше някакво момче. Беше русо, рошаво и дребно, по-ниско от Альошка. Носеше спортна бяла фланелка със синя ивица около яката. И беше извънредно мургаво. На коленете му лежеше щурманска чанта-планшет, съвсем малко по- тъмна от тънките му изподраскани крака.
„Ех как е почернял! — помисли си Альошка. — И косата му е изрусяла. Сигурно е син на някой летец от Юг. По нашите места само в края на лятото можеш да почернееш толкова, и то ако се стараеш много. А през юни няма начин…“
Момчето не забеляза Альошка. Седеше с наведена глава и лениво се полюшваше: досегне земята е върха на сандала си и лекичко се отблъсне.
„Да го попитам кога са самолетите за Ветрогорск?“ — помисли си Альошка, но в същия миг забеляза на вратата на къщичката две табелки. На едната пишеше „Каса“, на другата — „Диспечер“.
Альошка изтича и бутна вратата.
Видя в коридора прозорчето на касата. Беше затворено. Альошка почука нерешително, но никой не отвори. Обърна се към вътрешната врата. Върху черната тапицерия белееше табелка с надпис: „Вход за външни лица забранен“.
Какво да прави сега? Да излезе и да попита момчето? Но то не е нито касиер, нито диспечер. Альошка събра кураж и бутна вратата.
В стаята, пълна със странни апарати и радиопредаватели и телефони, зад голямата маса седеше Диспечера. Беше с бяла риза. Синьото му сако с нашивки висеше на облегалката на стола, а фуражката лежеше върху купчина листове. Диспечера гризеше сърдито една ябълка и драскаше с червен молив в голяма тетрадка. Не забеляза влизането на Альошка.
— Добър ден — каза от прага Альошка, обръщайки се към плешивото теме на Диспечера.
Диспечера престана да дъвче, но продължи да пише. Той попита:
— Какво има?
При всички положения Альошка трябваше да се обърка от такава нелюбезност. Но вместо да се смути, момчето се поразсърди.
— Трябва да стигна до Ветрогорск — високо каза той.
— Виж ти! Друго?
— Друго… няма — отвърна Альошка малко по-тихо.
— Тогава какво искате от мен?
— Ами… исках да регистрирам билета си, а касата е затворена. Исках да ви питам…
— Днес няма самолети — каза Диспечера.
Той вдигна глава и си сложи фуражката. Имаше гъсти вежди и мощна квадратна брадичка.
„Суров човек — помисли си Альошка. — Сигурно е бивш летец от полярната авиация.“ Общо взето, Диспечера му харесваше. Но казаното от него — никак!
— Няма самолети. Ясно ли е? Толкоз.
— Какво ще правя тогава? — жално попита Альошка.
— Виж, това не знам.
— Но аз непременно трябва да стигна до Ветрогорск.
— На който непременно му трябва, той ще дойде навреме. И ще пътува по разписание. Нашите рейсове са само сутрин.
— Не знаех. Казаха ми, че може по всяко време.
— Кой ви е казал тази глупост?
Альошка искаше да обясни за Капитана, но си помисли, че за Диспечера това едва ли ще е убедително. Едва ли той ще се интересува от някакъв непознат Капитан.
— Днес няма самолети — каза Диспечера. — Нито един.
Альошка се почувствува много обиден и отново се разсърди.
— Чак пък нито един! Един във всеки случай видях. Тук, съвсем наблизо.
— Виж го ти! Видял! Този самолет е специален, за особени случаи.
— Моят случай е именно особен!
— Тъй ли? — иронично се усмихна Диспечера. — Как ще го докажеш?
— Имам билет — смело каза Альошка. — Ето такъв.
Той направи крачка към масата и сложи пред Диспечера Зеления билет.
— М-да… — каза Диспечера. Почеса с молива лявата си вежда, отвори широко очи и оглушително извика: — Маша!
Иззад апаратите се появи девойка със синьо пилотско кепе.
— Маша — строго каза Диспечера, — моля ви, излезте на полето и помолете някого да намери… или пък сама се постарайте да намерите и доведете тук Летеца за Особени Поръчения.
„Уха!“ — помисли си Альошка.
— Така ли? Добре — объркано каза девойката. Токчетата й затракаха към вратата. На прага тя се обърна и въпросително погледна Диспечера, а той вдигна вежди чак до козирката и леко сви рамене, сякаш искаше да каже: „Какво мога да направя?“
Девойката излезе.
„Ето това е! — мислеше си Альошка. — Значи ще летя заедно с Летеца за Особени Поръчения!“
