Летец за Особени Поръчения

В синята светлина той видя как шиба поройният дъжд и как се носят по асфалта цели потоци вода, побелели от пяна. Сякаш започваше наводнение. Светкавицата блесна втори път и тополите сякаш пламнаха със скрита в тях зелена светлина. Вятърът и потоците вода ревяха и тръбяха. В бурята имаше толкова юначество и сила, че Альошка не пожела да затвори прозореца. Нека се издува пердето, нека се клати лампата под тавана, нека тънките стъклени чаши в бюфета звънтят от уплаха. Той само свали от закачалката стария шлифер на майка си и се покри с него, когато легна на дивана, за да закрие ръцете и краката си от бодливите пръски.

Мълниите святкаха често и таванът ставаше небесносин. Водата шибаше и кипеше навън.

Засвириха влажните сюд-уести —

помисли си Альошка,

Като водна стена пороят рухна…

И заспа под шума на проливния дъжд.

Четвърта глава

Утрото беше слънчево и влажно. По асфалта блестяха локви, лежаха откършени от бурята кленови клонки. Подухваше ветрец. И когато Альошка излезе от входа, синята яка на костюмчето трепна и заплющя като празнично знаме. Альошка се развесели и помисли, че днес непременно ще се случи нещо необикновено.

И той се отправи към дома на Владик Василков за коминочистаческата шапка.

Но случват се събития, които преобръщат всички планове с главата надолу. Току-що отминал два квартала, Альошка чу дрезгаво, протяжно мяукане. Почти на самия връх на една висока топола седеше сив котарак. Беше мокър и поради това изглеждаше много нещастен. Навярно подгонен от лоши кучета, той се бе изкатерил на дървото и беше седял там горкичкият от вчера, през цялата нощ, под дъжда и бурята. От страх се бе изкатерил, а сега се страхуваше да слезе.

Альошка присви очи и различи на ухото на котарака голяма розова драскотина. Едва не изкрещя от радост — беше Кузя! Всъщност сега вече нямаше нужда от коминочистаческата шапка. Когато си получи ненагледния Кузя, София Александровна непременно ще поиска да възнагради спасителя му. А те вчера видя, че Альошка не можеше да се откъсне от клипера. И наистина какво е за нея този клипер в сравнение с Кузя?

Не бива да мислим лошо за Альошка. И да не беше корабчето, той в никакъв случай нямаше да подмине нещастния котарак. Но сега прояви особено старание и бързина. Смъкна си сандалите, засили се и атакува мокрото стъбло на тополата. Изкачването започна добре. Стъблото беше наклонено, грапаво и Альошка с лекота се изкатери до половината. Вярно, че си издра коленете, а моряшката ризка се намокри и измачка, но това бяха дреболии.

По-нагоре дънерът се разклоняваше. Трябваше да пълзи по хлъзгавите клони, за да достигне Кузя. Искаше да хване котарака внимателно, но глупавото животно зажумя, започна да вие и се вкопчи с нокти в кората. Нямаше начин, Альошка го хвана за врата и започна да го откъсва от дървото. Кузя се отпусна, но веднага се вкопчи с нокти в рамото на момчето. Альошка тихо изстена и почти се изтърколи от дървото.

Долу го посрещнаха зяпачите.

— Не момче, а герой — каза един висок мустакат чичко.

— Измъчило се е горкото котараче — въздъхна една леличка. — Бедният, сигурно си няма стопани.

„Бедничкият“, почувствувал близостта на земята, поотпусна нокти, но все още седеше на рамото му със стиснати очи и свити уши.

— Аз познавам стопанката му — промърмори Альошка, докато напипваше с крак сандалите си. Одраното рамо и коленете го боляха.

„Още по-добре — помисли си той, — имам доказателства, че съм спасил това животно с големи усилия, дори с риск.“

И като шляпаше с незакопчаните сандали, Альошка помъкна Кузя към къщичката на София Александровна.

Но къщичката се оказа празна. Стъклата бяха избити, вратата — висеше, коминът — рухнал. Ъглите бяха окончателно изкривени, от цепнатините в мокрите стени стърчаха кълчища.

Недоумяващият Альошка надникна вътре. Подът на опустелите стаи бе покрит с тъмна вода. В нея плаваха парчета хартия и стол с отчупен крак.

Явно нощният порой бе бушувал тук с пълна сила. Потоците вода бяха размили пръстта и отместили къщичката към оврага. По склона му, там, където през нощта водата се бе устремила надолу, бяха отскубнати всички храсти.

До самия ръб на оврага върху преобърнатата кофа седеше някакво момиченце на около осем години с права и дълга сламеноруса коса. То държеше на коленете си кукла с опулени очи и тихичко пееше странна песничка:

Израства зад полето
лес-трева.
От леса не бой се,
няма нито вълк, ни лъв.
Има само сиви мишки
и понякога се бой —
със мишката от приказката
настъпва и беда…

— Слушай — повика я Альошка. — Какво е станало тук? Къде е София Александровна?

Момиченцето погледна Альошка с бистрите си очи.

— Какво е станало? — повтори то с напевно гласче. — Къщичката вода я разми, дъжд я потопи. Такава беда — ой-ой-ой… А племенникът на София Александровна закара леля си в нова квартира. Той отдавна я канеше, но все не можеше да я уговори. А сега вече нямаше защо да я уговаря. Рано сутринта с кола дойде, натовариха всичко и заминаха. Та къщичката съвсем скоро в оврага ще се срути…

Сърцето на Альошка се сви от лошо предчувствие.

— А вещите? — попита той. — Нищо ли не пострада?

Момиченцето въздъхна:

— Как да не пострада? Водата отнесе едно шкафче, две испански шапки… И едно малко корабче имаше, и него отнесе. Остана само стъклената кутия, а корабчето го няма.

„Така си и знаех!“ — отчаяно си помисли Альошка.

А момиченцето продължаваше:

— София Александровна страшно се разстрои заради шапките. И за корабчето съжаляваше. За шкафчето никак, а за корабчето много. Все викаше: „По-добре да го бях подарила на онова момченце.“

От учудване Альошка отпусна ръце и Кузя се пльосна на земята. Альошка машинално го вдигна.

— Ама това бил Кузенка! — зарадва се момичето. — Пък аз не го познах. Намери се, миличкият! Дай ми го, момченце, аз ще го занеса на София Александровна. Така ще я зарадвам!

То стана, сложи куклата си върху кофата и се изправи. Беше дребно, тъничко, с избеляла синя рокличка