корпус, тънък бушприт4 над острия нос, с три мачти с прави платна. Бордовете, покрити с орехов лак, и медната обшивка на дъното блестяха.
От площадките на мачтите към бордовете се спускаха обтегнати въжени стълбички. (Альошка знаеше, че се казват „ванти“.) На кран-балките висяха мънички котви, а самите балки бяха не по-дебели от кибритена клечка. Изящният щурвал5, голям колкото монета от пет копейки, беше прикрепен на рулевата колонка пред щурманската кабина.
— Ау, чуден е! — прозвуча до самото му ухо горещият шепот на Маша.
Альоша не беше забелязал кога се е приближила.
— Това е клипер-фрегата — прошепна той в отговор.
Радваше се, че и Маша харесва корабчето. Тя се беше навела толкова близко, че косата й гъделичкаше ухото на момчето. Тихичко каза:
— Когато бях малка, мечтаех да стана моряк.
— А сега?
— Е, сега… Сега знам, че там не взимат момичета.
— Понякога взимат. Веднъж гледах един такъв филм… Ив едно списание писаха за жена капитан.
— Знам — въздъхна Маша. — Но е трудно. Може би, ако се постарая… А тогава просто не знаех, че е трудно, малка бях.
— А сега? — усмихна се Альошка.
— Какво сега? — учуди се момичето.
— Сега да не би да си съвсем голяма?
— Е, все пак… Не съм в детската градина. А тогава не разбирах нищо. Мислех си, че ти трябва само моряшка якичка, за да станеш моряк. По цял ден плачех, молех мама да ми ушие рокля с такава якичка. Успях да я накарам.
Альошка каза замислено:
— А аз и сега имам моряшки костюм. Мама ми го купи, когато пътувахме на юг. С такава една голяма яка — като синьо знаменце. Когато има вятър, така плющи, сякаш съм с криле. Чак ми се иска да литна… И костюмът е толкова лек и бял — като платно на кораб.
Цяла минута двамата мълчаливо гледаха тънките батистени платна на клипера. Марселите, брамселите6 и кливерите7 висяха — плоски, неподвижни.
— Трябва им вятър — каза Альошка.
— Именно — шепнешком се съгласи Маша. — И изобщо не разбирам — та това е кораб, а не шапка. Какво търси тук?
София Александровна и Олимпиада Викторовна разговаряха за свои си работи, като все се прекъсваха една друга:
— Ама уазбеви, Сонечка, туябва ти нова кваутива…
— Не, Липа, не мога, свикнала съм тук…
Альошка събра цялата си вежливост, изчака една пауза, докато двете жени си поемат дъх, и високо попита:
— София Александровна, моля да ме извините. Не бихте ли ни разказали откъде е този модел?
София Александровна плесна с ръце („Ах, какво добро момченце!“) и бързо заразправя:
— Да, да, това е интересна вещ. Вярно, имам го съвсем случайно. Преди много години тук живееше един квартирант, старец, та той го направи. После умря, а корабчето остана при мен. Твърде мила играчка, макар че не разбирам особено от такива неща. Телевизията искаше да го купи за някакъв филм, но за какво са ми пари? Предложих им да го заменя срещу два хусарски кивера8 от времето на Наполеон и те се съгласиха, но киверите не бяха истински, съвсем фалшиви бяха…
Скоро гостите се сбогуваха със София Александровна. На Альошка беше връчена цяла купчина шапки, избелели от времето и остро миришещи на нафталин. Чак му се докиха.
— Е, Сонечка, вуеме е. Не се уазстуойвай зауади Кузя, бъди уазумна…
Альошка излизаше последен.
— Момченце — повика го тихо София Александровна.
Альошка бавно се завъртя на място и надникна иззад шапките.
— Момченце… Мисля, че си много мил и с добро сърце. Искам да те помоля нещо. Ако видиш някъде един сив котарак с бяла гушка и розова драскотина на ухото, моля те, опитай се да го хванеш и ми го донеси… Знам, това сигурно ти изглежда смешно, но аз съм толкова привързана към него.
Альошка не се смяташе за мил и добър и при тези думи чак го засърбяха петите от неудобство. Но му беше жал за София Александровна. Какво да се прави, щом за нея глупавият котарак Кузя е най-скъпото и любимо същество в целия свят? И той каза:
— Какво говорите, съвсем не е смешно. Аз, като ми се загуби миналата година кученцето Джулбарс, цял ден плаках. Ще се постарая. Ако видя вашия Кузя, непременно ще ви го донеса.
За кученцето той измисли, разбира се. Пък и можеше ли сериозно да се сравнява едно куче с някакъв си мяукащ Кузя. Но Альоша искаше да утеши старата жена.
Същия ден имаше репетиция. Всички гвардейци и придворни получиха шапки. Альошка също. Шапката беше голяма, широкопола, с пера — като мускетарска. Но от нея изпадна една хлебарка, която веднага се завря под яката му. Альошка изпищя, защото, да си признаем, много се страхуваше от разни дребни гадинки.
Това му развали настроението. То се развали още повече, когато Олимпиада Викторовна реши да репетира последна сцена. В нея принцът намираше Пепеляшка и, разбира се, започваше да я ухажва. Само дето не я целуваше.
Преди започване на сцената Олимпиада Викторовна предложи на принца да смени баретата си с шапка с бели пера.
— Споуед мен това ще бъде много изящно — каза тя. — Чеуен костюм и сива шапка от мек филц със свебво.
— От какво каза, че била шапката? — тихо попита Альошка.
— От филц — отвърна Маша. — Почти всички шапки се правят от филц.
— Аха.
Репетицията започна. Принцът падаше на колене пред Маша, мереше й кристалната пантофка и й се обясняваше в любов. Олимпиада Викторовна беше недоволна:
— Не, не така! Не ти достига чувство. Туябва да се говори туогателно, много туогателно, а ти го пуавиш някак лекомислено. Като че ли пуинцът има само вятъв в главата.
И тогава Альошка доста високо каза:
Настъпи неприятна тишина. Олимпиада Викторовна се обърна и погледна сурово към дръзкия нарушител на творческата дисциплина:
— Имаш мног-го зъл език. Мн-ного зъл. Пуечиш ни на уаботата. Моля те, излез и без това не участвуваш в тази сцена.
Альоша отиде зад кулисите, седна върху шперплатовия кралски трон, взе една забравена от артистите рапира и започна да изписва върху прашния под думата „Маша“.
Репетицията свърши.
Принцът и Пепеляшка се появиха иззад кулисите и двамата — сърдити.
