Милош Кърно
Разбойникът Вихър
По-рано всичко ставаше лесно. Чуваше стъпки върху цимента и започваше да грачи. В сайванта се появяваше къдрава момчешка глава и прозвучаваше познат глас:
— Вихър! Кубо!
Момчето се приближаваше към тенекията върху дръвника, взимаше парче риба или нарязана жаба, обръщаше се към клетката и викаше:
— Вихър!
Знаеше, че сега е негов ред — но ако момчето извикаше „Кубо!“, нямаше смисъл да избутва брат си и да размахва крила.
— Вихър, Вихър — съвсем ясно чуваше той и пъхаше отворената си човка през мрежата.
Не трябваше да разкъсва месото като останалите ястреби. Беше още малък и заедно с брат си растеше в хубава, телена клетка. Стоеше на пръчицата и гълташе всичко, което момчето поставяше пред човката му, разтърсваше цялото си тяло, пляскаше с крила и кряскаше.
Услаждаше му се всякакво месо — жабешки крачета, говежди жили и ципи, пилешки чревца, мишки и червеи. А усетеше ли, че в човката му подскача жива рибка, той притваряше очи и я преглъщаше бавно, като истински чревоугодник.
Веднъж момчето му донесе парченце от месо на врабец. Кръвта в главата на Вихър забуча. Врабецът с полепналата по него перушина му хареса повече от всичко, което беше ял дотогава и му припомни смътно времето, когато над дърветата се носеха две огромни птици с извити човки и жълти очи. Тогава двете голишарчета се притискаха едно към друго високо над земята, сред клоните на разцепената от мълния ела. В гнездото беше уютно и чисто. Щом сянката на разперените крила го покриеше, Вихър започваше да пищи от радост, голямата птица кацаше на клона, разкъсваше птичето, което носеше в човката си, и пускаше в ненаситната гушка на Вихър парченца, неочистени от перушината.
За късче месо от врабче той би позволил да отскубнат дори перо от опашката му — а неговите пера бяха красиви и дълги. Само по крилата му бяха по-редки, разрошени от честите удари по телената мрежа.
Понякога къдрокосото момче го повикваше по-тихо и вместо месо пускаше в човката му варени картофи или сух хляб. Вихър преглъщаше хляба с отвращение, сякаш върху езика му беше попаднал пясък, и ако в този миг момчето поискаше да го погали, той плясваше с крила и целият настръхваше.
Перата му продължаваха да растат, пухът изчезваше и Вихър се превърна в истински ястреб с очи като мълнии. Оттогава много неща в живота му се промениха. Научи се сам да се храни. Човката му се втвърди, острите му нокти заприличаха на клещи и момчето престана да го глези. Хвърляше в клетката му големи парчета месо, за които Вихър се биеше с брат си. После разкъсваше месото сърдито и лакомо.
Вихър и Кубо се спречкваха не само за плячката. Някои неща зад мрежата на клетката също предизвикваха свади помежду им. Веднъж в сайванта се появи зайче, то беше бяло като сняг, с червени очи. Вихър и Кубо закряскаха. Завърза се жесток бой, наоколо летеше перушина, но накрая братята се умърлушиха върху пръчиците си като мокри кокошки. Бяха се били за зайчето, което продължаваше да хрупа детелина край дръвника. Бяха се били за нещо, което не им принадлежеше.
Дойде зимата и в сайванта заваля. Духаха студени ветрове и през пролуките между дъските в клетката навя сняг. Вихър тракаше с човка и кълвеше ледените висулки, с които момчето го дразнеше. Силен мраз скова земята и Кубо посърна. Престана да се храни, усамоти се в ъгъла и една сутрин Вихър го свари да лежи. Под перушината той усети вкочаненото му, студено тяло.
През последните дни на зимата Вихър получаваше по-малко месо, но за сметка на това пък къдрокосото момче му улови късче слънце, което от този ден непрекъснато затопляше и осветяваше клетката. Вихър не се отделяше от електрическата крушка близо до мрежата и не можеше да се начуди, че момчето прави каквото си иска със слънцето. Хрумне ли му — запалва го, хрумне ли му — гаси го.
Когато времето се затопли и заваляха проливни пролетни дъждове момчето отново отнесе слънцето. Крушата пред входа на сайванта разцъфтя и в клоните й зачуруликаха врабци, На двора децата цепеха дърва, а когато момчето изнесе клетката и я постави на пейката пред сайванта, на Вихър му се стори, че вдишва упойващия аромат на боровата гора. Той гледаше крушата и си представяше разцепената от мълнията ела с гнездото под върха й.
Завладя го странно вълнение. То се разливаше по жилите му като топлината на електрическата крушка, към която се притискаше по време на големите студове. Час по час Вихър пищеше — не от глад, а от радост. После вдигаше очи към небето и започваше да кряска, горящ от желание за полет.
Високо над двора пълзяха бели облачета. Облакът над крушата приличаше на бялото зайче с червени очи, което хрупаше детелина в сайванта. Друго облаче пък напомни на Вихър за голямата птица със силни крила.
Той изписка и квачката на моравата настръхна. Жълтите пиленца се затъркаляха към нея от всички страни, като стъклените топчета, с които си играеше къдрокосото момче. Петелът с огнени пера излетя на моторетката до стената и нададе предупредителен звук. Лявото му око се втренчи към клетката.
Вихър усети, че врабците и кокошките се страхуват от него и гордо се изпъчи. В този миг от сайванта изскочи черна котка, която мъкнеше нещо между зъбите си.
— Вихър! — извика момчето и котката изпусна плячката си.
Момчето се наведе, отвори вратичката на клетката и хвърли пред Вихър една удушена мишка.
Вихър не обичаше кой знае колко мишките и затова не побърза да се заеме с нея. Той гледаше котката, която мъркаше пред сайванта и лениво се протягаше.
Когато момчето си отиде, котката се хвърли към клетката, но от уплаха се спъна и падна на земята. Вихър стоеше като вкаменен и едва по-късно замаха с крила. Котката изсъска и избяга и тогава Вихър забеляза, че мрежата пред него е изчезнала. Какво беше станало? Да не би котката да беше отворила вратичката?
Недоумяваше. Излапа мишката и подаде глава извън клетката. Не се случи нищо, само петелът се уплаши още повече и започна да вика кокошките. Вихър размаха крила, изправи се пред отворената вратичка, но след това отново се върна на пръчицата.
Щеше му се да подремне, но открехнатата вратичка не го оставяше на мира.
Отново подаде глава и когато откри над двора една лястовичка, крилата го засърбяха. Дали не би могъл да полети и той? Размаха крила, размаха ги още по-силно и изведнъж някаква непозната сила го издигна във въздуха. Уплаши се, че ще падне между кокошките, и с удвоена сила заудря крила.
Кацна върху етернитовия покрив на сайванта. Под него бяха клетката, дворът с кокошките, моторетката.
Любопитството му растеше. Дали да не опита да литне към най-близкия клон на крушата? Врабците ще изгубят ума и дума от страх!
Крилата му се подчиниха, а когато се залови за клона, той подскочи от радост. Почувства огромна сила в себе си и се издигна още по-високо. Подплаши гълъбите на съседите и с присвити очи проследи бързия им полет. Над главата му проблясна грамадна сребриста птица, която бръмчеше като рой пчели. Вихър завидя на гълъбите и на птицата-великан и завистта го подтикна и той да достигне висините.
Издигна се бавно и тромаво. После престана за миг да движи разперените си крила и увисна като завързан над двора и сайванта. Подухна ветрец, повдигна го и отново го спусна.
Крилата го носеха над къщите в долния край на селото. Учудваше се колко добре вижда. От тази голяма височина той забеляза дори бръмбара, който се разхождаше върху един вишнев лист. След това се спусна на някаква телена ограда.
По улицата играеха деца и Вихър потърси сред тях къдрокосото момче. То не беше там, но Вихър все пак закряска. Всички момчета са еднакви. Може би това свитото отзад ще извика: „Вихър! Вихър!“ и ще му хвърли парче месо.
Хлапетата се развикаха и Вихър се поуплаши. Защо викат толкова? Едно от момчетата повдигна нещо от земята. Вихър изкряска радостно, очаквайки да му дадат месо, но момчето не приближи към него. То просто замахна и описвайки широка дъга, насреща му полетя камък. Той отскочи от оградата и в същия миг Вихър потръпна от болка. Камъкът беше паднал върху пръстите му. Ястребът не повярва на очите си, че момчето е способно да му напакости, и изпищя още веднъж. Тогава момчето се наведе и запрати нов камък. Вихър се
