внимание на забранената зона. Счупения зъб и по-старите работници се заеха с бента, а видрата с ръмжащ вик се гмурна между тях и като мълния се насочи към потока над вира. Водата бързо продължи да спада и колкото повече намаляваше, толкова повече възбудата на бобрите нарастваше. Забравиха за Казан и Сивата вълчица. Няколко по-млади членове на колонията се изтеглиха на брега от страната на поваленото дърво. Скимтейки леко, Казан се приготви да се спусне през върбите, когато един от по-старите бобри се заклати през калта близо до засадата. С два скока Казан се намери върху него, на един скок го следваше Сивата вълчица. Другите бобри видяха кратката свирепа борба и бързо пресякоха от другата страна на вира. Водата намаля наполовина, преди Счупения зъб и работниците му да открият пробива в стената. Веднага започнаха ремонта. За да достигнат необходимите големи клечки и клонки, трябваше да влачат тежките си тела десет-петнадесет ярда по меката кал, останала след спадането на водата. Опасността от зъбите вече не ги задържаше. Инстинктът им подсказа, че се борят за съществуването си, че ако пробивът не бъде запълнен и водата не се задържи във вира, много скоро ще станат лесна плячка на враговете си. За Казан и Сивата вълчица това беше ден на кръвопролития. В калта до върбите те убиха още два бобъра. Сетне прекосиха потока под бента и пресрещнаха още три в падината зад поваленото дърво. За бобрите нямаше спасение. Разкъсаха ги на парчета. По-нагоре по потока Казан хвана млад бобър и го уби.
Късно следобед кръвопролитието свърши. Най-после Счупения зъб и смелите му строители запълниха дупката и водата във вира започна да се покачва.
Половин миля нагоре по потока голямата видра, настанила се на някакъв пън, се грееше на последните слънчеви лъчи на залязващото слънце. На другия ден щеше да отиде при бента и отново да върши своята разрушителна работа. Такъв беше методът й. За нея това бе игра.
Но странният невидим арбитър на горите, така нареченият от говорещите дивия език „О-се-ки“, „Духа“, най-после се смили над Счупения зъб и застрашеното му от смърт племе. Под последните лъчи на залязващото слънце Казан и Сивата вълчица потеглиха крадешком нагоре по потока и намериха видрата полузаспала да се припича на един пън.
Целодневната работа, пълният стомах и локвата, в която лежеше на топлото слънце, всичко това заедно й действаше приспивателно. Лежеше неподвижна като пън. Беше голяма, сива и по-хитра от човека. Напразно й поставяха капани. Хитри ловци правеха тесни шлюзове от скали и дървета в малки потоци, но старата видра осуетяваше хитростите им и избягваше стоманените зъби в долните части на тези шлюзове. Следата в калта говореше за размерите й. Малцина ловци я бяха виждали. Ако не беше хитростта й, меката й кожа отдавна щеше да пътува към Лондон, Париж или Берлин. Подхождаше за някоя принцеса, херцог или император. През десетгодишния си живот беше се изплъзвала от желанията на богаташите.
Но сега беше лято. Нито един ловец не би я убил сега, тъй като кожата й нямаше стойност. Природата и инстинктът и го подсказваха. През този сезон не се страхуваше от човека — нямаше от кого да се страхува. Затова спеше на пъна, забравила всичко освен удоволствието на съня и топлината на слънцето.
С леки стъпки, все още търсейки следите на косместите си врагове, навлезли във владението им, Казан и Сивата вълчица се спуснаха по потока. Сивата вълчица тичаше до хълбока му. Не издаваха шум, а вятърът им помагаше — носеше миризмата към тях. Така усетиха видрата. За Казан и Сивата вълчица това бе миризма на водно животно, отвратителна, като у всички риби, и те я взеха за бобър. Продължиха още по- предпазливо. Тогава Казан видя голямата видра заспала на пъна и предупреди Сивата вълчица. Тя спря с отметната глава, докато Казан крадешком напредваше. Видрата неспокойно се размърда. Здрачаваше се. Златистото море слънчева светлина избледняваше. В стъмващата се гора бухалът поздрави нощта с първия си тих вик. Видрата дишаше дълбоко. Мустакатата й муцуна потръпна. Събуждаше се потреперваща, когато Казан скочи отгоре й. Лице с лице в честен бой старата видра щеше да се представи добре. Но сега нямаше шанс. За пръв път в живота й дивото й стана най-смъртният враг. Не човек, а О-се-ки, Духа беше сложил ръка на нея. А от духа няма отърваване. Зъбите на Казан се забиха в мекия й гръклян. Навярно тя умря, без дори да разбере кой скочи отгоре й. Умря бързо, а Казан и Сивата вълчица продължиха пътя си, все още гонейки враговете си, без да знаят, че в лицето на видрата убиха единствения си съюзник, който щеше да прогони бобрите от дома им в тресавището.
Следващите дни ставаха все по-безнадеждни за Казан и Сивата вълчица. Със смъртта на видрата Счупения зъб и племето му удържаха победа. Всеки ден водата се връщаше по малко към падината, заобикаляща поваленото дърво. До средата на юли само тясна ивица земя свързваше хълмчето при поваленото дърво със сушата. Сега бобрите работеха на спокойствие в дълбоката вода. Тя се покачваше инч по инч, докато дойде денят, когато преля свързващата ивица. Казан и Сивата вълчица преминаха за последен път разстоянието от дома си и потеглиха по течението между двата хребета. Сега потокът за тях означаваше нещо друго. И докато пътуваха, те го душеха и се ослушваха с непознат досега интерес — интерес, примесен с малко страх, защото в начина, по който ги победиха бобрите, нещо им напомняше човека. Тази нощ под лъчите на голямата бледа луна попаднаха на миризмата на бобровата колония, изоставена от Счупения зъб. Бързо се обърнаха на север към равнината.
Така смелият стар Счупен зъб ги научи да уважават плътта, кръвта и труда на неговото племе.
Глава двадесет и първа
Изстрел на пясъчната ивица
Юли и август 1911 година бяха месеци на големи пожари на север. Морето от унищожителни пламъци не засегна дома на Казан и Сивата вълчица в тресавището и зелената долина между двата хребета. Но сега, малко след като те тръгнаха да се скитат, краката им стъпиха върху изсушените, почернели, опустошени листа. И всичко това ставаше толкова скоро след едрата шарка и глада през отминалата зима. В унижението си, след като бе победен и изгонен от бобрите от дома си в тресавището, Казан повлече сляпата си другарка най-напред на юг. Двадесет мили зад хребета стърчаха опожарените гори. Вятърът от залива Хъдзън разнесе пламъците като безкрайно море на запад и не остави никакви следи от живот или зеленина. Сляпата Сива вълчица не можеше да види почернелия свят, но го
Късно миналата есен във форт Смит на река Слейв дойде някакъв златотърсач с широко шише, пълно със златен прах и късове самороден метал. Откритието си направи на река Макфарлейн. Първата поща занесе новината в другия свят и до средата на зимата орда златотърсачи се втурна към областта със зимни обувки и шейни. Бързо станаха и други открития. Река Макфарлейн се оказа богата на злато и десетки миньори предявиха исканията си и започнаха работа. Закъснелите тръгнаха към други места по̀ на север и изток и във форт Смит се разнесе мълвата, че находищата са по-богати от юконските. Най-напред десетки, после сто, петстотин, хиляда се втурнаха към новия район. Повечето идваха от прериите на юг и от разкритите находища в Саскачеуан и Фрейзър. От Далечния север, пътувайки по реките Макензи и Лайърд, пристигнаха по-малко, предимно опитни златотърсачи и авантюристи от Юкон, хора, познаващи глада, студа и бавната смърт.
Сенди Мактригер беше един от закъснелите. Напусна Юкон по няколко причини — имаше лоши отношения с полицията, охраняваща страната на запад от Доусън, пък и фалира. Независимо от всичко това се славеше като един от най-добрите златотърсачи по брега на Клондайк. Бързо загуби своите един-два милиона в пиянство и хазартни игри. Беше хитър и умен. Но нямаше съвест, нито страх. Грубостта, най- важната му черта, бе изписана на лицето му. Издадената му напред челюст, раздалечените му очи, ниското чело и прошарената червена коса веднага го характеризираха като човек, на когото не може да се вярва, щом се скрие от погледа ти и се отдалечи на разстояние един изстрел. Подозираха го в убийство на двама души и в ограбване на други и въпреки това полицията не успя да го уличи. Но едновременно с лошите си качества Сенди Мактригер притежаваше хладнокръвие и смелост, от които се възхищаваха дори най- върлите му врагове, а също и някаква умствена задълбоченост, незабележима поради неприятните черти в характера му.
За шест месеца на река Макфарлейн изникна градът Ред Гоулд — на сто и петдесет мили от форт Смит,
