Цялата тази нощ се въртя край глутницата, но не я приближи. И за щастие. Все още пазеше миризмата на ремъци и хора. Глутницата щеше да го разкъса на парчета. Първият инстинкт на дивия звяр е този за самосъхранение. Това беше може би шепотът на дивите му прадеди, който накара Казан да се търкаля в снега от време на време, където следите на глутницата бяха най-гъсти.
Тази нощ глутницата уби карибу край езерото и „пирува“ почти до зори. Казан се движеше срещу вятъра. Миризмата на кръв и топло месо дразнеше ноздрите му и острият му слух долавяше хрускането на костите. Но инстинктът беше по-силен от изкушението.
Чак през деня, когато глутницата се беше разпръснала нашир и надлъж в равнината, той отиде смело на мястото. Не намери нищо освен почервенял от кръв сняг, покрит с кости, черва и парчета жилава кожа. Но това беше достатъчно. Той се търколи, зарови муцуна в остатъците и цял ден остана там, засищайки се от миризмата.
Тази нощ, щом луната и звездите отново се показаха, тръгна без страх и колебание и извести за себе си новите си другари от голямата равнина.
Глутницата отново се събра през нощта. А може да беше и друга глутница, подгонила кошута от много мили разстояние на юг до голямото замръзнало езеро. Нощта беше светла, почти като ден и от края на гората Казан пръв видя спущащата се към езерото кошута на една трета миля от него. В глутницата имаше около дванадесет вълци, пръснати вече в смъртоносна подковообразна верига, двамата водачи тичаха почти наравно с жертвата си и бавно се приближаваха към нея.
Със силен рев Казан изскочи на лунната светлина. Беше точно на пътя на бягащата кошута и със светкавична скорост връхлетя върху нея. На двеста ярда, от него тя го видя, сви надясно и водачът от тази страна я посрещна с отворена уста. Казан се изравни с втория водач и скочи на мекия врат на кошутата. Със страхотно ръмжене глутницата я загради изотзад и кошутата падна. Казан се намери полузатиснат от нея, със зъби дълбоко в гръкляна й. Тя лежеше с цялата си тежест отгоре му, но той не я изпускаше. Това беше първият му голям лов. Кръвта му кипеше като огън. Ръмжеше през зъби.
Едва когато премина и последното потрепване по тялото върху него, той се измъкна изпод гърдите и предните й крака. През деня беше разкъсал заек, не беше гладен. Затова седна в снега и зачака, докато разярената глутница се нахвърляше на мъртвата кошута. След малко приближи, завря муцуна между два вълка, но го ухапаха заради натрапничеството му.
Когато Казан се отдръпна, все още с колебание дали да се смеси с дивите си братя, едно голямо сиво същество изскочи от глутницата и се насочи право към гръкляна му. Едва имаше време да се хвърли в атаката, и за миг двамата се търкаляха в снега. Те се изправиха, преди възбудата от внезапната битка да е отклонила глутницата от пиршеството. Бавно се обикаляха един друг с оголени бели зъби и с настръхнали жълтеникави козини. Вълците затвориха смъртоносния обръч около борещите се.
Това не беше ново за Казан. Десетки пъти беше попадал в такива обръчи в очакване на последния миг. Неведнъж се беше борил за живота си в обкръжение. Но така се бореше кучето от впряга. Ако не се намесеше човек с тояга или камшик, краят винаги беше смърт. Само единият от борещите се можеше да остане жив. Понякога умираха и двамата. А тук нямаше никакъв човек — само този съдбоносен кордон от чакащи озъбени демони, готови да скочат и разкъсат първия от борещите се, който бъде съборен на една страна или по гръб. Тук Казан беше непознат, но не се страхуваше от тези, които го обкръжаваха. Големият закон на глутницата щеше да ги принуди да бъдат справедливи.
Погледът му беше прикован само в едрия сив водач, който го беше предизвикал. Рамо до рамо, те продължаваха да се обикалят. Там, където преди няколко минути имаше тракане на зъби и разкъсване на месо, сега цареше тишина. Нечистокръвните кучета от Юга с леки лапи и меки вратове щяха да ръмжат и лаят. А Казан и вълкът бяха безмълвни — с вирнати уши и отпуснати рошави опашки.
Изведнъж вълкът се хвърли със светкавична бързина, челюстите му изщракаха с острия звук на стомана, удряща върху стомана. Те минаха на един инч от Казан. В този миг той връхлетя отстрани и зъбите му като ножове прободоха хълбока на вълка. Те започнаха да се обикалят отново, очите им се наливаха с кръв, бърните им се отдръпнаха назад и сякаш изчезнаха. Тогава Казан скочи за онова смъртоносно стискане на гръкляна, но не успя. Беше отново само на инч, вълкът се върна също като него и сложи хълбока си отворен така, че кръвта се стичаше по краката му и багреше снега. По огъня на тази рана Казан разбра, че врагът му беше опитен в борбата. Сви се ниско, главата му беше изправена, а гърлото почти опираше снега. Това беше един трик, научен от Казан още като малко кученце — да пази гръкляна си и да чака.
Вълкът го обиколи на два пъти и Казан се завъртя бавно с полуотворени очи. Вълкът се хвърли за втори път и Казан разтвори ужасните си челюсти точно над предните си лапи, сигурен в смъртоносното си ухапване. Зъбите му изщракаха напразно. С гъвкавостта на котка вълкът го беше прескочил.
Трикът му не успя и с кучешко ръмжене Казан стигна вълка с един скок. Срещнаха се гърди с гърди. Зъбите им тракаха и с цялата си тежест Казан се метна върху плещите на вълка, оголи челюсти и отново посегна да го хване за гръкляна. Още един пропуск — на косъм от смъртта — и преди той да успее да се съвземе, зъбите на вълка се забиха отзад във врата му.
За първи път в живота Казан почувства ужаса и болката на смъртоносното ухапване. С огромни усилия протегна глава и без да гледа, захапа. Силните му челюсти се затвориха около предния крак на вълка близо до тялото му, чу се пукане на кости и хрускане на месо и заобиколилите го чакащи вълци застанаха неспокойни нащрек. Един от двамата борци щеше да бъде повален още докато бяха вкопчани един в друг, и те само чакаха съдбоносното падане като сигнал да скочат върху мъртвия.
Само гъстата козина, грубата кожа на врата и силните му мускули го спасиха от ужасната съдба на поваления. Вълкът вряза дълбоко зъбите си, но не толкова дълбоко, че да достигне смъртоносната точка, и изведнъж, събрал всичките си сили, Казан опъна крайници и с тласък се измъкна изпод противника си. Захапалите го зъби на вълка се отпуснаха и с още един заден скок, придружен с ръмжене, той се освободи.
Бърз като плющенето на камшика, се изви над осакатения водач на глутницата и с едно връхлитане с цялата тежест на плещите си го събори. Казан смяташе, че понякога, ако се нанесе в подходящ момент, ударът може да се окаже по-смъртоносен от захапването на гръкляна. Сега той беше смъртоносен. Големият сив вълк отпусна крака, за миг се търколи по гръб и глутницата се спусна нетърпеливо да доунищожи водача, чиято сила вече беше престанала да съществува.
Задъхан и окървавен, Казан се оттегли от тази сива ръмжаща маса с кървави муцуни. Чувстваше необикновена слабост в главата. Искаше му се да легне в снега. Но старият и безпогрешен инстинкт го предупреждаваше да не издава слабостта си. Стройна и гъвкава сива вълчица се отдели от глутницата, отиде и легна в снега пред него, после стана бързо и подуши раните му.
Беше млада, силна и красива. Но Казан не я погледна. Той гледаше колко малко беше останало от стария водач на мястото на боя. Глутницата се беше върнала към пиршеството си. Отново чу тракане на кости и хрускане на месо и нещо му подсказа, че след време цялата пустош щеше да чува и познава гласа му и когато седнеше на задните си лапи да зове луната и звездите, тези бързоноги ловци от голямата равнина щяха да му отговорят. Той обиколи два пъти канадската сърна и глутницата и тръгна към черната смърчова гора.
Когато стигна до сенките, погледна назад. Сивата вълчица го следваше. Беше само на няколко ярда от него. Сетне тя го приближи малко плахо и също погледна назад към тъмното живо петно на езерото. И докато тя стоеше там, близо до него, Казан подуши нещо във въздуха, което не беше нито миризмата на кръв, нито уханието на балсамово дърво или смърч. Беше нещо, като че идващо от ясните звезди, от безоблачната луна и странното красиво спокойствие на самата нощ. Присъствието на това нещо тук сякаш беше част от Сивата вълчица.
Той я погледна и откри готовност и въпрос в очите и. Беше млада, толкова млада, сякаш беше малко вълче. Тялото й беше силно, стройно и красиво. На лунната светлина козината на врата и гърба блестеше, лъскава и мека. Тя скимтеше към червената бляскава светлина в очите на Казан и това беше скимтене на малко вълче. Казан отиде към нея и застана с глава над гърба и, загледан в глутницата. Почувства как тя потръпна до гърдите му. Погледна отново звездите и луната, кръвта му закипя от тайнството на Сивата вълчица и нощта.
Малко от живота си беше прекарал по ловните пунктове. Повече беше живял в движение, на път, и духът на любовния сезон го беше вълнувал само отдалече. Сега това беше до него. Сивата вълчица вдигна глава. Меката й муцуна докосна раната на врата му и в нежността на това докосване, и в тихия звук в
