Сивата вълчица се върна и застана с неподвижни предни лапи до него. Никога преди това не е била толкова близо до човек, освен когато глутницата настигна шейната в равнината. Не можеше да разбере нищо. Инстинктът я предупреждаваше, че той е най-опасното нещо, по-страшен и от най-силните зверове, от бурята, наводнението, студа и глада.
И все пак този човек не направи нищо на другаря й. Тя подуши по гърба и главата Казан, където се беше докосвала ръката в ръкавица. Отново изтича в тъмното, защото отвъд гората нещо се движеше.
Човекът се връщаше и момичето беше с него. Гласът й беше мек и сладък, около нея витаеха дъхът и нежността на жената. Човекът стоеше нащрек, но не вдъхваше страх.
— Внимавай, Джоана — предупреди той.
Тя коленичи в снега, без кучето да може да я достигне.
— Хайде, приятелю, хайде — каза нежно тя. Протегна ръка. Мускулите на Казан се свиха. Премести се съвсем бавно към нея. В очите и лицето й сега грееха пак старата светлина, любовта и нежността, които беше изпитал някога, когато една друга жена с бляскава коса и очи беше влязла в живота му. — Хайде — прошепна му тя, като го видя да се мести. Наведе се по-близо, протегна още малко ръка и най-сетне докосна главата му.
Пиер коленичи до нея. Предлагаше му нещо и Казан подуши миризмата на месо. Но не това, а женската ръка го накара да потрепера. Тя се отдръпна, увещавайки го да я последва, и той с мъка се повлече една- две стъпки през снега. Чак тогава момичето видя разкъсания му крак. За миг тя забрави всякаква предпазливост и клекна до него.
— Той не може да се движи — извика тя с внезапен трепет в гласа. — Погледни, mon pere. Ужасна рана. Трябва да го носим.
— Досетих се — отговори Радисън — и затова донесох одеяло. Mon Dieu, чуй!
От тъмната гора се раздаде тих жален вой.
Казан вдигна глава и отговори с трепетно скимтене. Сивата вълчица го викаше.
По чудо Пиер Радисън можа да увие Казан в одеялото и да го пренесе в лагера, без да бъде одраскан или ухапан. Но това чудо стана, защото Джоана беше сложила едната си ръка на косматия врат на Казан, а с другата държеше края на одеялото. Настаниха го до огъня и след малко мъжът донесе топла вода и изми кръвта от разкъсания му крак. Сетне сложи нещо меко, топло и успокоително и накрая го превърза.
Всичко това беше ново и непознато за Казан. Ръцете на Пиер и на момичето галеха главата му. Мъжът му донесе каша, месо и тлъстини, увещавайки го да яде, а Джоана, подпряла глава с ръце, гледаше кучето и му говореше. После, почувствал се вече съвсем удобно и без да се страхува, чу странен детски плач откъм кожения вързоп на шейната и повдигна рязко глава.
Джоана забеляза това движение и долови тихото му скимтене. Бързо се обърна към вързопа, говорейки му и гукайки, взе го в ръце, после отметна сивата кожа от рис, за да може да го види Казан. Не беше виждал бебе досега, а Джоана го държеше пред него, за да може да види какво чудесно същество е. Малкото му розово личице се взря учудено в Казан. Мъничките му юмручета се показваха и то издаде леки, необикновени звуци, после отведнъж ритна, изпищя от удоволствие и се засмя. При тези звуци тялото на Казан се отпусна и той се довлече до краката на момичето.
— Виж, бебето му харесва — извика тя. — Mon pere, трябва да му сложим име. Какво да бъде то?
— Почакай до сутринта — отвърна баща й. — Късно е, Джоана. Иди в палатката да спиш. Сега сме без кучета и ще пътуваме бавно. Трябва да тръгнем рано.
С ръка на входа на палатката, Джоана се обърна.
— Той дойде с вълците — каза тя. — Нека го наричаме Уулф4. — С едната си ръка държеше малката Джоана, а другата протегна към Казан. — Уулф! Уулф! — повика го тя нежно.
Казан я гледаше. Разбра, че му говори, и я приближи още малко.
Дълго след като тя влезе в палатката, старият Пиер Радисън седя на ръба на шейната, загледан в огъня, а Казан лежеше в краката му. Изведнъж тишината се наруши от самотния вой на Сивата вълчица далече в гората. Казан вдигна глава и изскимтя.
— Тя те вика, приятелю — каза Пиер съчувствено.
Той се изкашля, притисна ръка към гърдите си, където болката сякаш го раздираше.
— Проядени от студа дробове — говореше той направо на Казан. — Хванах си го в началото на зимата там, във Фон дю Лак. Надявам се, че ще стигнем у дома навреме… с децата.
В самотата и безмълвието на голямата северна пустош човек навиква да си говори сам. Но Казан беше изправил глава и гледаше внимателно, затова Пиер му говореше.
— Трябва да ги заведем у дома и само ти и аз можем да го направим — каза той, като сучеше брадата си. Изведнъж стисна юмруци. Глуха мъчителна кашлица отново го разтресе.
— У дома — изпъшка той, притискайки гърдите си. — Осемдесет мили направо на север, до Чърчил. Моля бога да стигнем дотам… с децата… преди дробовете да ме изоставят.
Стана на крака и залитна. Казан имаше нашийник и той го завърза към шейната. После довлече три- четири дръвчета върху огъня и тихо влезе в палатката, където Джоана и детето вече спяха. Три-четири пъти тази нощ Казан чу далечния глас на Сивата вълчица, зовяща изгубения си другар, но нещо му подсказваше, че сега не трябва да й отговаря. Призори Сивата вълчица приближи лагера и за пръв път Казан й отговори.
Неговият вой събуди мъжа. Той излезе от палатката, взря се за миг в небето, напали огъня и започна да приготвя закуската. Потупа Казан по главата и му даде къс месо. Няколко минути по-късно излезе и Джоана, оставила бебето да спи в палатката. Изтича и целуна Пиер, после коленичи до Казан и му заговори почти както я беше чул да говори на бебето. Скочи да помогне на баща си, а Казан я последва. Като го видя да се изправя здраво на крака, тя извика от радост.
Този ден започна едно странно пътуване на север. Пиер Радисън изхвърли от шейната всичко освен палатката, одеялата, храната и коженото гнездо за бебето Джоана. После сам надяна ремъка и завлачи шейната по снега. Кашляше непрекъснато.
— Кашлицата хванах по средата на зимата — излъга Пиер, внимавайки Джоана да не види следите от кръв по устните и брадата му. — Цяла седмица ще стоя в колибата, като се върнем.
Дори Казан, с онези странни животински познания, наречени от човека инстинкт, защото е безсилен да ги обясни по друг начин, разбра, че той не казва истината. Може би защото беше чувал и други хора да кашлят така, и цели поколения негови деди, впрегатни кучета, са чували хора да кашлят като Радисън — затова знаеше какво ще последва.
Неведнъж беше подушвал смъртта в колиби и хижи, в които не беше влизал; неведнъж беше помирисвал тайнството на смъртта, преди още да е дошла, но е наблизо, също както отдалеч улавяше слабото предупреждение за буря и огън. И сега, като вървеше вързан за шейната, това странно нещо сякаш беше съвсем наблизо. Правеше го неспокоен и на няколко пъти, щом шейната спираше, душеше малкото същество, увито в мечата кожа. Всеки път при тези случаи Джоана бързо отиваше при него и на два пъти погали осипаната му с белези сива глава. Всяка капка кръв в тялото му закипя от нескрита радост.
Главното, което разбра този ден, беше, че малкото същество на шейната е много скъпо на момичето. Тя галеше главичката му и му говореше, то беше съвсем безпомощно. Разбра също, че Джоана е най-доволна, когато той обръщаше внимание на това малко, топло човече в мечата кожа, и гласът й ставаше мек и силно го вълнуваше.
След като построиха лагер, Пиер Радисън дълго седя до огъня. Тази нощ не пушеше. Гледаше право в пламъците. Най-после стана да влезе в палатката при момичето и бебето, наведе се над Казан и разгледа раната му.
— Ще трябва ти да водиш шейната утре, приятелю — каза той. — Трябва да стигнем реката до утре вечер. Ако не стигнем…
Не довърши. Сподави една от онези раздиращи го кашлици и спусна входа на палатката зад себе си. Казан лежеше неподвижен и нащрек, очите му бяха необикновено възбудени. Не му хареса, че Пиер влезе в палатката, защото по-силно от всякога във въздуха наоколо беше надвиснало онова потискащо тайнство и изглежда то беше част от Пиер.
Три пъти тази нощ той чу вярната Сива вълчица да го вика далече в гората и всеки път й отговаряше. Призори приближи лагера. Докато тя обикаляше наоколо, веднъж долови мириса й във вятъра, опъна
