жената и бебето изпълваха неговия свят. Но след като Джоана си легна и в колибата всичко утихна, предишното му безпокойство се върна. Изправи се на крака, заразхожда се крадешком из колибата, душейки стените, вратата и опакованите от господарката му неща. Тих звук се изтръгна от гърлото му. Джоана го чу в просъница и измърмори:
— Мирно, Казан, заспивай, заспивай!
Дълго след това Казан остана неподвижен в средата на стаята, ослушвайки се и потрепервайки. Някъде от много далеч едва-едва той дочу тъжния вой на Сивата вълчица. Но тази нощ той не говореше за самотност. Накара го да потръпне. Изтича до вратата и изскимтя, но Джоана спеше дълбоко и не го чу. Воят достигна до него още веднъж и не се повтори. После нощта притихна и той се сви до вратата.
Когато се събуди рано сутринта, Джоана го намери там, все още вторачен и заслушан. Отвори му вратата и в миг Казан се намери навън. Краката му сякаш не докосваха земята, докато тичаше към Слънчевата скала. От равнината видя върха й, вече облян от златиста светлина.
Стигна тясната криволичеща пътечка и бързо пое по нея.
Сивата вълчица не беше на върха да го посрещне. Но той я надуши, а миризмата на онова, другото нещо сега се чувстваше много силно във въздуха. Мускулите му се напрегнаха, краката му се изопнаха. Дълбоко в гърдите му се надигна тихо ръмжене. Сега знаеше какво е това странно нещо, което го преследваше и го, правеше неспокоен. Беше
Сивата вълчица беше майка.
Глава девета
Трагедията на Слънчевата скала
Целия този ден Казан стоя като страж на върха на Слънчевата скала. Съдбата, страхът и грубостта на господарите му бяха отредили да не стане баща досега и той се беше объркал. Нещо му подсказваше, че вече принадлежи на Слънчевата скала, а не на колибата. Зовът, който достигаше до него откъм равнината, не беше толкова силен. На здрачаване Сивата вълчица излезе от убежището си, промъкна се до него, заскимтя и захапа нежно косматия му врат. Старият инстинкт, наследен от дедите му, го накара да отговори на това, като близна лицето й с език. После Сивата вълчица разтвори челюсти и изскимтя късо, задъхано, сякаш дълго е тичала. Беше щастлива. Чуха леко задавен звук между скалите и Казан замаха с опашка, а Сивата вълчица се спусна към малките си.
Бебешкият рев и въздействието му върху Сивата вълчица бяха първият урок на Казан по бащинство. Инстинктът отново му подсказа, че сега Сивата вълчица няма да може да слиза с него на лов, че ще трябва да стои на върха на Слънчевата скала. И така, щом луната изгря, той слезе сам и призори се върна с голям бял заек между зъбите. Дивото у него го накара да направи това и Сивата вълчица яде настървено. Тогава той разбра — отсега нататък всяка нощ ще трябва да ловува за Сивата вълчица и за малките скимтящи същества, скрити между двете скали.
И на другия ден, и на следващия той не отиде в колибата, въпреки да чуваше викащите го гласове на мъжа и жената. На петия ден слезе. Джоана и бебето така се зарадваха, че жената го прегърна, а бебето риташе, смееше се и крещеше към него, докато мъжът стоеше неспокоен и наблюдаваше невъздържаността им с неодобрение.
— Страхувам се от него — каза той на Джоана за стотен път, — в очите му гори вълчи пламък. От опасна порода е. Понякога ми се иска никога да не бяхме го довеждали вкъщи.
— Ако не бяхме го довели, къде щеше да бъде детето сега? — напомни Джоана, заеквайки.
— О, почти забравих — каза мъжът. — Казан, стари дяволе, струва ми се, че аз също те обичам — и той погали главата му. — Чудя се как ще живее долу? Свикнал е с горите. Ще изглежда много странно.
— А… аз… не съм ли и аз свикнала с горите — прошепна Джоана. — Струва ми се, затова обичам толкова Казан. След теб и детето. Казан, скъпи Казан!
Този път Казан почувства и надуши по-силно онази тайнствена промяна в колибата. Когато бяха заедно, Джоана и съпругът и непрекъснато разговаряха за плановете си, а щом мъжът се отдалечаваше, Джоана приказваше на бебето и на него. И всеки път, когато слизаше при колибата през следващата седмица, ставаше все по-неспокоен, докато най-после мъжът забеляза промяната.
— Смятам, че разбра — каза той на Джоана една вечер, — разбра, че се готвим да напуснем. — После добави: — Днес реката пак е придошла. Трябва да мине още една седмица, преди да тръгнем, а може и повече.
Тази нощ луната обля Слънчевата скала със златиста светлина и Сивата вълчица излезе с трите си малки вълчета, щрапащи зад нея. Имаше нещо в тези малки топчици, търкалящи се около него и гушещи се в светлокафявата му козина, което напомняше на Казан за бебето. Понякога те издаваха същите странни нежни звуци и се клатеха на четирите си малки крачета също така безпомощно, както малката Джоана на две. Той не ги милваше като Сивата вълчица, но докосването им и бебешкото им скимтене го изпълваха с радост, каквато не беше изпитвал никога досега.
Луната грееше над тях и нощта беше светла като ден, когато той отново слезе на лов. В подножието на скалата изскочи голям бял заек и той го подгони. Преследва го около половин миля, докато вълчият му инстинкт взе превес над кучия и той изостави безполезната гонитба. Елен можеше да хване така, но малките животни вълкът трябва да лови с хитростта на лисица. Казан започна да се промъква през гъсталака бавно и тихо като сянка. Беше на около миля от Слънчевата скала, когато с два скока сграбчи вечерята на Сивата вълчица между зъбите си. Бавно се затътра назад, оставяйки от време на време големия седемфутов заек в снега, за да си почива.
Когато стигна тясната пътечка, водеща към върха на Слънчевата скала, спря. Тук откри топлата миризма на непознати крака. Изпусна заека. Всеки косъм от козината му настръхна, като наелектризиран. Това, което надушваше, не беше нито заек, нито белка, нито таралеж. Пред него имаше следи от силни зъби и нокти, катерили се по пътеката. После от върха на скалата до него достигнаха слаби звуци и той хукна напред със страшен рев. Когато стигна върха, на бялата лунна светлина видя сцена, която го прикова на място. До ръба на отвесните скали, петдесет стъпки надолу, Сивата вълчица водеше смъртоносна борба с един голям сив рис. Беше повалена и изведнъж нададе рязък ужасен вик от болка.
Казан полетя нататък. Атаката му включваше бързото мълчаливо нападение на вълка и голямата скорост, ярост и стратегия на хъски. Друго куче би загинало в тази първа атака, но рисът не беше нито куче, нито вълк. Той беше Моу лий, бързият, както го наричаха индианците сарси — най-бързото същество в пущинака. Дългите цял инч зъби на Казан щяха да се забият в гръкляна му, но за част от секундата рисът отскочи като голяма мека топка и вместо в гръкляна те попаднаха във врата му. Сега Казан не се биеше срещу зъбите на вълк от глутницата или пък на някое друго хъски. Бореше се срещу нокти — нокти, които режеха като двайсет бръснача и дори захапването за гръкляна не можеше да ги спре.
Веднъж се бори с един рис, попаднал в капан, и помнеше урока, получен в този бой. Мъчеше се да го събори, вместо да го повали по гръб, както би направил с някое куче или вълк. Знаеше, че по гръб свирепата котка е най-опасна. Само едно забиване на силните й лапи би го изтърбушило.
Чу зад себе си Сивата вълчица да хлипа и разбра, че е ранена страшно. Изпълни го яростта и силата на две кучета и зъбите му се срещнаха във врата на котката. Големият рис беше на косъм от смъртта. Нужно беше още едно връхлитане, за да стигне до гръкляна му, и Казан изведнъж направи смъртоносния си удар. Само за миг рисът се освободи, хвърли се назад и Казан се вкопчи в гръкляна му отгоре.
Ноктите на котката се забиха в тялото му и го нарязаха, но не толкова дълбоко, че да го убият. Още един удар можеше да се окаже смъртоносен. Но те се бореха на ръба на скалата и внезапно, без ръмжене или вик, се затъркаляха. Бяха на петдесет или шестдесет стъпки от скалата на хребета и колкото по-надолу се търкаляха и падаха, зъбите на Казан се забиваха все по-дълбоко. Бореха се със страшна сила. Казан имаше превъзходство. Един удар го изпрати на шест фута от врага. Изправи се светкавично, замаян и
