ръмжащ, готов за отбрана. Рисът лежеше отпуснат и неподвижен. Казан приближи, все още готов за атака, и задуши предпазливо. Нещо му подсказваше, че битката е свършила. Обърна се и се повлече по хребета към пътеката, търсейки Сивата вълчица.
Тя не се виждаше. До двете скали лежаха отпуснати и безжизнени малките телца на трите вълчета. Рисът ги беше разкъсал. Казан жално заскимтя, приближи скалите и пъхна главата си между тях. Сивата вълчица скимтеше жално и страшно. Той влезе и започна да ближе кървящите й рамене и глава. Цяла нощ тя скимтя от болка. Призори се завлече при безжизнените малки телца на скалата.
Тогава Казан видя страшното дело на риса. Сивата вълчица беше сляпа — не за един ден и за една нощ, а сляпа за цял живот. Мракът, който никакво слънце не можеше да разпръсне, беше станал неин покрив. И навярно отново оня животински инстинкт, често по-съвършен от човешкия разум, подсказа на Казан какво се беше случило. Сега знаеше, че тя е безпомощна — по-безпомощна от онези малки същества, които само преди няколко часа подскачаха на лунната светлина. Целия ден остана при нея.
Напразно Джоана викаше Казан. Гласът й достигаше до Слънчевата скала, но Сивата вълчица гушеше глава по-близо до Казан и той, отпуснал уши, ближеше раните й. Късно следобед остави Сивата вълчица, за да изтича до края на пътеката и донесе големия заек. Вълчицата помириса месото и кожата, но не пожела да яде. Малко по-късно Казан я подкани да го последва. Не искаше да остане повече на върха на Слънчевата скала, не искаше и тя да стои повече там. Стъпка по стъпка я изтегли до криволичещата пътека далеч от мъртвите вълчета. Тя вървеше само когато той беше близо до нея — толкова близо, че тя да може да докосва с муцуна покрития му с рани хълбок.
Най-после стигнаха до мястото, където от ръба на скалата трябваше да прескочат едно разстояние от три-четири фута, и тук Казан видя колко безпомощна е станала Сивата вълчица. Тя изскимтя, сви се двайсетина пъти преди да посмее да направи скока. После скочи със сковани крака и тупна пред Казан. След този случай Казан не я увещаваше толкова упорито, тъй като това падане й откри истината, че е в безопасност само когато докосваше с муцуна хълбока, на другаря си. Тя покорно го следваше, допряла предната си плешка до хълбока му, и те стигнаха равнината.
Казан я водеше към един шубрак край реката, на около половин миля, и за това късо разстояние Сивата вълчица се препъна и падна десетина пъти.
При всяко падане Казан научаваше нещо ново за ограниченията на слепотата. Веднъж хукна след един заек, но не направил и двайсет скока, се спря и погледна назад. Сивата вълчица не беше се помръднала нито инч. Стоеше неподвижна, душеше въздуха и го чакаше. За минута Казан също застана в очакване. После се върна при нея. Винаги след това се връщаше на мястото, където я оставяше, и знаеше, че ще я намери там.
През целия ден остана в гъсталака. Следобед той посети колибата. Джоана и съпругът й бяха там и веднага забелязаха разкъсания му хълбок и изподраните глава и рамене.
— Малко го е деляло от смъртта — каза мъжът, след като го разгледа. — Бил се е или с рис, или с мечка. Вълк не може да направи това.
Около половин час Джоана се занимаваше с него и през цялото време му говореше и го милваше с меките си ръце. Проми раните му с топла вода, сложи им някакъв лековит мехлем и онова старо успокоително желание да остане завинаги при нея и да не се завръща в гората отново го обзе. Около час той лежа до нея, носът му докосваше крака й, докато тя се занимаваше с нещата на бебето. После Джоана се надигна да приготви вечеря, а Казан стана и малко уморено отиде към вратата. Сивата вълчица и мракът на нощта го зовяха и той отговори на този зов със свити рамене и отпусната глава. Старата възбуда премина. Използва една възможност и излезе през вратата. Луната беше вече изгряла, когато се присъедини към Сивата вълчица. Тя посрещна завръщането му с тихо радостно скимтене и допря сляпото си лице до него. В своята безпомощност тя изглеждаше по-щастлива, отколкото Казан с цялата си сила.
От този миг нататък в продължение на няколко дни се разигра една последна, голяма битка между сляпата и вярна Сива вълчица и жената. Ако Джоана знаеше какво се крие в шубрака, ако можеше само веднъж да види бедното същество, за което сега Казан беше целият живот — слънцето, звездите, луната, храната, — тя щеше да помогне на Сивата вълчица. Но при това положение Джоана се опитваше да го примамва все повече и повече в колибата си и полека-лека успя.
Най-после решителният ден дойде, осем дни след битката при Слънчевата скала. Преди два дни Казан заведе Сивата вълчица в едно гористо място край реката и я остави там предишната нощ, когато отиде в колибата. Този път към нашийника му сложиха здрав ремък и го вързаха за една кука в дървената стена. На другия ден Джоана и съпругът й бяха на крака преди още да съмне. Слънцето изгряваше, когато излязоха. Мъжът носеше детето, а Джоана водеше кучето. Тя се обърна, заключи вратата на колибата и Казан я чу да хлипа, когато тръгнаха след мъжа към реката. Голямото кану беше натоварено и чакаше. Първа се качи Джоана с бебето. После с ремъка в ръка тя притегли Казан до себе си и той легна с цялата си тежест до нея.
Слънцето топло печеше гърба на Казан, когато отплуваха. Той притвори очи и сложи глава в скута й. Ръката й нежно докосна раменете му. Отново чу онзи звук, който мъжът не долови — сподавеното хлипане в гърлото й. Кануто бавно се движеше към гористата местност.
Джоана махна с ръка към колибата, която вече изчезваше зад дърветата.
— Довиждане! — извика тя. — Довиждане! — зарови лице до Казан и бебето и заплака.
Мъжът спря да гребе.
— Нали не съжаляваш, Джоана? — запита той.
Сега минаваха край гористата местност и миризмата на Сивата вълчица достигна до ноздрите на Казан. Това го накара да се надигне и от гърлото му се изтръгна тихо ръмжене.
— Не съжаляваш, че отиваме, нали?
Джоана поклати глава.
— Не — отговори тя, — само че винаги съм живяла тук, в гората, тук е моят дом.
Местността с бялата пясъчна ивица остана зад тях. Казан стоеше неподвижен и гледаше натам. Мъжът му извика, Джоана вдигна глава — тя също видя мястото и изведнъж ремъкът се изплъзна от ръцете и, а в сините и очи блесна странен пламък, като видя това, което стоеше на края на бялата пясъчна ивици. Беше Сивата вълчица. Слепите й очи бяха обърнати към Казан. Най-после вярната Сива вълчица разбра. Обонянието й подсказа това, което слепите й очи не можеха да видят. Казан и човешката миризма бяха заедно. Те заминаваха… заминаваха… заминаваха.
— Погледни — прошепна Джоана.
Мъжът се обърна. Предните крака на Сивата вълчица стояха във водата. Сега, когато лодката се отдалечаваше все повече, тя седна на задните си лапи, вдигна глава към слънцето, което не виждаше, и нададе последния си проточен, тъжен вой към Казан.
Кануто се наклони. Едно светлокафяво тяло се стрелна във въздуха. Казан си беше отишъл.
Мъжът посегна за пушката, но ръката на Джоана го спря. Лицето й беше бледо.
— Нека да се върне при нея! Пусни го да си отиде, пусни го! — извика тя. — Мястото му е… при нея.
Казан стигна до брега, изтърси водата от рошавата си козина и погледна за последен път жената. Кануто бавно се скриваше зад първия завой. Още миг и изчезна. Сивата вълчица беше победила.
Глава десета
В дните на пожара
След нощта на ужасната битка с големия сив рис на върха на Слънчевата скала Казан все по-мъгливо си спомняше дните си като куче от впряга, а после и като водач на глутницата. Не можеше да ги забрави напълно. И винаги като огън, пробляскващ в равнината, някои спомени щяха да изпъкват сред другите. Както човек отбелязва събитията след своето раждане, женитба, освобождение или някоя решаваща стъпка в кариерата си, така всичко за Казан сякаш започна от двете трагедии, последвали една след друга раждането на малките вълчета.
Първото беше битката при Слънчевата скала, когато големият сив рис ослепи завинаги красивата му другарка и разкъса рожбите й. На свой ред той уби риса, но Сивата вълчица остана сляпа. Отмъщението не можеше да й върне зрението. Повече нямаше да ходи на лов с него, както тогава с вълчата глутница в равнината и в тъмната гора. Само при мисълта за тази нощ той започваше да ръмжи, разтегляше бърни и
