аз се смеех.
Прокараха жп линия, после още една, те се съединиха край къщичката и изведнъж израсна малък град. Преди седем години имаше само една къщичка, Хенри. А преди две години там вече живееха хиляда и осемстотин души. Тази година, като минавах, те бяха пет хиляди, а след две години ще бъдат десет хиляди.
На мястото, където някога беше къщичката, сега има три банки с капитал от 40 милиона долара. Можеш да видиш електрическите светлини на града от двайсет мили разстояние. Има колеж за 100 хиляди долара, гимназия и болница, пожарна служба, два клуба, търговска палата, а след две години ще има и трамвайна линия. Помисли — всичко това на мястото, където преди няколко години са виели койоти.
Хората прииждат толкова бързо, че не могат да се преброят. След пет години на мястото на старата къщичка ще има град с двайсет хиляди жители. А малкото момиче, Хенри, сега е млада дама, родителите й са богати и добре устроени. Но това не ме интересува. Важното е, че напролет тя ще се омъжи за мен. Заради нея, още когато беше шестнадесетгодишна, престанах да убивам. Последното нещо, което убих, беше една прерийна вълчица, а тя имаше вълче. Айлин задържа малкото. Сега е при нея, опитомено. Затова от всички диви животни най-много обичам вълците. Надявам се, че тези двамата ще избягнат клопките ти невредими.
Хенри го погледна втренчено. Уеймън му подаде снимката. Момичето беше хубаво, с дълбоки чисти очи, и устните на Хенри леко потрепнаха, докато разглеждаше снимката.
— Моята Йовака умря преди три години — каза той. — Тя също обичаше дивите животни. Но вълците — по дяволите — ще ме прогонят, ако не ги убия. Сложи дърва в печката и се приготви за лягане.
Един ден Хенри беше осенен от блестяща идея. Заедно с Уеймън попаднаха на пресните следи на рис. Имаше голямо дърво, десет-петнадесет фута високо, повалено от вятъра. На едно място дънерите образуваха нещо като бърлога със здрави стени от трите страни. Снегът беше утъпкан, наблизо се търкаляше кожата на заек. Хенри тържествуваше.
— Хванахме ги, бъди сигурен — каза той.
Сложи стръвта, зареди капана и се огледа многозначително. После разкри на Уеймън плана си. Ако рисът се хване и двата вълка дойдат да го разкъсат, борбата ще стане под поваленото дърво и мародерите ще трябва да минат през отвора. Хенри постави още пет по-малки капана, прикрити умело под листата, мъха и снега и достатъчно отдалечени от стръвта, така че уловеният рис, мъчейки се да избяга, да не може да ги затвори.
— Когато се бори, вълкът скача насам-натам — сигурен съм, че ще се хванат. Може да пропусне един, два, три, но ще попадне на някой капан.
Същата сутрин падна лек сняг и довърши работата, като затрупа всички следи и заличи издайническата човешка миризма. Тази нощ Казан и Сивата вълчица минаха на стотина фута от поваленото дърво и острото обоняние на Сивата вълчица долови във въздуха нещо необикновено и обезпокояващо. Тя съобщи това на Казан, притискайки рамото си в неговото. Свиха напряко и тръгнаха по посока на вятъра.
Два дни и три студени звездни нощи нищо не се случи край поваленото дърво. Хенри се досети и обясни причините на Уеймън. Рисът беше ловец като него, имаше си свой ловен път и го преминаваше веднъж седмично. На петата нощ рисът се върна, тръгна към дървото, подмамен от стръвта, и острите стоманени зъби на капана се затвориха безжалостно около десния му заден крак. Казан и Сивата вълчица вървяха на четвърт миля в гората и чуха дрънченето на стоманената верига на капана, когато рисът се опитваше да се освободи. След десет минути вече бяха при отвора на бърлогата.
Беше светла ясна нощ с бляскави звезди, така че и Хенри можеше да ловува под тяхната светлина. Рисът се умори и се сви по корем, щом Казан и Сивата вълчица се появиха. Както обикновено, тя остана назад, а Казан започна борбата. Още при първата или втората от тези схватки Казан навярно щеше да бъде изтърбушен или пък някоя вена от гръкляна му прегризана, ако свирепата котка беше свободна. Тя го превъзхожда в откритата борба, въпреки че и най-голямата от тях е с десет фута по-лека от него. Случайността го беше спасила при Слънчевата скала. За победата му над риса на пясъчната ивица допринесоха Сивата вълчица и таралежът. По ловния път на Хенри съюзници му бяха капаните. Но дори когато врагът му беше хванат по този начин, рисковете пак бяха големи. А с риса под дървото имаше още по-голям риск от когато и да било преди.
Котката, шест-седем годишна, беше стар воин. Но ноктите й бяха дълги около инч и четвърт и извити като ятаган. Предните й лапи и левият й заден крак бяха свободни. Казан приближи, а тя се сви назад, така че веригата на капана се разхлаби под нея. Тук Казан не можеше да следва старата си тактика да обикаля около уловения враг, а той да се оплита във веригата и дотолкова да я увива и скъси, че да няма повече възможност да скача. Трябваше да атакува направо и изведнъж той се хвърли. Срещнаха се гръд с гръд. Зъбите на Казан изщракаха срещу гръкляна на риса, но не успяха да го захапят. Преди да падне отново, рисът ритна със свободния си заден крак и дори Сивата вълчица чу как раздра тялото на Казан. Ръмжейки, Казан отскочи. Рамото му беше разкъсано до костта.
После един от скритите капани на Хенри го спаси от втора атака и смърт. Стоманените челюсти се затвориха около единия му преден крак и когато той скочи, веригата го спря. Щом разбра, че Казан е в голяма опасност, сляпата Сива вълчица скочи един-два пъти. За миг забрави предпазливостта си и като чу болезненото ръмжене на Казан, се устреми към поваленото дърво. Хенри беше скрил пет капана пред стръвта и краката на Сивата вълчица попаднаха на два от тях. Падна, като пощракваше с челюсти и ръмжеше. По време на борбата Казан затвори останалите два. Но един пропусна. Петият, последният, захвана задния му крак.
Това стана малко след полунощ. До сутринта земята и снегът под поваленото дърво бяха разровени от вълка, кучето и риса, които се мъчеха да си възвърнат свободата. А когато съмна, и тримата бяха изтощени и лежаха запъхтени, с кървящи муцуни, в очакване на човека и смъртта.
Хенри и Уеймън излязоха рано. Насочиха се към поваленото дърво, Хенри посочи следите на Казан и Сивата вълчица и мургавото му лице светна от удоволствие и възбуда. Когато стигнаха заслона под поваленото дърво, и двамата за миг спряха, онемели и поразени от гледката. Дори Хенри не беше виждал досега подобно нещо — два вълка и един рис, хванати в капани, съвсем наблизо един от друг. Но учудването му отстъпи бързо пред ловния му инстинкт. Вълците бяха най-близо на пътя му и той вдигна пушката си да изпрати куршум в главата на Казан, но Уеймън хвана енергично ръката му. Той стоеше втренчен. Пръстите му се впиха в рамото на Хенри. Беше видял закопчания на врата на Казан нашийник.
— Чакай — извика той. — Това не е вълк, а куче.
Хенри смъкна пушката и се загледа в нашийника. Погледът на Уеймън се стрелна към Сивата вълчица. Тя беше с лице към враговете си, които не виждаше, ръмжаща и озъбена. Слепите й очи бяха затворени. На тяхно място се виждаха само косми, и от устните на Уеймън се изтръгна възклицание.
— Виж — извика заповеднически той на Хенри, — какво е това, за бога…
— Едното е куче — диво куче, избягало при вълците — каза Хенри. — А другото вълк.
— При това
— Oni, сляп, m’sie — добави Хенри, преминавайки на френски от учудване. Отново вдигна пушка. Уеймън силно я стисна.
— Не ги убивай, Хенри — каза той. — Дай ми ги живи. Изчисли загубата от разкъсаните рисове и прибави премиите за вълците, аз ще ти платя. Живи за мен струват много. Господи, куче и сляпа вълчица —
Още държеше пушката на Хенри, а ловецът го гледаше втренчено, като че не можеше да го разбере напълно. Уеймън продължи да говори с пламнали очи и лице.
— Куче и сляпа вълчица —
Хенри кимна. Държеше пушката си заредена, докато Уеймън разопаковаше камерата си и се приготвяше за работа. Ръмжащи зъби посрещнаха щракането на апарата — зъбите на вълчицата и риса. А Казан лежеше свит не от страх, а защото познаваше надмощието на човека. Когато свърши със снимките, Уеймън отиде почти до него и му заговори по-меко дори от оня мъж, който живееше в изоставената колиба.
Хенри застреля риса. Когато Казан видя това, опъна веригата и изръмжа към гърчещото се тяло на
