студът, гладът и едрата шарка написаха една глава от историята на хората в гората, която цели поколения няма да забравят.
Казан и Сивата вълчица намериха подслон под едно повалено дърво в тресавището — малко, удобно гнездо, напълно защитено от снега и вятъра. Сивата вълчица веднага се настани там. Легна по корем и задиша тежко, за да покаже на Казан задоволството и радостта си. Природата отново задържа Казан до нея. Привидя му се като в сън, сякаш е било преди векове, онази чудна нощ под звездите, когато се бори с водача на глутницата, а младата Сива вълчица допълзя до него след победата и му стана другарка. Но през този любовен сезон те не тичаха след кошути, не се присъединяваха към дивата глутница. Хранеха се главно със зайци и пъдпъдъци поради слепотата на Сивата вълчица. Тях Казан можеше да лови сам. Сивата вълчица беше престанала да тъгува, да бърше очите си с лапи, да скимти за слънчевата светлина, за златистата луна и за звездите. Постепенно започна да забравя, че някога е виждала тези неща. Сега вече бягаше по-бързо до хълбока на Казан. Обонянието и слухът й станаха изключително остри. Можеше да подуши карибу от две мили разстояние, а присъствието на човека долавяше дори от по-далеч. В тихите пощи можеше да чуе плясъка на пъстърва от половин миля. И докато тези две сетива — обонянието и слухът — се развиваха все по-силно у нея, Казан използваше все по-малко своите. Стана зависим от Сивата вълчица. Тя посочваше скривалището на пъдпъдъците от петдесет ярда разстояние. Тя стана водачът в лова — докато откриеха плячката. И както Казан се научи да разчита на нея в лова, така започна инстинктивно да се вслушва в предупрежденията й. Ако Сивата вълчица обмисляше всичко, то беше, защото без Казан щеше да умре. От време на време с големи усилия се опитваше да хване пъдпъдък или заек, но не успяваше. За нея Казан означаваше животът. И ако тя обмисляше всичко, правеше го, за да бъде нужна на другаря си. Слепотата я беше променила. Беше й отнела част от яростта на дивия звяр, правейки я другар на Казан не за един сезон, а завинаги. Стана й навик да се гуши в него през пролетта, лятото и зимата, да поставя красивата си глава на врата или гърба му. И ако Казан ръмжеше срещу нея, в отговор тя не тракаше с челюсти, а се свиваше като ударена. С топлия си език ближеше заледените висулки по дългите му косми между пръстите. Дълго след като някаква треска се беше забила в лапата му, тя се грижи за него. Слепотата й направи Казан абсолютна необходимост за нейното съществуване. А сега по своему тя ставаше все по-нужна и по-нужна за Казан. Бяха щастливи в дома си при тресавището. Наоколо имаше много дребен дивеч, а под поваленото дърво беше топло. Рядко излизаха на лов извън очертанията на тресавището. Понякога от по-отдалечените равнини и оголени хребети те чуваха вика на вълчата глутница, но той вече не ги изпълваше с желание да се присъединят в гонитбата.
Един ден те отидоха на запад — по-далеч от обикновено. Напуснаха тресавището, прекосиха равнината, унищожена от пожара миналата година, изкачиха хребета и слязоха в друга равнина. До реката Сивата вълчица спря и подуши въздуха. В такива случаи Казан винаги я наблюдаваше и ако миризмата беше толкова слаба, че не можеше да я долови, чакаше нетърпеливо и нервно. Но днес той сам я почувства едва-едва и разбра защо ушите на Сивата вълчица легнаха, а задните й крайници се напрегнаха. Миризмата на дивеч би я накарала да застане неподвижно и нащрек. Но това не беше миризма на дивеч, а човешка миризма и Сивата вълчица се запромъква зад Казан, скимтейки. Няколко минути стояха неподвижно и безшумно, после Казан я поведе напред. На по-малко от триста ярда имаше голям куп смърчови клонки и те почти налетяха на затрупана от снега колиба. Беше изоставена. В нея дълго не беше имало огън и живот. Но от колибата се разнасяше човешка миризма. С изопнати крака и потръпващо тяло Казан приближи входа. Погледна вътре. По средата върху догорелите въглени имаше окъсано одеяло, а в одеялото — завито тялото на малко индианче. Казан видя крачетата, обути в мокасини. Но смъртта беше дошла тук толкова отдавна, че той едва долавяше присъствието й. Дръпна се назад и видя Сивата вълчица да души предпазливо около някаква дълга могилка в снега с особена форма. Обиколи я три пъти, но нито веднъж не се приближи дотолкова, че да я достигне на повече от един изстрел разстояние. В края на третата обиколка седна на задните си лапи, а Казан отиде до могилката и задуши. Под това хълмче в снега, както в колибата, беше смъртта. Отдалечиха се с клепнали уши и отпуснати опашки, като браздяха снега, и без да спрат, стигнаха дома си при тресавището. Дори там Сивата вълчица още долавяше ужаса от страшната болест, мускулите й се свиваха и потрепваха и тя се притискаше до Казан.
Тази нощ около голямата бяла луна имаше червен пръстен. Това означаваше студ, голям студ. Винаги едрата шарка се появява в дните на най-големите студове — колкото по-ниска е температурата, толкова по-ужасни са пораженията. Тази нощ студът се засили, проникна в дома им под поваленото дърво и накара Казан и Сивата вълчица да легнат по-близо един до друг. Зазори се към осем часа. Казан и сляпата му другарка тръгнаха на път. Беше четиридесет градуса под нулата. Пукотът на дърветата наоколо напомняше пистолетни изстрели. Свити в най-гъстите смърчове, пъдпъдъците приличаха на топки перушина. Белите зайци се бяха сврели дълбоко в снега или в хралупите на най-тежките повалени дървета. Казан и Сивата вълчица намериха много малко пресни следи и след цял час безполезен лов се върнаха в леговището си. Подобно на кучетата, преди два-три дни Казан беше заровил половината от един заек и сега го извадиха от снега и изядоха замръзналото месо.
Този ден ставаше все по-студено и по-студено. Следващата нощ беше безоблачна, с ясна луна и блестящи звезди. Температурата падна с още десет градуса. Нищо не помръдваше. В такива нощи нищо не се хващаше в капаните, тъй като дори покритите с козина животни — белката, хермелинът, рисът — лежаха сгушени в дупките и гнездата си. Засилващият се глад не беше достатъчно голям, за да извади Казан и Сивата вълчица извън поваленото дърво. На другия ден той не намаля и към обед Казан се отправи на лов, като остави Сивата вълчица под дървото. Три четвърти куче, за него храната беше по-необходима, отколкото за другарката му. Природата беше нагодила вълците да издържат на глад и при нормална температура Сивата вълчица можеше да живее и две седмици без храна. При шестдесет градуса под нулата тя можеше да оцелее седмица, дори десет дни. Изминаха само трийсет часа, откакто изядоха последното парче замръзнал заек и тя се чувстваше сита, затова остана в бърлогата. Но Казан изпитваше глад. Тръгна на лов срещу вятъра към изгорялата равнина. Душеше под всяко повалено дърво по пътя си, разглеждаше всеки храст. Беше паднал лек сняг и от поваленото дърво до потока се намери само една следа — на хермелин. Под друго дърво откри топлата миризма на заек, но там той беше в безопасност, също както пъдпъдъците в клоните. След час безплодно ровене и гризане се отказа да го достигне. Върна се при Сивата вълчица, изтощен от тричасовия лов. Докато тя, с инстинкта си на диво животно, спести силите и енергията си, Казан изнемогваше от умора и беше гладен повече откогато и да било.
Тази нощ луната отново изгря на небето, ясна и светла, и Казан пак потегли на лов. Подкани Сивата вълчица да го придружи, скимтя отвън, връща се на два пъти при нея, но тя продължаваше да лежи с отпуснати уши и отказа да се помръдне. Температурата спадна до 65–70 градуса под нулата, от север задуха постепенно засилващ се вятър. В такава нощ никое човешко същество не би могло да преживее навън и час дори. Към полунощ Казан се върна в леговището. Вятърът се засили и заизвива погребална песен над тресавището, която после се превърна в свирепи тътнещи залпове с интервали на затишие. Това беше първото предупреждение откъм Голямата пустиня между последните очертания на горите и Арктика. Със зазоряването бурята се развихри с цялата си ярост от север, а Казан и Сивата вълчица легнаха плътно един до друг и затрепераха, заслушани в тътнежа й над поваленото дърво. Веднъж Казан мушна глава през заслона от паднали дървета, но бурята го накара да се прибере. Всичко живо се беше спотаило, кой както намери за добре, според инстинкта си. Животните с козина — като белката и хермелина — се намираха в безопасност, защото през топлите ловни дни се запасяват с месо. Вълците и лисиците се бяха изпокрили под повалените дървета и скалите. Пернатите, с изключение на бухала, представляващи една десета тяло и девет десети пера, се свряха под снежните преспи или потърсиха убежище в гъстите смърчови гори. Сред копитните и рогатните животни бурята причиняваше най-тежки поражения. Карибуто, еленът и лосът не можеха да се проврат под повалените дървета, нито да изпълзят между скалите. Единственото, което можеха да направят, беше да лежат на завет в някоя пряспа и да се оставят на защитния сняг да ги покрие. Дори и тогава не можеха задълго да се задържат в скривалището си, защото трябваше да
А бурята продължи този ден, и на втория, и на третия — три дни и три нощи — и през третия ден и третата нощ валя сняг, шибащ като куршуми, два фута дълбок, а по преспите достигаше до осемдесет. Това
