горския си враг. С една греда и ласо измъкнаха Казан изпод дървото и го заведоха в колибата на Хенри. Двамата мъже се върнаха с дебел чувал и повече въжета и сляпата Сива вълчица, хваната в капана, стана тяхна пленница. През останалата част на деня Хенри и Уеймън построиха здрава клетка от сурови клони и сложиха двамата затворници в нея.
Преди да пъхнат кучето в клетката при Сивата вълчица, Уеймън разгледа внимателно разкъсания, със следи от зъби нашийник на врата му. На метална плочка той откри гравирана една дума — „Казан“ — и с необикновено вълнение отбеляза това в дневника си.
След този случай Уеймън често оставаше в колибата, когато Хенри тръгваше да обикаля капаните. След два дни се осмели да мушне ръка между пръчките на клетката и докосна Казан, а на следващия кучето прие от ръката му парче сурово месо от лос. Но винаги, когато той приближаваше, Сивата вълчица се криеше под купчинката балсамови клонки в ъгъла на техния затвор. Инстинктът на много поколения и вероятно на цели векове я беше научил, че човекът е най-смъртният й враг. А този човек не й правеше зло. И Казан не се страхуваше от него. Отначало тя се уплаши, а после уплахата й се смени с постоянно нарастващо любопитство. След третия ден понякога тя измъкваше сляпото си лице изпод балсамовите клонки и душеше въздуха, докато Уеймън се сприятеляваше с Казан край клетката. Но не искаше да яде. Уеймън забеляза това и всеки ден я съблазняваше с най-подбраните парчета от сърна и тлъстини от лос. Минаха пет, шест, седем дни, а тя не хапна нищо. Ребрата й започнаха да се броят.
— Ще умре — каза му Хенри на седмата нощ. — Предпочита да гладува, отколкото да яде в тази клетка. Нуждае се от, гората, от убити животни, от прясна кръв. Тя е на две или три години, твърде голяма е, за да бъде опитомена.
Хенри легна както обикновено, но Уеймън остана до късно, разтревожен. Написа дълго писмо на хубавото си момиче в Норт Батълфорд, загаси лампата и си представи девойката на мъждукащата светлина на огъня. Видя я отново, както тогава, първия път, когато се настани в малката къщичка, където сега се издига петият град в Саскачеуан — със сини очи, голяма бляскава плитка и свежия блясък на прериите по бузите й. Тя го мразеше — да, действително го мразеше, защото обичаше да убива. При тази мисъл тихо се усмихна. По чудо тя го промени.
Стана, отвори безшумно вратата и излезе. Инстинктивно очите му се обърнаха на запад. Небето беше осеяно със звезди. На тяхната светлина видя клетката и застана загледан и заслушан. До него достигна шум. Сивата вълчица гризеше пръчките на затвора си. След миг оттам дойде тихо, жално скимтене и той разбра, че Казан плачеше за свободата си.
Встрани на колибата имаше подпряна брадва. Уеймън я сграбчи и леко се усмихна. Беше обхванат от необикновено щастие и на хиляди мили в оня град край Саскачеуан чувстваше, че едно друго същество се радва заедно с него. Тръгна към клетката. Няколко удара и две пръчки паднаха. Тогава Уеймън се отдръпна. Сивата вълчица първа намери отвора и се измъкна като сянка под светлината на звездите, но не избяга. Чакаше Казан и за миг двамата бяха навън, обърнати към колибата. Тогава тръгнаха към свободата си. Рамото на Сивата вълчица докосваше хълбока на Казан.
Уеймън въздъхна дълбоко.
— Един до друг — винаги един до друг, докато смъртта повали единия — прошепна той.
Глава дванадесета
La mort rouge
Казан и Сивата вълчица вървяха на север към местността Фон дю Лак и стигнаха там, когато Жак, куриерът на Хъдзън бей къмпани, дойде в ловния пункт с първите достоверни вести от юг за страшния мор — едрата шарка. Вече седмица отвсякъде се носеха слухове. Те се преплитаха, множаха се — от изток, от юг и от запад, докато навсякъде в пущинака племето пол реверс разнесе мълвата, че la mort rouge5 — червената смърт идва по петите им, и един леден страх като трептящ вятър премина бързо от последните населени места до залива. Преди деветнадесет години също такива слухове дойдоха от юг, последвани от червената смърт. Ужасът от нея все още се помнеше от хората в гората, тъй като хилядите гробове без надписи, отбягвани като чума и разпръснати от началото на залива Джеймз до местността край езерото Атабаска, бяха доказателство за данъка, който й се плаща.
От време на време в скитанията си Казан и Сивата вълчица се натъкваха на тези могилки, покриващи мъртвите. Инстинктът — нещо далеч неразбираемо за човека — ги караше да
Казан я примамваше към любимите му капани. Следата, която откриха, беше стара. Никой не беше минавал оттам с дни. В един капан намериха отдавна умрял заек. В друг — трупа на разкъсана от бухали лисица. Повечето капани бяха затворени, други — покрити със сняг. Казан тичаше от капан на капан с единственото намерение да намери нещо живо за ядене. В слепотата си Сивата вълчица надуши
Преди тях там пристигна един куриер от ловния пункт при езерото Райндиърс с предупреждението, дошло от Нелсън хаус и югоизток.
— В Нелсън има едра шарка — съобщи куриерът на Уилямс във Фон дю Лак. — Хванала е хората от племето крии при езерото Уоластон. Бог знае какво е положението с индианците в залива, но се чува, че е покосила племето чипеуа между Олбъни и Чърчил.
Същия ден той тръгна с бързите си кучета.
— Трябва да съобщя на хората от Ревилион, на запад — поясни той.
След три дни дойде нареждане от пълномощника в Чърчил всички служители на компанията и поданици на негово величество на запад от залива да се подготвят за идващата червена чума. Лицето на Уилямс побледня като хартията в ръцете му, докато четеше заповедта.
— Това значи да се копаят гробове — каза той. — Единствената подготовка, която можем да извършим.
Прочете гласно заповедта пред хората от Фон дю Лак и на всички мъже беше възложено да разпространяват предупреждението по цялата територия на ловния пункт. Бързо се впрягаха кучета и на всяка шейна, тръгнала на път, имаше топ червен памучен плат — знакът на злокобната смърт, яркият сигнал за мор и ужас, само докосването до който извикваше тръпки у хората, изпратени да го раздават сред горските жители.
Казан и Сивата вълчица попаднаха на следите на една такава шейна при Грей Бивър и вървяха след нея около половин миля. На следващия ден по-нататък, на запад, попаднаха на втора, после на трета. Последната следа беше съвсем прясна, Сивата вълчица се дръпна като попарена и изръмжа. По вятъра до тях достигна острият мирис на дим. Вървяха покрай следата, Сивата вълчица прескачаше отпечатъците по снега и така се изкачиха на върха на един хребет. По посока на вятъра долу в равнината гореше една колиба. Впряг кучета и един мъж изчезваха в смърчовата гора. Дълбоко в гърлото на Казан се надигна боботещо ръмжене. Сивата вълчица стоеше неподвижна като скала. В колибата гореше човек, умрял от страшната болест. Такъв беше законът на Севера. И тайнството на погребалния огън отново достигна до Казан и Сивата вълчица. Този път те не нададоха вой, а се запромъкваха далече в равнината, цял ден не спряха, докато не се скриха навътре в пресъхналото заслонено тресавище десет мили на север.
Последваха дни и седмици, които отбелязаха зимата на 1910 година като най-ужасната зима в цялата история на Севера — един месец, в който както животът в дивия свят, така и човешкият висеше на косъм, а
