отпусната котка с двайсет остри като ножове зъби беше отхвърлена настрана. Казан се възползва от момента и като мълния се спусна към врата на риса.
В този миг сляпата Сива вълчица скочи ръмжаща и поведе борба под корема на Казан. Заби челюсти в задния крак на риса. Костите изпращяха. Рисът, с два пъти по-голям от собственото си тегло товар, отскочи назад, като повлече Казан и Сивата вълчица. Падна върху един таралеж и стотици бодли се забиха в тялото му. С един скок се освободи и полетя срещу дима. Казан не го последва. Сивата вълчица дойде при него и заблиза топлата кръв, обагрила светлокафявия му врат. Рисът лежеше като мъртъв и ги наблюдаваше със свирепите си малки черни очи. Таралежите продължаваха да скимтят, като че молеха милост. Сетне един гъст, черен, задушаващ облак дим се спусна ниско над пясъчната ивица и стана горещо като в пещ.
В самия край на пясъчната ивица Казан и Сивата вълчица се свиха като топки, заврели муцуни в хълбоците си. Огънят беше съвсем близо. Бучеше като голям водопад, от време на време шумно падаха дървета. Въздухът се изпълни с пепел и горещи искри. На два пъти Казан изправяше глава, захапвайки горещите въглени, които падаха и го изгаряха като нажежено желязо.
Край потока имаше гъст зелен храсталак. Огънят стигна дотам, започна да гори бавно и топлината намаля. И все пак още дълго Казан и Сивата вълчица не можаха да вдигнат глави и да дишат спокойно. После разбраха — пясъчната ивица, врязана в реката, ги беше спасила. Всичко в този триъгълник между двете реки беше почерняло и изгоряло.
Димът се разнесе. Посоката на вятъра отново се промени и той задуха — хладен и свеж — откъм северозапад. Дивата котка първа предпазливо тръгна към несъществуващата вече гора. Таралежите още стояха свити на кълба когато Казан и Сивата вълчица напуснаха пясъчната ивица. Тръгнаха нагоре по течението и още преди да падне нощта, краката им бяха наранени от горещата пепел и жарта.
Тази нощ луната изглеждаше странна и наподобяваше зловещи пръски кръв в небето. През дългите тихи часове не се чуваше дори бухането на бухала, което да подскаже, че там, където до вчера беше раят на дивите зверове, сега има някакъв живот. Казан разбра, че няма какво да лови, и продължиха да вървят цялата нощ. Призори стигнаха тясна блатиста местност край потока. Тук бобрите бяха направили бент и те преминаха в зеленината отсреща. Пътуваха още едно денонощие на запад и стигнаха до гъсто тресавище и гора край Уотърфаунд.
И докато Казан и Сивата вълчица идваха от запад, от изток, от ловния пункт при залива Хъдзън пътуваше един строен мургав полуфранцузин на име Хенри Лоти, най-известният ловец на рисове в околността. Той търсеше „следи“ и ги намери в изобилие по Уотърфаунд. Тук беше раят на дивеча, а белите зайци бяха с хиляди. Затова имаше и много рисове. Хенри си построи барака и се върна в ловния пункт да чака падането на първия сняг, когато щеше да дойде отново с кучетата, продуктите и капаните.
В същото време от юг бавно пътуваше с кануто си един млад университетски зоолог, събиращ материал за книгата си „Разумът у дивите животни“. Казваше се Пол Уеймън и имаше споразумение да прекара част от зимата с Хенри Лоти, метиса. Носеше със себе си много хартия, една камера и снимката на момиче. Единственото му оръжие беше джобното ножче.
Междувременно Казан и Сивата вълчица си намериха леговище в гъстото тресавище на пет-шест мили от колибата на Хенри Лоти.
Глава единадесета
Винаги един до друг
Беше януари, когато един водач от ловния пункт заведе Пол Уеймън до колибата на Хенри Лоти край река Уотърфаунд. Уеймън, тридесет и две — тридесет и три годишен мъж, изпълнен с енергия, се хареса на Хенри от пръв поглед. Ако не беше така, първите дни в колибата щяха да са много неприятни поради лошото настроение на Хенри. Още първата нощ, докато пушеха лулите си край зачервената печка, той му разкри причините.
— Дяволски странна работа — каза Хенри. — Загубих седем риса в капаните, разкъсани на парчета като зайци, убити от лисица. Нито едно животно, дори и мечката, не е нападала досега рис, хванат в капан. За първи път виждам такова нещо. Толкова лошо са разкъсани, че в ловния пункт няма да ти дадат и половин долар за тях. Седем! Загубил съм повече от двеста долара. Два вълка вършат тази работа. Два са — съдя по следите, — винаги два и никога поотделно. Вървят по капаните ми и изяждат зайците. Оставят дивата котка, норката, хермелина и белката, но рисът, Sacre an’damn!, скачат отгоре и му смъкват кожата, както човек смъква топките памук от растението. Опитах със стрихнин в тлъстините на един елен, заредих капани и ями, но не мога да ги хвана. Не ги ли уловя, ще ме прогонят! Хванах само пет хубави риса, а те унищожиха седем.
Това развълнува Уеймън. Той беше един от тези увеличаващи се на брой мислещи хора, които вярват, че егоизмът на човека като раса го заслепява за много прекрасни неща на света. С логика, спечелила му известност в цялата страна, той хвърли ръкавица на тези, които мислят, че човек е единственото живо същество, способно да разсъждава, и всичко разумно, принадлежащо на някое друго дишащо същество, е представено просто като инстинкт. Разказът на Хенри го заинтригува и те до полунощ разговаряха за двата необикновени вълка.
— Има един голям и един по-малък вълк — каза Хенри. — И винаги големият отива да се бори с риса. Разбирам това от снега. Докато той се бори, по-малкият тъпче в снега отстрани и щом рисът е повален или мъртъв, скача и помага на другия да го разкъсат. Всичко това разбирам от следите. Само веднъж забелязах малкият вълк да се е борил заедно с другия — и тогава наоколо имаше кръв, но това не беше кръвта на рис. Проследих тези дяволи на около миля по капките.
През следващите две седмици Уеймън намери доста материал за книгата си. Нито един ден не мина, без да видят някъде по пътя със заредените капани следите на двата вълка. И Уеймън забеляза, както му беше казал Хенри, че отпечатъците са винаги на двата вълка заедно и никога само на един. На третия ден стигнаха капан с хванат в него рис и при гледката там Хенри започна да ругае на английски и на френски и цял почервеня. Рисът беше така разкъсан, че кожата му вече не струваше за нищо.
Уеймън видя къде е чакал по-малкият вълк, докато другарят му се е борил с риса. Не откри мислите си на Хенри. Но през следващите дни все повече се убеждаваше, че е намерил най-драматичните илюстрации за теорията си. В тази тайнствена трагедия по капаните имаше
Защо двата вълка не унищожаваха дивата котка, хермелина, белката? Защо враждата им беше насочена само срещу риса?
Уеймън беше силно развълнуван. Обичаше дивите животни и по тази причина никога не носеше пушка. Като видя Хенри да поставя отровна стръв за двамата мародери, той потрепера. Но щом забеляза, че дни наред стръвта оставаше недокосната, се зарадва. Нещо в природата му съчувстваше на героичните разбойници по капаните, които никога не пропускаха да нападнат рис. Вечерта в колибата записа мислите и откритията си, направени през деня. Една нощ внезапно се обърна към Хенри:
— Хенри, никога ли не ти става мъчно да убиваш толкова много диви животни? — попита той.
Хенри втренчи поглед и поклати глава.
— Убил съм хиляди — каза той — и ще убия още хиляди.
— В тази северна част на континента има още двайсет хиляди като тебе. Всички те убиват и убиват от стотици години насам. И все пак не можете да унищожите дивия свят. Война между човека и звяра — така може да се нарече. Ако се върнеш петстотин години назад, Хенри, и тогава ще откриеш диви животни тук. Почти целият останал свят се променя, но не можеш да промениш тези хиляди квадратни мили и недостъпни хребети, блата и гори. Железници няма да се прокарат тук и слава богу. Вземи големите прерии на запад например. Е, следите на старите бизони са още там, ясни като ден, а градовете израстват навсякъде. Чувал ли си за Норт Батълфорд?
— Близо ли е до Монреал или Квебек? — попита Хенри.
Уеймън се усмихна, извади една снимка от джоба си. Беше снимка на момиче.
— Не, далече на запад е, в Саскачеуан. Преди седем години ходих там редовно да ловя прерийни птици, койоти и лосове. Тогава нямаше никакъв Норт Батълфорд — там бяха само славните прерии, разпрострели се на стотици квадратни мили. Имаше една-единствена къщичка на река Саскачеуан, където сега е построен Норт Батълфорд. Аз обичам да се спирам там. В тази къщичка живееше едно момиче на дванадесет години. Ходехме на лов заедно — по това време аз убивах животни. Понякога момичето плачеше, когато успявах, а
