Дивото куче Казан

им. За него това беше ТОЯГАТА. Искаше му се да я достигне. Искаше да достигне и мъжа, който я държеше. Освободи се от борещите се кучета и скочи на шейната. За първи път видя, че на нея имаше човек, и след миг се намери върху него. Заби зъбите си и те потънаха в нещо меко и рошаво, после ги разтвори за нов удар. Тогава чу глас. Беше нейният глас. Всеки мускул в тялото му застина. Сякаш изведнъж се превърна в безжизнен камък.

Нейният глас. Мечата кожа се отметна и на светлината на луната и звездите той видя какво се криеше под нея. Инстинктът в него работеше много по-бързо, отколкото мисълта у човека. Не беше тя. Но гласът беше същият и бялото моминско лице, толкова близо до кръвясалите му очи, притежаваше от онази тайнственост, която се беше научил да обича. Сега видя, че тя стискаше нещо на гърдите си; то издаде странен, вълнуващ плач и той разбра, че тук, на шейната, не намери враждебност и смърт, това, от което беше отделен в другия свят, зад хребета.

Светкавично се обърна. Изщрака пред муцуната на Сивата вълчица и тя с писък се отдръпна уплашена. Всичко стана за миг, но мъжът беше почти повален. Казан скочи изпод вдигнатата му като тояга пушка и започна да разгонва оцелялата част на глутницата. Зъбите му режеха като нож. Ако срещу кучетата се би като демон, сега се биеше като десет демона. Окървавен и олюляващ се, мъжът се завлече към шейната, чудейки се какво става. Тъй като инстинктът за привързаност у Сивата вълчица сега беше силен, като видя Казан да се бори и да ръфа глутницата, присъедини се към него, без да разбира нещо.

Когато всичко свърши, Казан и Сивата вълчица бяха сами в равнината. Глутницата потъна в нощта. Тази луна и тези звезди, които му дадоха първото познание за неговото право по рождение, сега му казваха, че неговите диви братя вече никога няма да отговарят на неговия зов, когато започне да вие към небето.

Беше ранен. И Сивата вълчица беше ранена, но не така зле, както Казан. Беше нахапан и кървеше. Единият му крак беше ужасно разкъсан. След време видя огън в края на гората. Силно го обхвана старото влечение. Искаше му се да допълзи дотам, да почувства допира на ръката й върху главата си, както беше чувствал онази ръка в света зад хребета. Щеше да отиде, щеше да убеди Сивата вълчица да дойде с него, но там беше мъжът. Той изскимтя и Сивата вълчица облегна топлата си муцуна на врата му. Нещо им подсказваше, че бяха изгнаници, че сега равнината, луната и звездите бяха против тях. Потънаха в мрака на гората.

Казан не можеше да отиде далеч. Когато легна, все още подушваше лагера. Сивата вълчица се сгуши до него. Ласкаво ближеше с мекия си език кървящите рани на Казан. И вдигайки глава, Казан нежно изскимтя към звездите.

Глава шестаКазан среща Джоана

В края на кедровата и смърчова гора старият Пиер Радисън стъкна огън. Множеството рани от вълчите зъби кървяха. В гърдите си почувства онази стара и ужасна болка, а какво означаваше тя, знаеше единствено той самият. Влачеше дърво след дърво и ги трупаше на огъня, докато пламъците обхванаха пукащите сухи иглички на клонките. Други събираше в запас за през нощта.

Джоана го наблюдаваше от шейната с широко отворени очи, все още уплашена и трепереща. Държеше бебето на гърдите си. Дългата и гъста коса покриваше раменете и ръцете й в тъмен лъскав воал, който блестеше на вълни в светлината на огъня, когато тя се движеше. Тази нощ младото й лице не изглеждаше женско, въпреки че беше майка. Приличаше на дете.

Баща й, старият Пиер, се засмя и хвърли последния наръч дърва. Изправи се запъхтян:

— Смъртта беше съвсем близо, ma cherie — изрече задъхано през бялата си брада. — Там, в равнината, бяхме толкова близо до смъртта, колкото, надявам се, никога вече няма да бъдем. Но сега ни е удобно и топло, нали? И ти не се страхуваш вече.

Седна до дъщеря си и нежно отгърна меката кожа, в която бе завит вързопът в ръцете й. Видя розовата бузка на бебето Джоана. Очите на Джоана-майката приличаха на звезди.

— Бебето ни спаси — прошепна тя. — Вълците разкъсаха кучетата и ги видях как се нахвърлиха върху теб, когато един от тях скочи на шейната. Отначало помислих, че е някое от кучетата. Но беше вълк. Хвърли се веднъж върху нас, но мечата кожа ни спаси. Почти беше на врата ми, бебето изплака и той застана неподвижен, а червените му очи бяха съвсем близо до мен. Мога да се закълна, че беше куче. В миг се обърна и вече го виждах как се бори с вълците. Видях го да скача върху един, който беше почти на врата ти.

— Куче беше — каза старият Пиер, протягайки ръце към огъня. — Понякога те бягат от постовите и се присъединяват към вълците. Имал съм такива кучета. Но кучето си е куче, ma cherie. Ритници, обиди, а дори вълците не могат да го променят за дълго. Беше от глутницата. Дойде с нея — да убива, но щом намери нас…

— Би се за нас — въздъхна момичето. Подаде му вързопа, изправи се на светлината на огъня, стройна и висока. — Би се за нас и го раниха тежко. Видях го да се влачи. Татко, ако е там и умира…

Пиер Радисън се изправи. Раздираше го кашлица и той опитваше да я задуши в брадата. Джоана не видя петното кръв на устните му, нито пък беше забелязала нещо през тези дни, откак напуснаха последното обитавано място. Заради тази кашлица и тази кръв Пиер бързаше повече от обикновено.

— Мислих за това — каза той. — Раниха го тежко и не смятам, че е отишъл далеч. Я вземи малката Джоана и стой край огъня, докато се върна.

Луната и звездите светеха на небето, когато той тръгна към равнината. Надалеч от края на гората спря за миг на мястото, където преди час вълците ги бяха застигнали. Нито едно от четирите му кучета не остана живо. Снегът беше почервенял от кръвта, телата им лежаха неподвижни на мястото на битката. Пиер потръпна, като ги гледаше. Какво щеше да стане с него, Джоана и бебето, ако вълците не бяха насочили първата си атака към кучетата? Обърна се и глухата кашлица отново обагри устните му.

Няколко ярда настрани в снега откри следите на странното куче, дошло с вълците и обърнало се срещу тях в момента когато всичко изглеждаше загубено. Следите не бяха ясни. Приличаха повече на бразда в снега и Пиер тръгна по нея, очаквайки да намери кучето мъртво в края й.

Дълго след битката, цял слух и зрение, Казан лежа на едно закътано място в края на гората, докъдето успя да се довлече. Не чувстваше много силна болка, но не можеше да стои на краката си. Крайниците му сякаш бяха парализирани. Сивата вълчица се сви до него и задуши въздуха. Чувстваха миризмата на лагера и Казан долавяше двете неща там — мъжа и жената. Знаеше — там, където през смърчовете и кедрите се виждаше мъждивата светлина на огъня, беше момичето. Искаше му се да отиде при нея. Искаше му се да се завлече до огъня, да заведе Сивата вълчица със себе си, да слуша гласа на момичето и да чувства допира на ръката му. Но мъжът беше там, а за него той винаги означаваше тояга, камшик, болка и смърт.

Сивата вълчица се сви до него и заскимтя нежно, увещавайки Казан да избягат по-навътре в гората. Най-после разбра, че той не може да се движи. Изтичваше нервно към равнината, връщаше се отново и лапите й оставяха дълбоки следи в снега. Инстинктът за другарство у нея беше много силен. Тя първа видя Пиер Радисън по следите им и бързо се върна при Казан да го предупреди.

Тогава Казан долови миризмата и на звездната светлина видя сенчестата му фигура. Опита се да се изтегли, но се движеше много бавно. Мъжът приближи бързо. Казан забеляза, че в ръката му блестеше пушката. Чу глухата му кашлица и скърцането на обувките му по снега. Сивата вълчица се свиваше до него, трепереща и озъбена. Когато Пиер приближи на петдесет фута от тях, тя се мушна в по-гъстите сенки на смърчовете. Спря и го погледна, а Казан оголи зловещо зъбите си. С големи усилия се изправи на крака, но отново падна в снега. Човекът подпря пушката си на едно дръвче и без страх се надвеси над него. Със силно ръмжене Казан изщрака със зъби срещу протегнатите му ръце. За негова изненада човекът не вдигна нито пръчка, нито тояга. Отново протегна предпазливо ръка и заговори с един нов за Казан глас. Кучето пак изщрака със зъби и изръмжа.

Човекът настоятелно му говореше през цялото време, веднъж дори докосна с ръка, облечена с ръкавица, главата му, но я отдръпна, преди той да успее да я захапе. Отново и отново човекът протягаше ръка, на три пъти Казан почувства, че тя го докосва и в това нямаше нито заплаха, нито оскърбление. Най- после Пиер се обърна и се върна по пътеката.

Когато вече не го виждаше, нито го чуваше, Казан изскимтя и се отпусна. Гледаше с копнеж мъждукащия огън. Човекът не му стори зло и трите четвърти куче у него желаеха да го последва.