веригата и изскимтя с надеждата, че ще дойде и ще легне до него. Но още щом Радисън се раздвижи в палатката, Сивата вълчица си отиде. Тази сутрин лицето на мъжа беше по-изпито, а очите му по-зачервени. Кашлицата му не беше толкова силна и раздираща. Приличаше на хриптене, като че нещо в него се беше откъснало, и преди момичето да излезе, той притискаше с ръце гърлото си. Като го видя, Джоана побледня. Вълнението отстъпи пред страха в очите й. Прегърна го и Пиер Радисън се засмя и закашля, за да й докаже, че казва истината.
— Виждаш, че кашлицата не е толкова лоша, моя Джоана — каза той. — Минава. Нали не си забравила, ma cherie? Тя винаги прави човека слаб и очите му се зачервяват.
Следващият ден беше студен и мрачен. През цялото време Казан и мъжът теглеха шейната, а Джоана вървеше отзад. Раните на Казан вече не го боляха. Дърпаше усърдно шейната, а човекът нито веднъж не го удари, само го галеше с облечената си в ръкавица ръка. Денят ставаше все помрачен и по върховете на дърветата се долавяше тихият стон на бурята.
Нито тъмнината, нито приближаващата буря накараха Пиер Радисън да спре и направи лагер. „Трябва да стигнем реката“ — повтаряше си постоянно той. „Трябва да стигнем реката, трябва да стигнем реката, трябва да стигнем реката.“ И той непрекъснато подканяше Казан за повече усилия, защото неговите сили отслабваха.
Бурята беше започнала, когато по обяд Пиер спря да направи огън. Снегът падаше толкова силен и едър, че скриваше стъблата на дърветата на 50 ярда разстояние. Пиер се засмя, когато Джоана потрепера и се сгуши в него с бебето в ръце. Така поседя само час, отново впрегна Казан в шейната и уви ремъците около кръста си. В тишината на мрака почти като в нощ Пиер се движеше с компас в ръка. Най-после късно следобед стигнаха до една пролука в гората, а пред тях се откри равнината и Радисън протегна трепереща ръка нататък.
— Там е реката, Джоана — каза той със слаб и дрезгав глас. — Сега можем да лагеруваме тук и да изчакаме да премине бурята.
Той разпъна палатката под няколко големи смърча и започна да събира дърва за огъня. Джоана му помагаше. След като свариха кафе и изядоха месото и бисквитите, Джоана влезе в палатката и се отпусна уморена на дебелото си легло от балсамови клонки, завивайки себе си и бебето с много кожи и одеяла. Тази нощ не каза нищо на Казан. Пиер беше доволен, че е уморена и не можеше да стои край огъня да разговарят. И все пак…
Будните очи на Казан го видяха да тръгва. Стана от шейната и се запъти към палатката. Отметна платнището на входа и пъхна вътре глава.
— Спиш ли, Джоана? — попита той.
— Почти, татко. Няма ли да идваш вече?
— Да изпуша една цигара — каза той. — Удобно ли ти е?
— Да, толкова съм уморена и ми се спи.
Пиер меко се засмя. В тъмното той се държеше за гърлото.
— Почти сме си у дома, Джоана. Онова там е нашата река Литъл Бивър. Ако избягам и ви оставя през нощта, право по нея ще стигнете до нашата колиба. Само на 40 мили е оттук. Чуваш ли ме?
— Да, знам.
— Четиридесет мили надолу по реката. Няма да се загубиш, Джоана. Само трябва да внимаваш за дупките по леда.
— Няма ли да си легнеш, татко? Уморен си и почти болен.
— Ще си легна, като си изпуша цигарата — повтори той. — Джоана, ще ми напомниш ли утре за дупките по леда. Мога да забравя. Винаги можеш да ги познаеш, защото снегът и кората над тях са по-бели от другаде и приличат на гъби. Ще ми напомниш ли за дупките…
— Да-а-а.
Пиер спусна платнището на палатката и се върна при огъня. Вървеше и залиташе.
— Лека нощ, приятелю — каза той. — Мисля, че е по-добре да вляза при децата. Още два дни — четиридесет мили — два дни.
Казан го наблюдаваше как влиза в палатката. Опъна веригата с всички сили, докато каишът го задуши. Краката и тялото му потръпнаха. В палатката, където влезе Радисън, бяха Джоана и бебето. Знаеше, че Пиер няма да им стори нищо лошо, но знаеше също, че заедно с Пиер Радисън около тях витаеше нещо ужасно и застрашително. Искаше му се човекът да стои навън — край огъня, за да може да лежи тихо до него и да го наблюдава.
В палатката беше тихо. По-близо отпреди до него достигна воят на Сивата вълчица. Всяка нощ тя започваше да вие все по-рано и идваше по-близо до лагера. Искаше му се тази нощ съвсем да го приближи, а дори не изскимтя в отговор. Не посмя да наруши необикновената тишина в палатката. Дълго лежа притихнал, уморен и отслабнал от продължителното пътуване, но не заспа. Огънят догаряше; шумът на вятъра по върховете на дърветата утихна и големите сиви облаци се движеха като тежки завеси по небето. Звездите заблестяха с бяла металическа светлина и далече на север се раздаде слаб жален звук, подобен на бягаща шейна по замръзналия сняг — тайнствената монотонност на северното сияние. После стана много тихо и бързо се застуди.
Тази нощ Сивата вълчица не се движеше по посока на вятъра. Тя следваше крадешком като сянка шейната на Пиер Радисън. Казан отново я чу късно след полунощ, изправи глава, а тялото му остана неподвижно. Само мускулите му странно се свиха. В гласа на Сивата вълчица имаше нова, жална нотка, нещо повече от зов към другаря. Беше Известието. При този звук Казан се отърси от страха и мълчанието и с глава, обърната право към небето, започна да вие като дивите кучета от север пред колибите на току-що умрелите си господари.
Пиер Радисън беше мъртъв.
Глава седма
След виелицата
Зазоряваше се, когато бебето се сгуши в топлата гръд на Джоана и я разбуди, плачейки от глад. Тя отвори очи, отметна назад гъстата си коса и видя тъмната фигура на баща си в другия край на палатката. Лежеше, съвсем притихнал, и тя остана доволна, че още спи. Знаеше, че предишния ден доста се беше изморил, и още около половин час остана да лежи спокойно, гукайки нежно на малката Джоана. После внимателно стана, уви бебето в топли одеяла и кожи, облече си по-дебели дрехи и излезе.
Денят беше настъпил и тя с облекчение въздъхна, като видя, че бурята е преминала. Беше ужасно студено. Струваше й се, че в живота си досега не е чувствала такъв голям студ. Огънят беше съвсем угаснал. Свит на топка, Казан беше скрил муцуна под тялото си. Когато Джоана излезе, той вдигна глава, треперейки.
С тежките си мокасини Джоана разрови пепелта и разбута съчките. Нито едно въгленче не беше останало. Връщайки се към палатката, поспря за миг до Казан и погали рошавата му глава.
— Бедният Уулф — каза тя. — Ще ми се да ти дам една меча кожа.
Отметна платнището и влезе в палатката. За първи път видя лицето на баща си на светло. И Казан чу ужасния жален вик, изтръгнал се от гърдите й. Всеки, който погледнеше лицето на Пиер Радисън, не можеше да не разбере.
След този единствен вик на страдание Джоана се хвърли на гърдите на баща си и заплака толкова тихо, че дори острият слух на Казан не долови никакъв звук. Остана там в скръбта си, докато цялата жизнена енергия на жената и майката в младото й тяло се събуди от жалния плач на малката Джоана. Тогава скочи и изтича навън. Казан опъна веригата да я посрещне, но сега тя не го виждаше. Ужасът пред пустошта беше по-голям от ужаса пред смъртта и за миг той обхвана Джоана. Не се страхуваше за себе си. Страхуваше се за бебето. Жалният плач в палатката я пронизваше като с нож.
После изведнъж си спомни думите на стария Пиер миналата нощ — за реката, за дупките по леда, за дома им на 40 мили оттук. „Няма да се загубиш, Джоана.“ Той се е досещал какво може да се случи.
Тя зави бебето в кожите и се върна при огъня. Единствената й мисъл сега бе, че трябва да имат огън. Натрупа малко брезова кора, сложи отгоре полуизгорели главни и влезе в палатката за кибрит. Пиер Радисън го носеше в една непромокаема кутия в джоба на палтото си от меча кожа. Тя коленичи до него отново и хълцайки, извади кутията. Когато огънят се разпали, добави още дръвца, после сложи и по-големи
