тогава — забеляза той. — Всички ония, които съм познал във вашето положение, се обръщаха към него.“ Признах, че си е било тяхно право. Това доказваше също, че са имали време за подобна постъпка. Що се отнася до мен, не исках да ми помагат и ми липсваше именно време, за да се интересувам от работи, които не ме интересуваха.
В този миг ръцете му направиха гневен жест, но той се овладя и взе да оправя гънките на расото си. Когато свърши, обърна се към мен, наричайки ме „приятелю мой“: добави, че ми говори така не защото съм бил осъден на смърт; по негово мнение всички сме осъдени на смърт. Но аз го прекъснах, като му казах, че не е едно и също и че освен това такава мисъл не може да бъде в никакъв случай утешение. „Наистина — съгласи се той. — Но вие ще умрете по-късно, ако не умрете днес. Тогава ще се постави същият въпрос. Как ще се отнесете към това ужасно изпитание?“ Казах му, че ще се отнеса точно така, както се отнасям в сегашния момент.
При тези думи той стана и пак ме погледна право в очите. Тази игра и аз я умеех. Така се шегувах често с Еманюел или Селест и обикновено те извръщаха поглед. Свещеникът също го биваше, веднага разбрах: погледът му не трепваше. А също и гласът му не трепна, когато ми рече: „Нима нямате вече никаква надежда и живеете с мисълта, че ще умрете напълно?“ — „Да“ — отговорих аз.
Тогава той наведе глава и седна отново. Заяви, че ме съжалява. Смяташе, че е невъзможно човек да понесе това. Аз само почувствувах, че започва да ме отегчава. На свой ред се обърнах и отидох под прозорчето. Опрях рамо на стената. Без да следя добре какво казва, чух, че отново почва да ме разпитва. Гласът му беше разтревожен и настойчив. Разбрах, че е развълнуван, и го заслушах по-внимателно.
Обясняваше как бил сигурен, че моето обжалване ще бъде прието, но аз съм носел тежестта на един грях, от който трябвало да се освободя. Според него правосъдието на хората било нищо, а правосъдието на Бога — всичко. Възразих, че съм наказан от първото. Отговори ми, че то все пак не е измило моя грях. Казах му, че не знам какво е това грях. Научих само, че съм виновен. Бях виновен, плащах си и нищо повече не можеше да се иска от мен. В този момент той стана отново и си помислих, че ако искаше да се разтъпче в тази толкова тясна килия, нямаше избор. Трябваше да седиш или да стоиш прав.
Очите ми бяха приковани в земята. Той направи крачка към мен и се спря, като че ли не смееше да се приближи. Гледаше небето през решетките. „Вие се лъжете, сине мой — промълви, — биха могли да поискат и повече от вас. Може би ще поискат.“ — „Че какво още?“ — „Могат да поискат да видите.“ — „Да видя какво?“
Свещеникът се озърна и отговори с глас, който изведнъж ми се стори много уморен: „От всички тези камъни блика болка, знам това. Винаги съм ги гледал с мъчителна тревога. Но вдън душа знам, че и най- клетите от вас са виждали да се откроява от техния мрак един божествен образ. От вас се иска да видите този образ.“
Пооживих се. Отвърнах, че от месеци насам гледам тези стени. Нищо и никого на света не познавам по-добре от тях. Може би преди доста време и да съм търсил в тях някакъв образ. Но този образ имаше цвета на слънцето и пламъка на желанието: той беше образът на Мари. Бях го търсил напразно. Сега всичко беше свършено. И във всичките случаи не бях видял нищо да се откроява върху тези жалки камъни.
Свещеникът ме погледна с известна тъга в очите.
Сега цял се бях облегнал на стената и светлината се стичаше по челото ми. Той изрече няколко думи, които не чух, и ме попита много бързо дали му позволявам да ме прегърне. „Не“ — отказах. Обърна се и тръгна към стената, по която бавно прокара ръка. „Толкова ли обичате тази земя?“ — промърмори той. Не отговорих.
Дълго остана обърнат с гръб. Неговото присъствие ми тежеше и ме дразнеше. Канех се да го помоля да си отиде, да ме остави, когато той се обърна към мен и внезапно се провикна с особен жар: „Не, не мога да ви вярвам. Сигурен съм, че ви се е случвало да желаете и друг живот.“ Отговорих му, че естествено, но че това има толкова значение, колкото да желаеш да бъдеш богат, да плуваш бързо или да имаш по-хубава уста. Това са желания от един и същ характер. Но той ме прекъсна, искаше да знае как виждам този друг живот. Тогава му креснах: „Един живот, в който ще мога да си припомням този“, и веднага добавих, че ми е дошло до гуша. Искаше да ми говори още за Бога, но аз се приближих до него и се опитах да му обясня за последен път, че ми остава малко време. Не исках да го губя с разговори за Бога. Опита се да смени темата, като ме попита защо го наричам „господине“, а не „отче“. Това ме раздразни и му отвърнах, че той не ми е отец: той е с другите.
„Не, сине мой — възрази той, слагайки ръката си на рамото ми. — Аз съм с вас. Но вие сте неспособен да го проумеете, защото сърцето ви е сляпо. Ще се моля за вас.“
Тогава, не знам защо, нещо се скъса в мен. Започнах да крещя с цяло гърло и го ругаех, и му казвах да не се моли. Бях го хванал за яката на расото. Изсипвах върху него всичко онова, което се бе набрало в сърцето ми, изсипах го до дъно, с изблици на радост и на яд. Той изглеждаше така уверен, нали? А тази негова увереност не струваше и пукната пара. Той даже не беше сигурен дали живее, защото живееше като мъртвец. Аз като че ли не разполагах с нищо. Но бях сигурен в себе си, сигурен във всичко, по-сигурен от него, сигурен в живота си и в тази смърт, която щеше да дойде. Да, това беше всичко, което имах. Но поне държах тази истина така, както и тя ме държеше. Аз бях имал право, още имах право, винаги имах право. Бях живял по един начин, но бих могъл да живея и по друг. Бях правил някои неща и не бях правил други. Не бях направил еди-какво си, но пък бях направил друго. Е, та какво? Като че ли през всичкото време бях чакал тази минута и ранното утро, когато щях да бъда оправдан. Нищо, нищо нямаше значение и аз знаех добре защо. Той също знаеше защо. От дълбочината на моето бъдеще, през целия абсурден живот, който бях водил, един неясен полъх се изкачваше към мен през годините, които още не бяха дошли, и този полъх изравняваше по пътя си всичко, което ми се предлагаше в годините, които живях и които не бяха по-реални. Какво значение имаше за мен смъртта на другите, любовта на една майка, какво значение имаше за мен неговият Бог, животът, който човек избира, съдбите, които хората избират, щом една-единствена съдба трябваше да избере мен и с мен милиарди привилегировани, които като него се наричат мои братя! Разбираше ли той, разбираше ли впрочем? Целият свят беше привилегирован. Имаше само привилегировани. Другите също ще ги осъдят един ден. Него също ще го осъдят. Какво значение има, ако, обвинен в убийство, той бъде екзекутиран, защото не е плакал на погребението на майка си? Кучето на Саламано струваше колко жена му. Дребната жена-автомат беше толкова виновна, колкото парижанката, за която се беше оженил Масон, или колкото Мари, която имаше желание да се оженя за нея. Какво значение имаше, че Ремон ми беше толкова приятел, колкото и Селест, който струваше повече от него? Какво значение имаше, че Мари днес се целува с някой нов Мьорсо? Разбираше ли изобщо той този осъден и че от дълбините на моето бъдеще… Задъхвах се, докато крещях всичко това. Но вече отскубваха свещеника от ръцете ми и пазачите ме заплашваха. Той обаче ги успокои и за миг се втренчи в мен мълчаливо. Очите му бяха пълни със сълзи. Обърна се и изчезна.
Щом излезе, аз се успокоих. Бях изтощен и се хвърлих върху постелята си. Мисля, че спах, защото се опомних със звезди по лицето си. До мен достигаха шумове от полето. Мирис на земя, на сол, на нощ освежаваше слепоочията ми. Чудното спокойствие на заспалото лято навлизаше в мен като прилив. В този миг, на границата между нощта и зората, завиха сирени. Те известяваха отпътуванията към един свят, който сега завинаги ми беше безразличен. За пръв път от много дълго време си помислих за мама. Стори ми се, че разбирам защо в края на живота си тя си беше намерила „годеник“, защо беше искала да повтори играта. Там, там също, около онзи приют, където гаснеше животът, вечерта беше донякъде меланхолично примирение. Тъй близо до смъртта мама навярно се е чувствувала освободена и готова да преживее всичко отначало. Никой, никой нямаше право да я оплаква. И аз се усетих също така готов да преживея всичко отначало. Като че ли неимоверната ярост ме беше пречистила от злото, изпразнила от надеждата. През тази нощ, натежала от знамения и звезди, за пръв път се отдадох на нежното безразличие към света. Усещайки го тъй еднакъв с мен, като брат най-сетне, почувствувах, че съм бил щастлив и че още съм щастлив. За да бъде всичко изчерпано, за да се чувствувам по-малко самотен, оставаше ми просто да пожелая да има много зрители в деня на моята екзекуция и те да ме посрещнат с викове на омраза.
Информация за текста
