изпълнения на смъртни присъди. Струва ми се, че грешах, като си представях подобна възможност. Защото при мисълта да се видя свободен рано някоя сутрин, отвъд полицейския кордон, от другата страна, така да се каже, при мисълта да бъда зрителят, който идва да гледа и който може после да повръща, в сърцето ми се надигаше вълна от откровена радост. Но това не беше разумно. Грешах, като се поддавах на такива предположения, защото миг по-късно ми ставаше така ужасно студено, че се свивах под завивката. Зъбите ми тракаха, без да мога да се овладея.
Но естествено човек не може да бъде винаги благоразумен. Друг път например съставях законопроекти. Променях наказанията. Бях забелязал, че същественото е да се даде някакъв шанс на осъдения. Един на хиляда, това беше достатъчно, за да се уредят много неща. Струваше ми се например, че е възможно да се изнамери някакво химическо съединение, чието поглъщане ще убие пациента (така го наричах: пациента) в деветдесет на сто от случаите. Той ще го знае, това беше условието. Защото, като обмислих добре и разгледах нещата хладнокръвно, установих, че несъвършенството при отсичането на главата бе фактът, че нямаше никакъв шанс за спасение, абсолютно никакъв. С една дума, смъртта на пациента беше определена окончателно. Беше решен въпрос, напълно установена комбинация, уговорено споразумение, което не подлежеше на преразглеждане. Ако по чудо ударът не сполучеше, повтаряха го. Вследствие на което, и това беше досадното, осъденият трябваше да си пожелае сам машината да действува добре. Казах си, че това е несъвършената страна. Така е в известен смисъл. Но пък иначе бях принуден да призная, че цялата тайна на една добра организация е в това. Накратко: осъденият е принуден да съдействува морално. В негов интерес е всичко да протече без засечка.
Бях принуден да установя също, че досегашните ми представи по тези въпроси не бяха правилни. Дълго бях вярвал — и аз не знам защо, — че за да отидеш до гилотината, трябва да се качиш на ешафод, да вървиш нагоре по стъпала. Смятам, че причината за това е революцията от 1789 година, тоест всичко онова, което ми бяха внушили или ми бяха показали по този въпрос. Но една заран си спомних фотографията, публикувана във вестниците по повод на някаква шумна екзекуция. В действителност машината беше поставена на земята по най-обикновен начин. Беше много по-тясна, отколкото си мислех. Доста странно бе, че не се бях сетил по-рано за това. Тази машина на снимката ми беше направила впечатление със своя вид на прецизна творба, завършена и блестяща. Човек винаги преувеличава в представите си онова, което не познава. Трябваше да призная обаче, че всичко беше просто: машината е на еднакво равнище с човека, който върви към нея. Той отива към нея така, както би вървял към друг човек. Това също беше досадно. Едно изкачване на ешафода, едно издигане към небето — за такива неща можеше да се залови въображението. Докато тук техниката наново унищожаваше всичко: убиваха човека дискретно, малко срамежливо и с голяма точност.
И за други две неща мислех през цялото време: за зората и за моето обжалване. Но сам се призовавах към разум и се опитвах да не мисля повече за това. Лягах, гледах небето, мъчех се да се заинтересувам от него. То ставаше зелено, настъпваше вечер. Правех пак усилие да отклоня потока на мислите си. Слушах как бие сърцето ми. Не бях способен да си представя, че този шум, който ме придружаваше от толкова време, може някога да спре. Никога не съм имал истинско въображение. А се опитвах да си представя мига, когато ударите на това сърце няма да откликват вече в моята глава. Но напразно. Зората или моето обжалване бяха в мен самия. Започнах да си казвам, че най-разумно беше в нищо да не се насилвам.
Знаех, че те идват призори. Всъщност прекарвах нощите си в очакване на зората. Никога не съм обичал да бъда изненадван. Когато има да се случи нещо, предпочитам да съм наясно. Ето защо престанах да спя освен по няколко часа през деня, и всяка нощ търпеливо чаках светлината да се роди на небесния прозорец. Най-тежък беше оня съмнителен час, в който знаех, че обикновено те действуват. Щом минеше полунощ, почвах да чакам и дебна. Никога по-рано ухото ми не беше разгадавало толкова шумове, не беше различавало толкова тихи звуци. Мога да кажа прочее, че в известен смисъл имах късмет през всичкото това време, защото така и не чух стъпки. Мама често повтаряше, че човек никога не е съвсем нещастен. В затвора аз бях съгласен с нея, когато небето се оцветяваше и когато новият ден се вмъкваше в моята килия. Защото можех да чуя и стъпки и сърцето ми да се пръсне. Макар че и най-малкото скърцане ме хвърляше към вратата, макар че с прилепено към дървото ухо отчаяно чаках, докато чуех собственото си дишане, и се ужасявах, че е хрипливо и така приличащо на кучешко скимтене, в крайна сметка сърцето ми не се пръсваше и аз пак печелех двадесет и четири часа.
По цял ден мислех за моето обжалване. Струва ми се, че извлякох най-голяма полза от тази представа. Пресмятах последствията и извличах от разсъжденията си най-благотворен ефект. Спирах се винаги на най-лошото предположение: моето обжалване е отхвърлено. „Е, добре, значи, ще умра.“ Това беше очевидно повече, отколкото каквото и да било. Но всеки човек знае, че животът не си струва труда да бъде изживян. Всъщност бях съвсем наясно, че самият факт дали ще умреш на тридесет или на шестдесет години има малко значение, защото естествено и в двата случая други мъже и други жени ще живеят, и то в продължение на хиляди години. В края на краищата нищо не беше по-ясно. Дали сега или след двадесет години — аз все пак щях да умра. В такива мигове това, което малко ме смущаваше в моето умозаключение, беше онзи ужасен трепет, който долавях в себе си при перспективата за двадесет години бъдещ живот. Но можех да го потисна, представяйки си какви щяха да бъдат моите мисли след двадесет години, когато щеше все пак да се наложи да стигна дотам. Щом човек трябва да умре, как и кога, това вече очевидно не е важно. Значи (а трудното беше да не изгубвам от поглед всичко онова, което това „значи“ представляваше като изводи), значи трябваше да приема отхвърлянето на моето обжалване.
От този миг, само от този миг нататък имах, така да се каже, правото, позволявах си в известен смисъл да засегна втората хипотеза: помилван съм. Досадното бе, че трябваше да поукротявам оня пламенен порив на кръвта и на тялото, който разпалваше в очите ми безумна радост. Трябваше да се старая да сдържа този вик, да го осмисля. Трябваше да бъда естествен даже при подобна хипотеза, за да направя по-приемлива моята примиреност с първата. Когато успявах, печелех един час спокойствие. Това все пак беше от значение.
Именно в един такъв момент отказах още веднъж да приема свещеника. Бях легнал и долавях приближаването на лятната вечер по особеното избледняване на небето. Току-що бях отхвърлил моето обжалване и чувствувах как вълните на кръвта ми се движат равномерно в мен. Нямах нужда от свещеник. За пръв път от доста дълго време мислех за Мари. От много дни тя не ми пишеше вече. Тази вечер размислих и си рекох, че навярно би се е уморила да бъде любовница на един осъден на смърт. Мина ми през ум също, че е възможно да е болна или умряла. Това беше в реда на нещата. Как бих могъл да го знам, след като извън нашите тела, сега разделени, нищо не ни беше свързвало и не ни напомняше един за друг. А и от този миг нататък споменът за Мари щеше да ми бъде безразличен. Мъртва, тя вече не бе в състояние да ме интересува. Намирах това за нормално, така както разбирах прекрасно, че след смъртта ми хората ще ме забравят. Не можех вече да ги интересувам. Не можех даже да кажа, че такава мисъл ми се струваше мъчителна.
Точно тогава влезе свещеникът. Когато го видях, леко потреперих. Той го забеляза и ме призова да не се страхувам. Казах му, че обикновено идва по друго време. Отвърна ми, че това е едно съвсем приятелско посещение и че то няма нищо общо с моето обжалване, за което не знаел нищо. Седна на постелята и ме покани да се настаня до него. Отказах. Но намерих, че е много благ.
Поседя, опрял лакти на коленете, с наведена глава, като гледаше ръцете си. Те бяха изящни и мускулести, напомняха ми две пъргави животинчета. Той бавно ги триеше една в друга. После остана така, обронил чело, и седя толкова дълго, че по едно време почти забравих за него.
Но изведнъж вдигна глава и ме погледна право в очите. „Защо — пророни — не желаете моите посещения?“ Отговорих му, че не вярвам в Бога. Искаше да знае дали съм сигурен в това и аз казах, че нямам какво да се питам: този въпрос ми се струваше без значение. Тогава той отметна рамене, облегна се на стената и положи длани на бедрата си. Почти без да дава вид, че говори на мен, подчерта, че човек понякога се мисли за сигурен в нещо, а в действителност не е. Не отвърнах. Той се взря в мен и запита: „Какво мислите за това?“ Отговорих, че е възможно. Във всеки случай може би не бях сигурен какво в действителност ме интересува, но бях съвсем сигурен какво не ме интересува. И именно това, за което той ми говореше, не ме интересуваше.
Извърна поглед и като продължи да седи в същата поза, ме попита дали не говоря така от крайно отчаяние.
Обясних му, че не съм отчаян. Беше ме само страх, което си бе напълно естествено. „Бор би ви помогнал
