провикна: „О, не, достатъчно е“, така буйно и с такъв тържествуващ поглед, насочен към мен, че за пръв път от години насам ме обзе глупаво желание да заплача, защото почувствувах колко всички тези хора ме ненавиждат.
След като се осведоми дали съдебните заседатели и моят адвокат имат да зададат въпроси, председателят изслуша портиера. С него, както и с всички други, се повтори същата церемония. Идвайки, портиерът се взря в мен, после извърна поглед. Отговори на въпросите, които му бяха поставени. Каза, че не съм искал да видя мама, че съм пушил, че съм спал и че съм пил мляко с кафе. Тогава усетих как нещо възмути цялата зала и за пръв път разбрах, че съм виновен. Накараха портиера да повтори историята за кафето и пушенето. Прокурорът ме наблюдаваше с ироничен блясък в очите. В този момент моят адвокат попита портиера дали и той не е пушил с мен. Но прокурорът се възпротиви рязко на този въпрос: „Кой е престъпникът тук и какви са тези методи, които целят да опетнят свидетелите на обвинението, за да се омаловажават показания, които така не стават по-малко унищожителни!“ Все пак председателят поиска от портиера да отговори. Старецът изрече смутено: „Знам, че сгреших. Но не посмях да откажа цигарата, която господинът ми предложи.“ Накрая ме попитаха дали имам нещо да добавя. „Нищо — отвърнах аз, — само това, че свидетелят има право. Вярно е, че аз му предложих цигара.“ Тогава портиерът ме погледна малко учудено и с известна благодарност. Поколеба се, после призна, че той ми е предложил кафето. Моят адвокат тържествуваше шумно и заяви, че съдебните заседатели ще преценят. Но прокурорът гръмко отсече над главите ни: „Да, господа съдебните заседатели, ще преценят. И ще заключат, че един чужд човек може да предложи кафе, но че един син трябва да го откаже пред тялото на тази, която го е родила.“ Портиерът се върна на мястото си.
Когато дойде редът на Тома Перез, се наложи един разсилен да подкрепя старика и да го отведе до банката на свидетелите. Перез каза, че познавал главно майка ми, а мен видял само веднъж, в деня на погребението. Попитаха го какво съм правил тогава и той отговори: „Разбирате ли, самият аз бях много натъжен. Така че нищо не видях. Мъката не ми позволяваше да виждам. Защото за мен това беше голяма мъка. И даже припаднах. Така че нямам впечатления от господина.“ Прокурорът го попита дали поне ме е видял да плача. Перез отговори, че не. Тогава на свой ред прокурорът каза: „Господа съдебните заседатели ще преценят.“ Но моят адвокат се ядоса. И попита Перез с тон, който ми се видя пресилен, „дали е видял, че аз не плача“. Перез рече: „Не.“ Публиката се засмя. И отмятайки широкия си ръкав, адвокатът постанови категорично: „Ето какво представлява този процес. Всичко е истина и нищо не е истина!“ Лицето на прокурора беше непроницаемо, той чукаше с молив по досиетата.
След петминутно прекъсване, през което адвокатът ми каза, че всичко върви от добре по-добре, изслушаха Селест, който беше свидетел на защитата. Ще рече, мой свидетел. Селест хвърляше от време на време поглед към мен и въртеше в ръце панамената си шапка. Беше в новия си костюм, който обличаше, когато идваше понякога с мен в неделя на конните надбягвания. Но не бе успял да си сложи яката, на ризата му имаше само едно медно копче, за да я държи притворена. Попитаха го дали съм негов клиент и той каза: „Да, но също и приятел“; какво мисли за мен, и той отговори, че съм мъж; какво се разбира под това, и той заяви, че всички са наясно какво значи това; дали е забелязал, че съм затворен човек, и той призна само, че не говоря излишни приказки. Прокурорът го попита дали съм си плащал редовно. Селест се засмя и заяви: „Това са подробности, които засягат само нас.“ Попитаха го още какво мисли за моето престъпление. Тогава той сложи ръцете си на парапета, виждаше се, че си е наумил нещо. Каза: „За мен това е нещастие. Всеки знае какво значи нещастие. То ви прави беззащитни. Е, добре, за мен това е нещастие.“ Щеше да продължи, но председателят го прекъсна, че е достатъчно и че му благодарят. Тогава Селест остана малко учуден. Но заяви, че иска още да говори. Заръчаха му да бъде кратък. Повтори, че било нещастие. А председателят му рече: „Да, разбрахме, но ние сме тук, за да съдим такива нещастия. Благодарим ви.“ И тогава, като че ли стигнал до края на своите умения и своята добра воля, Селест се обърна към мен. Стори ми се, че очите му блестят и устните му треперят. Като че ли искаше да ме попита какво още би могъл да направи. Не продумах, не направих никакъв жест, но за първи път в живота си изпитах желание да целуна мъж. Председателят пак добави, че Селест трябва да напусне свидетелското място. Селест се оттегли и седна в залата. Остана там до края на заседанието, малко приведен напред, опрял лакти на коленете си, с панамената шапка в ръце, и слушаше всичко, каквото се казваше. Влезе Мари. Беше си сложила шапка и пак беше хубава. Но повече я харесвах с разпуснати на воля коси. От мястото си отгатвах леката тежест на гърдите й и различавах долната й устна, винаги някак набъбнала. Мари изглеждаше много нервна. Веднага я попитаха откога ме познава. Спомена за времето, когато работеше при нас. Председателят поиска да знае какви са били връзките й с мен. Каза, че ми била приятелка. На друг въпрос отговори, че наистина сме щели да се женим. Прокурорът, който прелистваше едно досие, изведнъж я попита откога датира нашата връзка. Тя посочи датата. Прокурорът забеляза с безразличен вид, че, както му се струва, това било денят след смъртта на мама. После каза с известна ирония, че не би желал да набляга на един деликатен въпрос, че разбира добре скрупулите на Мари, но (и тук неговият тон стана по-суров) че дългът му го кара да се издигне над благоприличието. Поиска прочее от Мари да опише накратко деня, в който сме се сближили. Мари не искаше да говори, но поради настойчивостта на прокурора разказа за къпането, за отиването на кино и за връщането ни вкъщи. Прокурорът рече, че след показанията на Мари при следствието прегледал програмата на кината от въпросната дата. Допълни, че Мари сама ще каже какъв филм сме гледали тогава. С почти беззвучен глас Мари поясни, че филмът е бил с Фернандел. Когато тя свърши, в залата царуваше пълна тишина. Тогава прокурорът се изправи, беше много сериозен и с глас, който наистина намерих за вълнуващ, отрони бавно, като ме сочеше с пръст: „Господа съдии, на другия ден след смъртта на майка си този човек се е къпал, започнал е извънбрачна връзка и е отишъл да се смее на някаква комедия. Нямам какво повече да добавя.“ Той седна, все тъй сред тишина. Но изведнъж Мари избухна в плач, заяви, че не било така, че имало друго нещо, че са я насилили да каже обратното на това, което мислела, че ме познавала добре и че нищо лошо не съм направил. Но по знак на председателя разсилният я отведе и заседанието продължи.
Едва ли някой след това слушаше Масон, който твърдеше, че съм бил честен човек, „нещо повече, добър човек“. Едва ли са чули и Саламано, когато той разправяше как съм бил мил с кучето му и когато отговори на един въпрос, отнасящ се до майка ми и мен, като заяви, че съм нямал вече какво да казвам на мама и че поради това съм я изпратил в приют. „Трябва да разберете — повтаряше Саламано, — трябва да разберете.“ Но никой, изглежда, не разбираше. Отведоха го.
После дойде ред на Ремон, който беше последният свидетел. Ремон ми направи бегъл знак и веднага отсече, че съм бил невинен. Но председателят заяви, че не му искат оценки, а факти. Прикани го да чака въпроси, за да отговаря. Накараха го да уточни връзките си с жертвата. Ремон се възползува от това, за да каже, че убитият е мразел именно него, откакто наплескал сестра му. После председателят го попита дали жертвата не е имала причини да мрази мен. Ремон каза, че моето присъствие на плажа е било случайно. Тогава прокурорът го попита как е станало така, че писмото, което е първопричина на драмата, е било мое дело. Ремон отговори, че е било случайност. Прокурорът го обори, като каза, че в тази история премного се злоупотребява със случайността. Той поиска да знае дали случайно съм се намесил, когато Ремон е плескал любовницата си, дали случайно съм бил свидетел в участъка и дали пак случайно моите тогавашни показания са се оказали така благоприятни за него. Накрая попита Ремон какви са средствата му за препитание и понеже той отговори: „Магазинер“, прокурорът заяви на съдиите, че както е общоизвестно, свидетелят упражнява професията на сутеньор. Аз съм бил негов съучастник и негов приятел. Ставало дума за една мръсна драма от най-долно естество, утежнена от факта, че човек имал работа с морално чудовище. Ремон поиска да се защити и моят адвокат също протестира, но им казаха, че трябва да оставят прокурора да свърши. Той продължи: „Малко неща имам още да добавя. Беше ли ваш приятел?“ — попита той Ремон. „Да — потвърди Ремон, — беше мой приятел.“ Тогава прокурорът ми постави същия въпрос и аз погледнах Ремон, който не извърна очи. Отговорих: „Да.“ Прокурорът се обърна към съдебните заседатели и заяви: „Същият този човек, който на другия ден след смъртта на майка си се е отдавал на най-безсрамен разврат, е убил по нищожен повод с цел разчистване на сметки във връзка с неокачествим безнравствен случай.“
След това седна. Но моят адвокат, изгубил търпение, възкликна, вдигайки ръце така, че ръкавите му се смъкнаха и разкриха гънките на колосаната риза: „В края на краищата, в какво е обвинен: че е погребал майка си или че е убил човек?“ Публиката се разсмя. Но прокурорът пак стана, загърна се в тогата си и заяви, че трябва да имаш наивността на почитаемия защитник, за да не почувствуваш, че между тези два
