Големите вентилатори продължиха и следобед да раздвижват тежкия въздух в залата, а малките многоцветни ветрила на съдиите се движеха всички в една и съща посока. Струваше ми се, че пледоарията на моя адвокат никога няма да свърши. Все пак по едно време взех да го слушам, защото той казваше: „Вярно, че аз убих.“ После продължи със същия тон, казвайки „аз“ винаги когато говореше за мен. Бях много учуден. Наведох се към единия от полицаите и го попитах какво означава това. Той ми нареди да мълча, но след малко добави: „Всички адвокати правят така.“ Помислих си, че по тоя начин пак ме отстранява от делото, свежда ме до нула и в известен смисъл ме подменя със себе си. Но ми се струва, че вече бях твърде далеч от съдебната зала. А и адвокатът ми изглеждаше смешен. Претупа въпроса с предизвикателството и след това също заговори за моята душа. Но според мен с много по-малко талант от прокурора. „И аз — рече той — вникнах в тази душа, но противно на изтъкнатия представител на прокурорското съсловие намерих в нея нещо и мога да кажа, че четох там като в отворена книга.“ Бил прочел, че съм порядъчен човек, усърден, неуморим работник, верен на фирмата, която ме наела, обичан от всички, състрадателен към нещастията на другите. Според него съм бил образцов син, който издържал майка си, докато е можел. Накрая съм се надявал, че старческият дом ще даде на старата жена удобствата, които моите средства не ми позволявали да й доставя. „Учудвам се, господа — добави той, — че във връзка е този приют се вдигна такъв голям шум. Защото в края на краищата, ако трябва да се даде доказателство за полезността и благородната задача на подобни заведения, нужно е ясно да се каже, че самата държава ги субсидира.“ Само че той не говори за погребението и почувствувах, че тъкмо това липсваше в неговата пледоария. Но поради всички тези дълги фрази, всички тези дни и безкрайни часове, през които се говореше за моята душа, добих впечатлението, че всичко се превръща в някаква безцветна вода, от която ми се завиваше свят.
Спомням си само, че накрая, докато моят адвокат говореше, от улицата прозвуча през цялото пространство от зали и кабинети и стигна чак до мен свирката на някакъв продавач на сладолед. Връхлетяха ме спомени от един живот, който вече не ми принадлежеше, но в който бях изпитал най-скромните и най- мъчно изкореними свой радости: миризмите на лятото, квартала, който обичах, нощното небе, смеха и роклите на Мари. Тогава чувството, че стоя без всякаква полза на това място, сви гърлото ми и изпитах само нетърпение да се свърши всичко час по-скоро и отново да намеря килията си и съня. Едва долових как моят адвокат възкликна в заключение, че съдиите не ще изпратят на смърт един почтен труженик, погубен от мимолетен смут, и поиска смекчаващи вината обстоятелства за едно престъпление, вследствие на което аз вече носех, като най-сигурно възмездие, вечното угризение на съвестта. Съдът прекрати заседанието и адвокатът седна изтощен. Но неговите колеги дойдоха при него, за да му стиснат ръка. Чух: „Великолепно, драги.“ Един от тях даже ме взе за свидетел. „Нали?“ — каза ми той. Аз потвърдих, но моят комплимент не беше искрен, защото бях много изморен.
А навън денят си отиваше и горещината не беше вече така силна. По някои шумове от улицата, които дочувах, отгатвах сладостта на вечерта. Тук всички чакахме. И това, което чакахме заедно, засягаше само мен. Пак огледах залата. Всичко беше така, както в първия ден. Срещнах погледа на журналиста със сивото сако и на жената-автомат. Това ме накара да си спомня, че през цялото време, докато процесът траеше, не бях потърсил с поглед Мари. Не я бях забравил, но бях много зает. Видях я между Селест и Ремон. Тя ми направи малък знак, като че ли казваше: „Най-сетне“, и видях нейното поразтревожено лице, което се усмихваше. Но чувствувах, че сърцето ми се е затворило и даже не бях способен да отговоря на усмивката й.
Съдът влезе отново. Много бързо зададоха серия въпроси на съдебните заседатели. Чух „виновен за убийството“… „предумисъл“… „смекчаващи вината обстоятелства“. Съдебните заседатели излязоха, а мен ме отведоха в стаичката, където бях вече чакал. Адвокатът дойде при мен: беше твърде словоохотлив и ми говори с повече доверие и сърдечност от когато и да било. Смяташе, че всичко ще се уреди и че ще се отърва с няколко години затвор или каторга. Попитах го дали има възможност за касация, в случай че присъдата е неблагоприятна. Каза ми, че няма. Неговата тактика била такава, за да не предизвиква съдебните заседатели. Обясни ми, че една присъда не може да се касира току-така. Това ми се стори убедително и аз се съгласих с неговите разсъждения. Беше съвсем естествено, ако човек хладнокръвно погледнеше на въпроса. В противен случай би имало твърде много безполезни преписки. „Във всеки случай — заяви адвокатът — можем да обжалваме. Но убеден съм, че изходът ще бъде благоприятен.“
Чакахме много дълго, повече от три четвърти час, мисля. Най-после се чу звънец. Адвокатът ме остави с думите: „Председателят на съда ще прочете отговорите. Вас ще ви доведат чак при обявяването на присъдата.“ Затръшнаха се врати. Хора затичаха по стълби, за които не знаех дали са близо или далеч. После чух някакъв глух глас да чете нещо в съдебната зала. Когато звънецът прозвуча отново и вратата на стаичката се отвори, посрещна ме мълчанието на залата, мълчанието и ме обзе особено чувство, щом забелязах, че младият журналист си беше извърнал очите. Не погледнах към Мари. Не ми остана време, защото председателят ми каза в някаква странна форма, че главата ми ще бъде отсечена на публично място в името на френския народ. Стори ми се, че тогава разпознах чувството, което четях по всички лица. Мисля, че беше чувство на уважение. Полицаите бяха много благи с мен. Адвокатът сложи ръката си върху китките ми. Вече не мислех за нищо. Но председателят ме попита дали имам какво да добавя. Размислих. Казах: „Не.“ И тогава ме отведоха.
V
За трети път отказах да приема свещеника. Нямам какво да му кажа, нямам желание да говоря, и бездруго много скоро ще го срещна. В този момент просто ме интересува как да се отскубна от механизма, как да науча дали има изход от неизбежното. Смениха ми килията. Оттук, когато съм легнал, виждам небето, виждам само него. Прекарвам дните си, като гледам по неговия лик смяната на цветовете, която води деня към нощта. Просвам се, слагам ръце под главата си и чакам. Не знам колко пъти вече се питах дали има примери на осъдени на смърт, които са успели да се откопчат от безпощадния механизъм, да изчезнат преди екзекуцията, да разкъсат кордона от полицаи. Тогава се упреквах, че не съм обръщал достатъчно внимание на описанията на екзекуции. Човек би трябвало винаги да се интересува от тези въпроси. Никога не знае какво може да се случи. Като всички, и аз бях чел репортажи във вестниците. Но сигурно съществуваха специални книги, които никога не бях полюбопитствувал да прочета. Там може би щях да намеря описания на бягства. Щях да науча, че поне в един случай колелото се беше спряло, че в този неудържим предумисъл случайността и късметът поне веднъж бяха променили нещо. Поне веднъж! В известен смисъл вярвам, че това би ми било достатъчно. Самото ми сърце щеше да свърши останалото. Вестниците често говореха за дълг към обществото. Според тях той трябваше да се плати. Но това не въздействува на въображението. Важното беше да съществува възможност за изплъзване, за скок отвъд неумолимия ритуал, за безумен бяг, който би дал шанс на надеждата. Естествено надеждата — това беше да бъдеш убит на ъгъла на някоя улица, от куршум, както си тичаш. Но ако преценим добре, нищо не ми позволяваше този лукс, всичко ми го забраняваше, механизмът ме заклещваше отново.
Въпреки доброто си желание не можех да приема тази безобразна очевидност. Защото в края на краищата имаше смешно несъответствие между присъдата, която я обосноваваше, и нейното непоколебимо протичане от момента, в който тази присъда беше произнесена. Фактът, че присъдата беше прочетена в двадесет, а не в седемнадесет часа, фактът, че можеше да бъде друга, че е била издадена от обикновени хора, които се преобличат, че беше писана на сметката на едно толкова неопределено понятие като френския народ (или немския, или китайския), струваше ми се, че наистина всичко това отнема много от сериозността на такова едно решение. Все пак бях принуден да призная, че от секундата, в която то беше взето, неговите последици ставаха тъй очевидни, тъй сериозни, както присъствието на стената, в която притисках тялото си.
В моменти на подобен размисъл си спомнях една история, която мама ми разказваше за моя баща. Аз не го познавах. Единственото, което знаех със сигурност за него, беше може би следния случай, който навремето мама ми беше разправяла: отишъл да види екзекутирането на някакъв убиец. Просто се поболял при мисълта, че ще отиде. И все пак на сутринта отишъл, а като се върнал, повръщал известно време. Баща ми малко ме отвращаваше тогава. Сега разбирах, че е било съвсем естествено. Как не бях осъзнал, че нищо не е така важно, както изпълнението на смъртно наказание, и че това всъщност е единственото наистина интересно нещо за всеки човек! Ако някога излезех от този затвор, щях да ходя да гледам всички
