проникваше през някои пролуки и въздухът беше вече душен. Бяха оставили прозорците затворени. Седнах и полицаите застанаха от двете ми страни. В този момент именно забелязах редица лица пред себе си. Всички ме гледаха: разбрах, че това са съдебните заседатели. Но не мога да кажа какво ги различаваше един от друг. Стори ми се само, че стоя в трамвай и всички анонимни пътници дебнат новодошлия, за да открият в него нещо смешно. Знам добре, че това беше глупава мисъл, защото тук те не търсеха смешното, а престъплението. Но разликата не е голяма и във всеки случай такава мисъл ми мина през ума.
Бях и малко замаян от всички тези хора в затворената зала. Отново погледнах присъствуващите и не различих никакво лице. Струва ми се, че отначало наистина не си дадох сметка как всички тези хора се тълпят, за да ме видят. Обикновено хората не се интересуваха от моята личност. Беше ми необходимо да направя известно усилие, за да разбера, че аз съм причината за цялото вълнение. Казах на полицая: „Колко народ!“ Той ми отговори, че това се дължи на вестниците и ми показа една група, която седеше около маса, сложена по-ниско от тази на съдебните заседатели. Добави: „Ето ги.“ Попитах: „Кои?“ А той повтори: „Вестниците.“ Познаваше един от журналистите, който го видя в този миг и се запъти към нас. Беше възрастен човек, симпатичен, с лице, което леко гримасничеше. Журналистът стисна с много жар ръката на полицая. В този момент забелязах, че всички хора се срещаха, подвикваха си и разговаряха като в някакъв клуб, където на човек му е приятно, че се намира в своя среда. Обясних си тогава и странното впечатление, което бях добил, че съм излишен, дори едва ли не натрапен. Журналистът се обърна към мен, усмихвайки се. Каза ми, че се надявал всичко да се стече благополучно за мен. Поблагодарих му и той допълни: „Знаете ли, ние малко пораздухме вашето дело. Лятото е слаб сезон за вестниците. И само вашата история и онази с отцеубийството си ги бива.“ После ми посочи в групата, от която току-що се бе откъснал, някакво дребно човече, което приличаше на тлъста невестулка, с огромни очила с черни рамки. Поясни, че това е специалният пратеник на един парижки вестник. „Впрочем той не е дошъл заради вас. Но тъй като е натоварен да отрази процеса за отцеубийството, поискали му да телеграфира едновременно и за вашето дело.“ За малко пак щях да му благодаря. Но си помислих, че ще бъде смешно. Той сърдечно ми махна с ръка и ни напусна. Почакахме още няколко минути.
Моят адвокат пристигна, в тога, заобиколен от много свои събратя. Отиде при журналистите, здрависа се с тях. Пошегуваха се, посмяха се, имаха такъв вид, сякаш се чувствуваха съвсем удобно, до мига, в който звънецът в заседателната зала издрънча. Всеки зае мястото си. Адвокатът дойде при мен, стисна ми ръката и ме посъветва да отговарям кратко на въпросите, които ще ми се поставят, да не поемам никаква инициатива и да се осланям на него за останалото.
От лявата си страна чух шум от преместване на стол и видях висок слаб човек, облечен в червено, с пенсне, който сядаше, като грижливо загръщаше тогата си. Беше прокурорът. Един разсилен съобщи за влизането на съда. В същия миг два големи вентилатора започнаха да бръмчат. Трима съдии, двамата в черно, а третият в червено, влязоха с папки и бързешком се отправиха към подиума, издигнат в залата. Човекът в червена роба седна в едно кресло по средата, постави съдийската шапка пред себе си, избърса с кърпа малката си плешива глава и заяви, че открива заседанието.
Журналистите вече държаха перодръжките си в ръка. Всички имаха безразличен и леко подигравателен израз. Но един от тях, много по-млад, в костюм от сив фланелен плат и със синя вратовръзка, беше оставил писалката пред себе си и ме гледаше. От лицето му, малко несиметрично, виждах само двете очи, много светли, които внимателно ме изучаваха, без да изразяват нещо определено. И добих странното впечатление, че съм разглеждан от самия себе си. Може би поради това, а може би и защото не познавах порядките в съдебната зала, не разбрах добре всичко, което впоследствие се случи: тегленето на жребий за определяне на заседателите, въпросите, поставени от председателя на адвоката, на прокурора и на съдебните заседатели (всеки път всички глави на заседателите едновременно се обръщаха към съда), бързото четене на обвинителния акт, където разпознавах имената на места и лица, и отново въпроси към моя адвокат.
Председателят заяви, че ще пристъпи към повикване на свидетелите. Разсилният прочете имената, които бяха привлекли моето внимание. Сред тази досега смътна публика видях да стават един по един, за да изчезнат след това през някаква странична врата, директорът и портиерът на приюта, старият Тома Перез, Ремон, Масон, Саламано, Мари. Тя ми направи кратък тревожен знак. Все още се чудех как не съм ги съзрял по-рано, когато при извикването на името му последен стана Селест. Разпознах до него оная женица от ресторанта, с нейния жакет, с нейния строг и решителен вид. Тя ме гледаше настойчиво. Но на мен не ми достигна време да размисля, защото председателят взе думата. Каза, че ще започнат истинските дебати и че смята за безполезно да препоръчва на публиката да запази спокойствие. Той бил тук, за да ръководи безпристрастно разискванията по едно дело, което искал да разгледа обективно. Присъдата, която съдът щял да произнесе, щяла да бъде издадена в духа на справедливостта и във всеки случай щял да опразни залата при най-малкия инцидент.
Горещината нарастваше, виждах как в залата присъствуващите си вееха с вестници. Това създаваше лек, непрекъснат шум от мачкане на хартия. Председателят направи знак и разсилният донесе три ветрила от плетена слама, които тримата съдии използуваха веднага.
Моят ред дойде скоро. Председателят ме разпитваше спокойно и даже ми се стори — с известен оттенък на сърдечност. Накара ме пак да си кажа името и въпреки раздразнението си помислих, че всъщност е напълно естествено, защото би било много сериозно нещо да осъдиш един човек вместо друг. После председателят започна да описва онова, което бях извършил, като на всяко трето изречение се обръщаше към мен, за да ме попита: „Така ли е?“ Всеки път отговарях: „Да, господин председателю“, според инструкцията на моя адвокат. Това продължи дълго, защото председателят вмъкваше безброй дребни подробности в своя разказ. През цялото време журналистите пишеха. Усещах погледите на най-младия от тях и на женицата-автомат. Трамвайните пътници бяха изцяло обърнати към председателя. Той се изкашля, прелисти досието и се обърна към мен, като си вееше с ветрилото.
Заяви ми, че сега трябвало да повдигне въпроси, привидно чужди на моето дело, но които може би го засягали твърде отблизо. Разбрах, че отново ще говори за мама, и в същото време почувствувах колко това ме отегчава. Попита ме защо съм изпратил мама в приют. Отговорих, че съм нямал достатъчно пари, за да наема някого да я гледа. Осведоми се дали това ми е причинило мъка, отвърнах, че и мама, и аз не сме очаквали вече нищо един от друг, нито впрочем от когото и да било, и че и двамата бяхме привикнали с новия си живот. Тогава председателят каза, че не искал да се задълбочава в това и попита прокурора дали има други въпроси.
Прокурорът почти ми беше обърнал гръб и без да ме погледне, заяви, че с позволението на председателя би желал да знае дали съвсем сам съм се върнал към извора, и то с намерение да убия арабина. „Не“ — рекох аз. „Тогава защо е бил въоръжен и защо се е върнал именно там?“ Казах, че е било случайно. А прокурорът забеляза със злобна нотка в гласа: „Засега това е всичко.“ Нататък нещата се развиха малко неясно, поне за мен. Но след няколко поверително разменени думи председателят отсече, че заседанието се прекратява и се насрочва за следобед, за изслушване на свидетелите.
Нямах за кога да размишлявам. Отведоха ме, качиха ме в затворническата кола и ме откараха в затвора, където ядох. След съвсем кратко време, точно колкото да си дам сметка, че съм изморен, се върнаха да ме вземат; всичко започна отново и се озовах в същата зала, пред същите лица. Само горещината беше много по-голяма и като по някакво чудо всеки от съдебните заседатели, прокурорът, моят адвокат и някои от журналистите бяха снабдени със сламени ветрила. Младият журналист и дребната жена бяха пак тук. Но те не си вееха и пак ме гледаха, без да продумат.
Избърсах потта, която течеше по лицето ми, и донякъде осъзнах кой съм и къде се намирам едва когато чух, че викат директора на приюта. Попитаха го дали мама се е оплаквала от мен и той каза, че да, но че това донякъде било мания на неговите питомци да се оплакват от близките си. Председателят го накара да уточни дали ми се е сърдела, че съм я изпратил в приют, и директорът пак отговори „да“. Но този път не добави нищо. На друг въпрос отвърна, че бил изненадан от моето спокойствие в деня на погребението. Попитаха го какво разбира под спокойствие. Тогава директорът се втренчи във върховете на обущата си и рече, че не съм пожелал да видя мама, че нито веднъж не съм заплакал и че веднага след погребението съм си тръгнал, без да се поклоня на гроба й. Изненадало го още нещо: един чиновник от погребалната служба му казал, че не съм знаел възрастта на мама. Настъпи миг мълчание и председателят го попита дали наистина чиновникът е твърдял това за мен. Тъй като директорът не разбираше въпроса, той му заяви: „Такъв е законът.“ После председателят попита прокурора дали има въпроси към свидетеля и прокурорът се
