горе-долу, че по негово мнение има само едно тъмно петно в моята изповед, фактът, че съм се позабавил, преди да дам втория изстрел. Останалото било наред, но този факт той не го разбирал.
Щях да му кажа, че греши, като се хваща за това: фактът нямаше особено значение. Но той ме пресече и изправен в целия си ръст, ме призова за последен път, като ме попита дали вярвам в Бога. Отговорих, че не. Седна възмутен. Каза ми, че това е невъзможно, че всички хора вярват в Бога, даже и онези, които се извръщат от него. Такова било убеждението му, и ако някога се усъмнял, то животът му щял да загуби всякакъв смисъл. „Искате ли — възкликна той — животът ми да няма смисъл?“ Според мен това не ме засягаше и му го казах. Но той вече протягаше през масата Христос до очите ми и се провикна като обезумял: „Аз съм християнин. От този тук искам прошка за твоите грехове. Как можеш да не вярваш, че той е страдал за теб?“ Забелязах, разбира се, че ми говори на „ти“, но вече всичко ми беше дошло до гуша. Горещината се усилваше. Както винаги, когато желая да се отърва от някого, когото едвам слушам, давах си вид, че се съгласявам. За моя изненада той затържествува: „Виждаш ли, виждаш ли? — повтаряше. — Ти вярваш, нали, и ще му се уповаваш?“ Естествено, пак казах не. Той се отпусна в креслото си.
Изглеждаше много уморен. Мълча известно време, докато пишещата машина, която не беше престанала да следи диалога, довършваше последните изречения. После ме огледа внимателно и малко тъжно. Промърмори: „Никога не съм срещал толкова закоравяла душа като вашата. Престъпниците, които са идвали пред мен, до един са плакали пред този образ на страданието.“ Щях да отговоря, че е било така именно защото е имал работа с престъпници. Но си помислих, че аз също съм такъв. Това беше мисъл, с която не можех да свикна. Тогава съдията стана, за да ми покаже, че разпитът е свършил. Попита ме само, със същия малко уморен вид, дали съжалявам за постъпката си. Помислих и казах, че вместо истинско съжаление изпитвам по-скоро известна досада. Стори ми се, че не ме разбира. Но този ден спряхме дотук.
След това виждах често съдия-следователя. Но вече всякога бях придружаван от моя адвокат. Ограничаваха се да ме карат да уточнявам известни пунктове от предишните ми показания. Или пък съдията обсъждаше с моя адвокат уликите. Но всъщност те съвсем не се занимаваха с мен в тези мигове. Във всеки случай малко по малко тонът на разпитите се промени. Съдията, изглежда, вече не се интересуваше от мен и в известен смисъл беше приключил с моя случай. Повече не ми заговори за Бога и никога не го видях така възбуден, както в онзи първи ден. В резултат на това нашите срещи станаха по-приятелски. Няколко въпроса, кратък разговор с моя адвокат и разпитът свършваше. Както се изразяваше съдията, делото следваше своя ход. Даже понякога, когато разговорът беше от общ характер, ме включваха в него. Отдъхвах си. Никой в тези часове не беше лош с мен. Всичко беше така естествено, така добре уредено и така просто изиграно, та имах смешното впечатление, че „съм част от семейството“. И мога да твърдя, че в края на единадесетте месеца, през които продължи следствието, почти се учудвах, дето е могло някога да ме радва, друго освен онези редки мигове, когато съдията, изпровождайки ме до вратата на своя кабинет, ме тупаше по рамото и ми казваше със сърдечен глас: „За днес свършихме, господин Антихрист.“ И ме предаваше в ръцете на полицаите.
II
Има неща, за които никога не ми е било приятно да говоря. Когато влязох в затвора, разбрах само след няколко дни, че няма да ми е приятно да говоря за тази част от моя живот.
По-късно вече не придавах значение на отвращенията си. В действителност през първите дни не бях в затвор: смътно очаквах някакво ново събитие. Едва след първото и единствено посещение на Мари започна всичко. От деня, в който получих нейното писмо (пишеше ми, че не и разрешават занапред да идва, защото не ми е съпруга), от този ден почувствувах, че в килията съм у дома си и че животът ми е вгнезден в нея. След ареста най-напред ме затвориха в една стая, където имаше вече неколцина задържани, повечето араби. Когато ме видяха, те почнаха да се смеят. После ме попитаха какво съм извършил. Казах, че съм убил арабин, и те млъкнаха. Но после настъпи нощта. Обясниха ми как трябва да постеля рогозката, върху която ми предстоеше да спя. Подвивайки единия й край, човек можеше да си направи възглавница. Цяла нощ дървениците лазеха по лицето ми. След няколко дена ме изолираха в отделна килия, където спях на дървен нар. Имах кофа за естествените нужди и железен леген. Затворът се намираше на възвишението над града и можех да виждам морето през едно прозорче. Веднъж, тъкмо когато се бях вкопчил в решетките и бях обърнал лице към светлината, влезе един пазач и ми каза, че имам посещение. Помислих, че е Мари. Наистина беше тя.
За да стигна до помещението за свиждане, минах по дълъг коридор, после по някаква стълба и накрая по друг коридор. Влязох в просторна зала, в която светлината проникваше през голям прозорец. Залата беше разделена на три части от две големи решетки, които я пресичаха по дължина. Между двете решетки имаше пространство от осем или десет метра, което отделяше посетителите от затворниците. Насреща си видях Мари с роклята на райета и загорялото й лице. Откъм моята страна имаше десетина задържани, повечето араби. Мари беше заобиколена от арабки и стоеше между две посетителки: дребна старица със свити устни, облечена в черно, и едра жена, гологлава, която говореше високо и жестикулираше. Поради разстоянието между решетките посетителите и затворниците бяха принудени да говорят твърде гръмко. Когато влязох, шумът от гласовете, които се блъскаха във високите голи стени на залата, ярката светлина, която струеше от небето върху стъклата на прозореца и нахлуваше в залата, донякъде ме зашеметиха. Моята килия беше по-спокойна и по-мрачна. Потребни ми бяха няколко секунди, за да свикна. След това видях отчетливо всяко лице, откроено на дневната светлина. Забелязах, че един пазач седи на края на коридора между двете решетки. По-голямата част от затворниците араби, както и техните семейства, бяха наклякали едни срещу други. Те не крещяха. Въпреки глъчката успяваха да се чуят, макар да говореха много тихо. Глухият им шепот, идващ от ниското, звучеше като непрекъснат бас към разговорите, които се кръстосваха над главите им. Всичко това забелязах още докато се приближавах към Мари. Вече прилепена до решетката, тя ми се усмихваше с всички сили. Стори ми се много хубава, но не съумях да й го кажа.
„Как е? — провикна се високо. — Добре ли си, имаш ли всичко необходимо?“ — „Да, всичко.“
Млъкнахме. Мари не преставаше да се усмихва. Дебелата жена крещеше към моя съсед, без съмнение неин мъж, едър рус тип с открит поглед. Продължаваше вече започнат разговор.
„Жана не пожела да го вземе!“ — дереше се тя до скъсване. „Да, да“ — казваше мъжът. „Рекох й, че като излезеш, пак ще си го прибереш, но тя не поиска да го вземе.“
Мари от своя страна извика, че Ремон ми праща много здраве и аз отвърнах: „Благодаря.“ Гласът ми беше заглушен от моя съсед, който попита „дали е добре“. Смеейки се, жена му отговори, „че той никога не се е чувствувал така добре“. Съседът ми отляво, дребен младеж с изящни ръце, не продумваше. Забелязах, че стои срещу дребната старица и двамата се гледат напрегнато. Но нямах време да ги наблюдавам по- дълго, защото Мари ми извика, че трябва да се надявам. Казах: „Да.“ В същото време я гледах и имах желание да стисна рамото й. Изпитвах желание да стисна рамото й под роклята и не знаех твърде на какво друго да се надявам. Вероятно това имаше предвид и Мари, защото продължаваше да се усмихва. Не съзирах вече нищо друго освен блясъка на зъбите й и бръчиците край ъгълчетата на очите й. Тя отново извика: „Ще излезеш и ще се оженим!“ Отговорих: „Вярваш ли?“, но само колкото да кажа нещо. И тогава тя изрече много бързо и все така високо, че да, щели да ме оправдаят и че пак сме щели да се къпем. Но другата жена от своя страна крещеше и обясняваше как оставила в канцеларията някаква кошница. Изброяваше всичко, което била сложила вътре. Той трябвало да провери, защото всичко това струвало скъпо. Вторият ми съсед и майка му все тъй не откъсваха очи един от друг. Мърморенето на арабите продължаваше някъде под нас. Навън светлината като че ли набъбваше срещу залива.
Не се чувствувах добре и ми се искаше да си тръгна. Шумът ми причиняваше болка. Но пък ми се щеше да се възползувам още малко от присъствието на Мари. Не знам колко време беше минало. Мари ми разправяше за работата си и се усмихваше непрекъснато. Мърморенето, виковете, разговорите се кръстосваха. Единственият остров на мълчание беше до мен, в лицето на дребния младеж и старицата, които се гледаха. Постепенно отведоха арабите. Щом първият си тръгна, почти всички притихнаха. Старицата се приближи до решетката и в същия момент един надзирател даде знак на сина й. Той каза: „Довиждане, мамо“, а тя мушна ръката си между две пръчки на решетката и му помаха с бавно и проточено движение.
Тя си тръгна, а един мъж с шапка в ръка влезе и зае нейното място. Вкараха друг затворник и двамата заговориха, жестикулирайки, но полугласно, защото залата се беше умълчала. Дойдоха да вземат съседа ми
