че си беше пийнала. Тогава Масон ме попита дали искам да се поразходя с него на плажа. „След обяд жена ми винаги си дремва. Аз не обичам. Трябва да се поразтъпча. Винаги й казвам, че така е по-добре за здравето. Но в края на краищата тя си решава.“ Мари заяви, че ще остане, за да помогне на госпожа Масон да измият съдовете. Парижанката каза, че тъкмо затова трябвало да се изгонят мъжете. И тримата слязохме на плажа.
Слънцето грееше почти отвесно върху пясъка, а блясъкът му върху морето беше непоносим. Вече нямаше никого на плажа. Във вилите, които ограждаха платото и се извисяваха над морето, се чуваше тракане на чинии и прибори. Едва се дишаше в тежката горещина, която се издигаше от земята. В началото Ремон и Масон обсъждаха неща и хора, за които нямах представа. Разбирах, че се познават отдавна и че даже са живели заедно известно време. Запътихме се към водата и тръгнахме покрай брега. Понякога някоя вълничка, по-силна от другите, намокряше платнените ни обувки. Не мислех за нищо, защото слънцето, което напичаше непокритата ми глава, почти ме приспиваше.
В този момент Ремон каза на Масон нещо, което не чух добре. Но в същото време забелязах, на края на плажа и далеч от нас, двама араби в огнярски комбинезони, които се приближаваха. Погледнах Ремон, който потвърди: „Той е.“ Продължихме да крачим. Масон попита как са успели да ни проследят дотук. Помислих си, че сигурно са ни видели да се качваме в автобуса с плажната торба, но не се обадих.
Арабите пристъпваха бавно, но бяха вече много по-близко. Ние не променихме хода си, но Ремон каза: „Ако стане сбиване, ти, Масон, ще се заемеш с втория. Аз ще се разправям с моя човек. Ти, Мьорсо, ако дойде друг, да знаеш, че ще е за теб.“ Отвърнах: „Да.“ Масон мушна ръце в джобовете си. Сега напеченият пясък ми изглеждаше червен. Без да променяме стъпката си, ние пристъпвахме напред към арабите. Разстоянието между нас намаляваше равномерно. Когато се озовахме на няколко крачки едни от други, арабите се спряха. Масон и аз забавихме ход. Ремон отиде право към своя човек. Не чух добре какво му каза, но онзи като че ли искаше да му нанесе удар с глава. Тогава Ремон го халоса веднъж и веднага повика Масон. Масон отиде при този, който му беше определен, и го блъсна два пъти с цялата си тежест. Арабинът падна във водата по корем, с лице към дъното, и остана така няколко секунди, на повърхността около главата му се пукаха мехури. През това време Ремон също стовари юмрука си и лицето на другия се обля в кръв. Ремон се обърна към мен и каза: „Ще видиш как ще го наредя.“ Извиках му: „Внимавай, има нож!“ Но ръката на Ремон вече беше срязана и устата му разцепена.
Масон скочи напред. Но другият арабин се беше вдигнал и застана зад този, който беше въоръжен. Не посмяхме да мръднем. Те се оттеглиха бавно, без да откъсват очи от нас и да ни заплашват с ножа. Когато бяха вече достатъчно далеч, побягнаха светкавично, докато ние стояхме като заковани под слънцето, а Ремон стискаше ръката си, от която капеше кръв.
Масон веднага каза, че имало някакъв лекар, който прекарвал неделите си на платото. Ремон поиска да отиде незабавно при него. Но щом заговаряше, кръвта от раната забълбукваше в устата му. Подхванахме го под мишниците и се върнахме във вилата колкото можахме по-бързо. Там Ремон каза, че раните му били повърхностни и че бил в състояние да отиде при доктора. Тръгна с Масон, а аз останах, за да обясня на жените какво се беше случило. Госпожа Масон плачеше, а Мари беше съвсем бледа. На мен ми беше отегчително да им обяснявам. Накрая млъкнах и запуших, загледан в морето.
Към един и половина Ремон се върна с Масон. Ръката му беше превързана, а в ъгъла на устата му имаше лейкопласт. Докторът му казал, че било дребна работа, но Ремон изглеждаше много мрачен. Масон се опита да го развесели. Но той мълчеше. Когато заяви, че иска да слезе на плажа, попитах го къде ще ходи. Масон и аз заявихме, че ще го придружим. Тогава той се ядоса и започна да ни ругае. Масон рече, че не трябва да му противоречим. Но аз все пак го последвах.
Дълго вървяхме по плажа. Сега слънцето беше убийствено. То се разпръскваше на късчета по пясъка и върху морето. Струваше ми се, че Ремон знае къде отива, но без съмнение се лъжех. В самия край на плажа най-сетне стигнахме до малък извор, който изтичаше в пясъка иззад голямата скала. Там намерихме нашите двама араби. Лежаха, облечени в своите омаслени огнярски комбинезони. Изглеждаха напълно спокойни и почти доволни. Нашата поява не промени нищо. Този, който беше ударил Ремон, го гледаше, без да продума. Другият надуваше малка свирка от тръстика и повтаряше безкрайно, като ни наблюдаваше с крайчеца на окото си, трите ноти, които изтръгваше от своя инструмент.
През всичкото това време не съществуваше нищо друго освен слънцето и тишината, примесена с лекия шум на извора и трите ноти. После Ремон посегна към задния си джоб, но противникът не се помръдна и двамата продължаваха да се гледат. Забелязах, че пръстите на краката на онзи, който свиреше, са много разперени. Без да изпуска от очи другия арабин, Ремон ме попита: „Да го застрелям ли?“ Помислих си, че ако кажа не, той ще се раздразни и сигурно ще стреля. Рекох му само: „Той още не ти е проговорил. Грозно би било да стреляш така.“ Сред тишината и жегата пак се чу лекият шум на водата и на свирката. После Ремон заяви: „Тогава ще го наругая и когато ми отговори, ще го застрелям.“ Отвърнах: „Точно така. Но ако той не извади ножа си, и ти не бива да стреляш.“ Ремон се пораздразни. Другият продължаваше да свири и двамата следяха всеки жест на Ремон. „Не — казах аз на Ремон, — бийте се като мъже, а револвера дай на мен. Ако другият се намеси или ако той самият извади ножа си, ще го застрелям.“
Когато Ремон ми подаде револвера си, слънцето се плъзна по него. Но ние все още стояхме неподвижни, като че ли около нас всичко се бе прихлупило. Гледахме се, без да сваляме очи, и сякаш всичко свършваше тук между морето, пясъка и слънцето, между двойната тишина на свирката и водата. В този миг си помислих, че човек може да стреля или да не стреля. Но арабите изведнъж се шмугнаха заднишком зад скалата. Тогава Ремон и аз поехме обратно. Той изглеждаше по-добре и говореше как ще се върнем с автобуса.
Придружих го до къщата и докато се изкачваше по дървената стълба, останах на първото стъпало, главата ми кънтеше от слънцето, бях обезсърчен от усилието, което предстоеше да направя, за да стигна до етажа и пак да отида при жените. Но горещината беше такава, че ми беше мъчително и да стоя неподвижен под ослепителната светлина, която падаше от небето. Да остана тук или да се махна, беше еднакво трудно. След малко се върнах на плажа и тръгнах да крача.
Отново същият червен блясък. Морето се задъхваше върху пясъка с цялото бързо и приглушено дишане на вълничките. Вървях бавно към скалите и усещах как челото ми се издува под слънцето. Жегата ме потискаше и ми пречеше да пристъпвам. И всеки път, когато усетех нейния силен, изгарящ дъх върху лицето си, стисках зъби и свивах юмруци в джобовете на панталона си, цял се изпъвах, за да победя слънцето и тъмното опиянение, в което то ме потапяше. При всеки отблясък — слънчев меч, изскочил от пясъка, от някоя побеляла мидена черупка или от късче стъкло — челюстите ми се стягаха. Крачих дълго.
Отдалеч виждах черните очертания на скалата, заобиколена от ослепителен ореол от светлина и морски прах. Мислех си за прохладния извор зад скалата. Исках да се върна отново при ромона на водата му, исках да избягам от слънцето, от усилието и от плача на жените, исках най-после да намеря пак сянката и нейната отмора. Но когато стигнах по-близо, видях, че човекът на Ремон се беше върнал.
Беше сам. Лежеше по гръб, с ръце под главата, челото му бе засенчено от скалата, а цялото му тяло — на слънце. Синият му огнярски комбинезон излъчваше изпарения поради горещината. Поизненадах се. За мен историята беше приключила и бях дошъл тук без мисъл за него.
Щом ме видя, той се понадигна и мушна ръка в джоба си. Аз, естествено, стиснах револвера на Ремон в сакото си. Тогава той пак отстъпи назад, но без да изважда ръката си от джоба. Бях доста далеч от него, на около десетина метра. На моменти улавях погледа му между присвитите клепачи. Но иначе образът му танцуваше пред очите ми в пламтящия въздух. Шумът на вълните беше още по-ленив, по-разлят, отколкото на обяд. Слънцето, светлината върху пясъка, който се простираше тук, бяха същите. Вече два часа, откакто денят бе застинал, откакто беше хвърлил котва сред океан от кипящ метал. На хоризонта мина малък параход и аз съзрях черното петно с крайчеца на окото си, защото не бях престанал да гледам арабина.
Помислих си, че стига да се обърна, и всичко ще свърши. Но отзад ме притискаше цял един плаж, трептящ от слънце. Направих няколко крачки към извора. Арабинът не се помръдна. Беше все още доста далеч. Може би поради сенките по лицето изглеждаше така, сякаш се смее. Почаках. Слънцето пареше бузите ми, почувствувах как капки пот се събират във веждите ми. Слънцето беше същото както в деня на маминото погребение и както тогава най-много ме болеше челото и всички негови вени туптяха едновременно под кожата. Поради това парене, което вече ми беше непоносимо, аз се придвижих напред. Знаех, че е глупаво, че няма начин да се отърва от слънцето, ако пристъпя напред. Но направих една крачка, една-единствена крачка. И тогава, без да се надигне, арабинът извади ножа си, който блесна на
