стана свидетел. За мен това нямаше значение, но не знаех какво ще трябва да кажа. Според Ремон достатъчно било да потвърдя, че уличницата му изневерявала. Приех да му бъда свидетел.
Излязохме и Ремон ме почерпи един коняк. После пожела да изиграем партия билярд и аз загубих с малка разлика. След това поиска да отидем в публичен дом, но аз отказах, защото не обичам тия неща. Тогава бавно се върнахме и той ми разказваше колко е доволен, че успял да накаже любовницата си. Намирах, че е много любезен с мен и си помислих, че сме прекарали приятно.
Отдалеч забелязах на прага стария Саламано, който изглеждаше разтревожен. Когато се приближихме, видях, че кучето му го няма. Той се озърташе на всички страни, обръщаше се кръгом, опитваше се да различи в тъмнината на коридора, мърмореше несвързани думи и пак започваше да се взира в улицата с червените си очички. Когато Ремон го попита какво има, той не отговори веднага. Слабо дочух, че ломотеше: „Мръсник, мърша“, и продължаваше да се притеснява. Осведомих се къде е кучето му. Отвърна ми рязко, че избягало. И после изведнъж заговори бързо: „Както обикновено, заведох го в лунапарка. Около панаирджийските бараки имаше много хора. Спрях се да гледам «Царят на офейкването». И когато рекох да си тръгна, него вече го нямаше. Разбира се, отдавна исках да му купя по-тесен нашийник. Но никога не съм и помислял, че тази мърша може да си отиде така.“
Тогава Ремон му обясни, че може би кучето се е загубило и че щяло да се върне. Изреди му примери на кучета, които са извървели десетки километри, за да намерят господарите си. Старият обаче изглеждаше още по-обезпокоен. „Но те ще ми го вземат, разбирате ли?
Да можеше поне някой да го приюти. Но това е невъзможно, то отвращава всички със струпеите си. Сигурно полицаите ще го приберат.“ Тогава му казах, че трябва да отиде в кучкарника и че срещу заплащане на някаква такса ще му го върнат. Попита ме дали тази такса е висока. Не знаех. Тогава той се ядоса: „Да дам пари за тази мърша! Не, нека пукне!“ И почна да ругае кучето. Ремон се разсмя и влезе в къщата. Последвах го, разделихме се на площадката. Миг след това чух стъпките на стария, който почука на вратата ми. Когато отворих, за момент застана на прага и ми рече: „Извинете, извинете.“ Поканих го да влезе, но не пожела. Гледаше върховете на обущата си и покритите му със струпеи ръце трепереха. Запита ме, без да ме погледне: „Няма да ми го вземат, нали, господин Мьорсо? Ще ми го върнат, нали? Иначе какво ще стане с мен?“ Казах му, че в кучкарника пазят кучетата три дни на разположение на техните собственици и че след това правят с тях каквото намерят за добре. Взря се в мен мълчаливо. После ми каза: „Лека нощ.“ Затвори вратата си, после дълго го чувах как се разхожда напред-назад. Креватът му изскърца. И по особения тих шум, който преминаваше през стената, разбрах, че старецът плаче. Не знам защо, помислих си за мама. Но на другия ден трябваше да ставам рано. Не бях гладен и си легнах, без да вечерям.
V
Ремон ми телефонира в кантората. Каза ми, че някакъв негов приятел (бил му говорил за мен) ме кани да прекарам неделния ден в малката му вила край Алжир. Отговорих, че много ми се ще, но съм обещал да бъда с една приятелка. Ремон веднага добави, че кани и нея. Жената на приятеля му щяла да бъде доволна, че няма да е сама сред мъжете.
Исках да затворя веднага телефона, защото знам, че шефът не обича да ни се обаждат отвън. Но Ремон ме помоли да почакам и ми обясни, че можел да ми предаде поканата и довечера, но държал да ме предупреди за друго нещо. През целия ден го следяла група араби, между които бил и братът на бившата му любовница. „Ако тази вечер, като се прибираш, ги видиш около къщи, предупреди ме.“ Казах, че съм разбрал.
Малко по-късно шефът ме повика и отначало ми стана неприятно, защото си помислих, че ще ми нареди по-рядко да телефонирам и по-добре да работя. Но съвсем не беше така. Въпросът беше за един още твърде неокончателен проект. Искаше само да знае мнението ми. Имал намерение да открие в Париж кантора, която да води неговите работи пряко и на място с големите компании, и желаеше да знае дали съм склонен да отида там. Това щеше да ми позволи да обитавам Париж, а също и да пътувам по няколко месеца в годината. „Вие сте млад и ми се струва, че такъв живот сигурно ще ви хареса.“ Казах, че да, но че всъщност ми е все едно. Тогава ме попита дали не ме привлича една промяна на живота ми. Отвърнах, че човек никога не си променя живота, че при всички случаи всеки живот струва колкото другите и че що се отнася до моя тук, то аз си го харесвам. Изглеждаше недоволен, заяви ми, че винаги отговарям уклончиво, че нямам амбиции и че това е гибелно в търговията. Тогава се върнах на мястото си. Бих предпочел да не го разочаровам, но не виждах причини да променям живота си. Ако поразмисля, излиза, че не съм нещастен. Когато бях студент, имах много амбиции от този род. Но след като се наложи да се откажа от учението, разбрах бързо, че всичко това е всъщност без значение.
Вечерта Мари дойде да ме търси и ме попита дали искам да се оженя за нея. Рекох й, че ми е все едно и че бихме могли да сторим това, ако го желае. Тогава поиска да знае дали я обичам. Повторих й, както и преди, че това не значи нищо, но че без съмнение не я обичам. „Защо тогава ще се ожениш за мен?“ — каза тя. Обясних й, че това няма никакво значение, но че можем да се оженим, ако желае. Впрочем въпросите задаваше тя, а пък аз се задоволявах да казвам „да“. Тогава тя изтъкна, че женитбата е сериозно нещо. Отвърнах: „Не.“ Замълча за миг и ме погледна. После заговори. Искаше просто да знае дали бих приел същото предложение от друга жена, с която бих бил свързан по същия начин. Потвърдих: „Естествено.“ Тогава тя се зачуди дали ме обича, но аз нищо не можех да зная по тази точка. След като помълча пак, промълви, че съм странен, че без съмнение сега ме обича заради това, но че навярно един ден поради същите причини ще се отврати от мен. Тъй като не се обаждах, защото нямаше какво да добавя, тя се усмихна, хвана ме за ръка и заяви, че иска да се омъжи за мен. Отговорих й, че щом поиска, ще го направим. Тогава й разправих за предложението на шефа и Мари сподели, че би желала да види Париж. Обясних й, че някога съм живял там и тя ме попита какво представлява. Рекох й: „Мръсно е. Има гълъби и мрачни дворове. Хората са с бяла кожа.“
После тръгнахме и пресякохме града по големите улици. Жените бяха хубави и аз попитах Мари дали забелязва това. Каза ми „да“ и че ме разбира. Известно време мълчахме. Щеше ми се да остане с мен и й предложих да вечеряме заедно у Селест. И на нея й се оставаше, но имала работа. Бяхме близо до дома, сбогувах се с нея. Погледна ме: „Не искаш ли да знаеш каква работа имам?“ Исках да зная, но не се бях замислил за това и изглежда, че тя ме упрекваше. Като видя как се обърках, Мари пак се засмя и се устреми с цялото си тяло към мен, за да я целуна.
Вечерях у Селест. Бях вече започнал да ям, когато влезе една странна ниска жена, която ме попита дали може да седне на моята маса. Естествено, че можеше. Имаше отсечени движения, блестящи очи и личице като ябълка. Съблече жакета си, седна и трескаво заразглежда листа. Повика Селест и веднага си поръча всички ястия наведнъж с решителен й едновременно припрян глас. Докато чакаше ордьоврите, отвори чантата си, извади от нея листче хартия и молив, направи си предварително сметката, после отброи от едно портмоне точната сума плюс бакшиша, и я постави пред себе си. В този момент й донесоха ордьоврите, които много бързо изгълта. Докато чакаше следващото ястие, измъкна от чантата си син молив и едно списание, което помества седмичната радиопрограма. Огради много грижливо една по една почти всички емисии. Тъй като списанието беше от дванадесетина страници, жената продължи прилежно дейността си до края на храненето. Бях вече свършил, а тя все ограждаше с неизменно усърдие. После стана, облече си жакета със същите точни движения, на автомат и излезе. Тъй като нямаше какво да правя, излязох и аз и я следвах известно време. Тръгна по бордюра на тротоара, като вървеше с невероятна бързина и сигурност, без да се отклонява и без да се обръща. Накрая я загубих от погледа си и се върнах. Помислих си, че е странна, но доста скоро я забравих.
Намерих стария Саламано пред прага на моята стая. Поканих го вътре и той ми съобщи, че кучето му е загубено, защото не било в кучкарника. Служителите му казали, че може би е прегазено. Попитал дали не може да узнае това в участъка. Отвърнали му, че тези неща не се регистрират, защото се случват всеки ден. Казах на стария Саламано, че би могъл да си вземе друго куче, но той с основание ми изтъкна, че бил свикнал със своето.
Бях се свил на леглото, а Саламано бе заел един стол пред масата. Седеше срещу мен и ръцете му бяха на коленете. Не бе свалил старата си шапка. Под пожълтелите си мустаци предъвкваше откъслечни изречения. Малко ме отегчаваше, но нямах никаква работа и не ми се спеше. За да говоря нещо, разпитвах го за кучето. Каза ми, че го е взел след смъртта на съпругата си. Оженил се доста късно. На младини имал
