желание да стане артист: в казармата играел във военните водевили. Но накрая постъпил в железниците и не съжалявал, защото сега си имал пенсийка. Не бил щастлив с жена си, но, общо взето, свикнал с нея. Когато умряла, се почувствувал много самотен. Тогава поискал куче от един колега и му дали това, било много малко. Трябвало да го храни с биберон. Но тъй като кучето живее по-кротко от човека, в края на краищата остарели заедно. „Имаше проклет характер — рече ми Саламано.
— От време на време се счепквахме. Но все пак беше добро куче.“ Казах, че е от хубава порода и Саламано, изглежда, остана доволен. „И при това — добави — вие не го познавате, преди да се разболее. Най-хубавото нещо в него беше козината.“ Откакто кучето хванало тази кожна болест, Саламано го мажел сутрин и вечер с мехлем. Но според него истинската болест на кучето била старостта, а старостта не се лекува.
В този момент се прозях и старият ми заяви, че ще си отива. Отвърнах му, че може да си стои и че ми е неприятно това, което се е случило с кучето му: той ми поблагодари. Каза, че мама много харесвала кучето му. Когато говореше за нея, той я наричаше „вашата бедна майка“. Изказа предположението, че сигурно съм твърде нещастен, откакто мама е починала; не отговорих. Тогава старецът ми издума бързо и стеснително как знаел, че в квартала ме осъждали, задето съм изпратил майка си в приют, но той ме познавал и знаел, че много обичам мама. Отвърнах, и сега не знам защо, че не ми е било известно досега да са ме осъждали по този повод, но че приютът ми се бе сторил нещо естествено, защото не съм имал достатъчно пари, за да задържа мама. „Освен това — добавих — тя отдавна вече нямаше какво да ми приказва и скучаеше съвсем сама.“ — „Да — потвърди той, — в приюта поне завързваш приятелства.“ После се извини. Спяло му се. Сега животът му се беше променил и не му беше ясно какво ще прави. За пръв път, откакто го познавах, ми подаде крадешком ръка и усетих струпеите по кожата му. Поусмихна се и преди да си тръгне, ми каза: „Надявам се, че тази нощ кучетата няма да лаят. Все си мисля, че е моето.“
VI
В неделя едва се събудих. Наложи се Мари да ми вика в ухото и да ме разтърсва. Не ядохме, защото искахме рано да се къпем. Чувствувах се съвсем празен и главата ме наболяваше. Цигарата ми горчеше. Мари ми се подигра, каза, че имам вид „като на погребение“. Беше облякла бяла рокля, разпуснала бе косите си. Рекох й, че е хубава, тя се засмя от удоволствие.
На слизане почукахме на вратата на Ремон. Той ни отговори, че идва. На улицата, поради умората ми, а пък и защото в стаята не бяхме дръпнали завесите, денят, вече изпълнен със слънце, ме удари като плесница. Мари просто скачаше от радост и непрестанно повтаряше, че времето е хубаво. Почувствувах се по-добре и забелязах, че съм гладен. Казах го на Мари, която ми посочи мушамената си торба, в която беше сложила нашите два бански костюма и един пешкир. Не ми оставаше друго, освен да чакам, чухме, че Ремон затваря вратата си. Беше в син панталон и бяла риза с къси ръкави. На главата си беше нахлупил сламена шапка, която развесели Мари, а ръцете му бяха съвсем бели под черните косми. Това донякъде ме отврати. Той слизаше, като си подсвиркваше, и изглеждаше много доволен. Обърна се към мен със: „Здравей, стари приятелю“ и нарече Мари „госпожице“.
Предната вечер бяхме ходили в участъка и аз свидетелствувах, че уличницата е „изневерявала“ на Ремон. Той се отърва с предупреждение. Не провериха моите твърдения. Пред вратата поговорихме с Ремон за това, после решихме да вземем автобуса. Плажът не беше много далеч, но така щяхме да стигнем по- бързо. Ремон мислеше, че неговият приятел ще се зарадва, ако отидем рано. Вече щяхме да тръгваме, когато Ремон ми направи знак да погледна насреща. Видях група араби, облегнати на витрината на тютюнопродавницата. Те ни гледаха мълчаливо, но по някакъв свой особен начин — точно така биха ни наблюдавали, ако бяхме камъни или пънове. Ремон ми каза, че вторият отляво е неговият човек и явно се разтревожи. Добави, че все пак историята е приключена. Мари не разбираше твърде за какво приказваме и ни попита какво има. Обясних й, че това са араби, които имат зъб на Ремон. Тя пожела да се махнем веднага. Ремон се изпъна, засмя се и каза, че трябва да побързаме.
Запътихме се към спирката на автобуса, която беше малко по-нататък, и Ремон ме осведоми, че арабите не ни следват. Обърнах се. Не се бяха помръднали и със същото безразличие се взираха в мястото, което току-що бяхме напуснали. Качихме се на автобуса. Ремон, който изглеждаше съвсем успокоен, не преставаше да се шегува с Мари. Долавях, че я харесва, но тя почти не му отговаряше. От време на време го поглеждаше и се смееше.
Слязохме в предградията на Алжир. Плажът не е далеч от автобусната спирка. Но се налагаше да прекосим едно малко плато, което се издига над морето и после се спуска към плажа. То беше покрито с жълтеникави камъни и със съвсем бели асфодели, които се открояваха върху ярката вече синева на небето. Мари силно размахваше мушамената си чанта, правеше й удоволствие да уронва листата на цветовете. Минахме между редици малки вили със зелени или бели огради, някои с веранди, сгушени под тамариските, други пък оголени сред скалите. Още преди да стигнем края на платото, съзряхме неподвижното море и по- нататък — в бистрата вода — масивен сякаш сънен нос. През нетрепващия въздух до нас достигна лек шум на мотор. И видяхме, много далеч, рибарско корабче, което се плъзгаше незабележимо върху блестящото море. Мари откъсна няколко скални ириса. От пътеката, която се спускаше към морето, съгледахме, че долу няколко души вече се къпеха.
Приятелят на Ремон живееше в дървена къщичка на края на плажа. Отзад къщата опираше в скалите, а пилоните, които я поддържаха отпред, се къпеха в морето. Ремон ни представи. Приятелят му се казваше Масон. Беше едър човек, висок и плещест, а жена му, дребна, закръглена и мила, говореше с парижки акцент. Каза ни веднага да се чувствуваме като у дома си и че има пържена риба, която уловил тази заран. Споделих колко много ми харесва къщата му. Той ме осведоми, че прекарвал в нея съботите, неделите и всички почивни дни. „С жена ми се разбираме добре“ — добави. Точно в този момент жена му се смееше с Мари. Може би за първи път наистина си помислих, че ще се оженя.
Масон искаше да се къпе, но жена му и Ремон не искаха да дойдат. Слязохме тримата и Мари тутакси се хвърли във водата. Масон и аз поизчакахме. Той говореше бавно и забелязах, че има навика да допълва всичко, което казва, с „и нещо повече“ даже когато всъщност нищо не добавяше към смисъла на своята фраза. За Мари ми рече: „Чудна е, и нещо повече, очарователна.“ Скоро престанах да обръщам внимание на този тик, защото взех да усещам, че слънцето ми действува добре. Пясъкът започваше да пари под краката. Още се въздържах да вляза във водата, но накрая казах на Масон: „Да влизаме ли?“ Гмурнах се. Той се потопи във водата полека и започна да плува чак когато загуби дъното под краката си. Плуваше бруст, и то доста лошо, така че го оставих, за да настигна Мари. Водата беше студена и ми беше приятно да плувам. Ние с Мари се отдалечихме, съгласувахме движенията си и бяхме еднакво доволни.
Навътре в морето се отпуснахме по гръб, слънцето изпиваше от лицето ми, обърнато към небето, последните капчици вода, които се стичаха към устата ми. Видяхме, че Масон се връща към плажа, за да се изтегне на слънце. Отдалеч изглеждаше огромен. Мари пожела да плуваме заедно. Минах зад нея, за да я хвана през кръста, и тя заплува с ръце, а аз й помагах с движението на краката си. В утринта слабият шум от поренето на водата ни придружаваше, докато накрая се почувствувах уморен. Тогава оставих Мари и се върнах, като плувах равномерно и дишах както трябва. На плажа се проснах по корем до Масон и положих лицето си на пясъка. Казах му: „Хубаво беше“, той бе на същото мнение. Малко по-късно дойде Мари. Обърнах се, за да я гледам как приближава. Лъщеше цяла от солената вода и беше отметнала косите си. Легна и се прилепи до мен и двете топлини — на нейното тяло и на слънцето — ме приспаха.
Мари ме разтърси и ми каза, че Масон се е качил във вилата си и че било време да обядваме. Станах веднага, защото бях гладен, но Мари ми рече, че от сутринта не съм я целунал. Вярно беше, а при това ми се искаше да я целуна. „Ела във водата“ — предложи тя. Изтичахме и се изтегнахме сред първите малки вълни. Поплувахме, после тя се впи в мен. Усетих краката й около своите и я пожелах.
Когато се върнахме, Масон вече ни викаше. Казах, че съм много гладен и той веднага заяви на жена си, че му харесвам. Хлябът беше хубав, излапах своята порция риба. После имаше месо и пържени картофи. Всички ядяхме, без да говорим. Масон често отпиваше от виното, а и на мен сипваше непрекъснато. Когато дойде ред на кафето, главата ми бе понатежала и пуших много. Масон, Ремон и аз направихме план да прекараме заедно месец август във вилата на плажа, на общи разноски. Изведнъж Мари ни каза: „Знаете ли колко е часът? Единадесет и половина.“ Всички се учудихме, но Масон каза, че сме обядвали твърде рано и че било естествено, защото обед е тогава, когато човек е гладен. Не знам защо, това разсмя Мари. Мисля,
