слънцето. Светлината се пръсна върху стоманата и се превърна в дълго искрящо острие, което ме удари в челото. В същия миг потта, събрана във веждите ми, изведнъж потече по клепачите и ги покри с топла и плътна завеса. Зад тази завеса от сълзи и сол очите ми ослепяха. Чувствувах само цимбалите на слънцето върху челото си и — смътно — блестящото острие, изскочило от ножа, който беше все още срещу мен. Тази пареща шпага разяждаше клепките ми и дълбаеше наранените ми очи. Тогава именно всичко се залюля. Морето разля тежко палещо дихание. Стори ми се, че небето се разтвори надлъж и нашир и заваля огън. Цялото ми същество се изпъна, стиснах конвулсивно револвера… Спусъкът поддаде, докоснах полираната извивка на скобата и точно тогава с рязък и оглушителен шум започна всичко. Отърсих потта и слънцето. Разбрах, че съм разрушил равновесието на деня, изключителната тишина на един плаж, където бях изпитал щастие. Тогава стрелях още четири пъти по едно безжизнено тяло, в което куршумите потъваха, без да личи. И те бяха като четири кратки удара, с които почуках на вратата на нещастието.
Втора част
I
Веднага след арестуването ми бях многократно разпитван. Но това бяха разпити за самоличност, които не продължаваха дълго. Първия път в участъка моят случай като че ли не интересуваше никого. След седмица обаче съдия-следователят взе да ме гледа с любопитство. Но в началото се осведоми само за името, адреса и професията ми, за датата и мястото на раждането. После поиска да узнае дали съм си намерил адвокат. Признах, че не съм и го запитах дали е абсолютно необходимо да имам такъв. „Защо?“ — каза той. Отговорих, че смятам делото си за много просто. Усмихна се и заяви: „Това е само едно мнение. Но такъв е законът. Ако не си изберете адвокат, ще ви осигурим служебен защитник.“ Прецених за много удобно, че правосъдието се нагърбва с тези подробности. Казах му го. Съгласи се с мен и заключи, че законът е добре направен.
Отначало не погледнах сериозно на него. Прие ме в стая със завеси, на бюрото си имаше една- единствена лампа, която осветяваше креслото, където ме накара да седна, докато той оставаше в сянка. Вече бях чел подобни описания в книгите и всичко това ми се стори някаква игра. След разговора обаче се взрях по-внимателно в него и забелязах, че е човек с тънки черти и с дълбоки сини очи, висок, с дълги сиви мустаци и буйни, почти бели коси. Видя ми се много разумен и, с една дума, симпатичен, въпреки нервните тикове, които разтягаха устата му. На тръгване едва не му подадох ръка, но навреме се сетих, че бях убил човек.
На другия ден в затвора дойде да ме посети един адвокат. Беше нисък и пълен, доста млад, с грижливо вчесани коси. Въпреки горещината (аз бях по риза) беше с тъмен костюм, пречупена колосана яка и чудновата вратовръзка на широки черни и бели райета. Остави на леглото чантата, която носеше под мишница, представи се и каза, че е проучил досието ми. Делото ми било деликатно, но не се съмнявал в успеха, ако му се доверя. Благодарих му и той заяви: „Нека навлезем в същността на въпроса.“
Седна на леглото и ми обясни, че събрали сведения за личния ми живот. Узнали, че майка ми наскоро е починала в приют. Тогава се осведомили в Маренго. Следователите научили, „че съм проявил безчувственост“ в деня на погребението на мама. „Разбирате ли — рече ми моят адвокат, — стеснявам се донякъде да ви питам. Но това е много важно и ще бъде силен аргумент за обвинението, ако не намеря какво да отговоря.“ Искаше да му помогна. Попита ме дали в онзи ден ми е било мъчно. Този въпрос ме учуди и си помислих, че бих изпитал крайно неудобство, ако трябваше аз да го задам. Все пак му отвърнах, че донякъде съм загубил навика сам да си поставям въпроси и че ми е трудно да отговоря. Без съмнение аз действително обичах мама, но това нищо не значеше. Всички нормални хора повече или по-малко са пожелавали смъртта на онези, които са обичали. Тук адвокатът ме прекъсна и явно много се развълнува. Накара ме да му обещая да не казвам това на заседанието, нито пред съдия-следователя. Но аз му обясних как съм устроен така, че физическите ми нужди често се отразяват на чувствата. В деня на маминото погребение бях много уморен и ми се спеше. Така че не си давах ясна сметка какво ставаше. Мога със сигурност да твърдя само, че бих предпочел мама да не беше умряла. Но адвокатът не изглеждаше доволен. Рече ми: „Не е достатъчно.“
Замисли се. Попита ме дали може да каже, че него ден съм сдържал естествените си пориви. Отговорих: „Не, защото не е вярно.“ Погледна ме странно, като че ли му вдъхвах известно отвращение. Почти с озлобление ми заяви, че във всеки случай директорът и персоналът на приюта ще бъдат изслушани като свидетели и че „това може да ми изиграе някой мръсен номер“. Обърнах му внимание, че тази история няма връзка с моето дело, но той отвърна само, че си личало как не съм имал никога работа с правосъдието.
Тръгна си някак разсърден. Искаше ми се да го задържа, да му обясня, че желая да му бъда симпатичен, не за да получа по-добра защита, а, ако мога така да се изразя, от естествен порив. Виждах най-вече, че го поставям в неудобно положение. Той не ме разбираше и малко ми се сърдеше. Искаше ми се да го уверя, че съм като всички хора, абсолютно като всички хора. Но всъщност от всичко това нямаше голяма полза и от мързел се отказах.
Малко по-късно бях отведен отново при съдия-следователя. Беше два часът следобед и този път кабинетът му беше облян в светлина, едва смекчена от една прозирна завеса. Беше много горещо. Покани ме да седна и много любезно ми заяви, че моят адвокат „бил възпрепятствуван“ да дойде. Имал съм право да не отговарям на неговите въпроси и да чакам съдействието на адвоката си. Казах, че мога да отговарям сам. Той натисна един бутон на масата. Влезе млад съдебен секретар и седна почти зад гърба ми.
Двамата се разположихме удобно в креслата. Разпитът започна. Най-напред той ми каза, че съм бил обрисуван като човек мълчалив и затворен по характер и поиска да знае какво мисля по този въпрос. Отговорих: „Ами че никога нямам нещо особено за казване. Та си мълча.“ Усмихна се като първия път, призна, че тъкмо това е добро основание и добави: „Впрочем няма никакво значение.“ Замълча, погледна ме, после внезапно се изправи и ми рече много бързо: „Всъщност ме интересувате вие.“ Не схванах ясно какво влагаше в тези думи и не отговорих. „Във вашата постъпка има неща, които ми убягват. Сигурен съм, че ще ми помогнете да ги разбера.“ Казах, че всичко е много просто. Накара ме да му опиша отново деня. И аз пак повторих онова, което вече му бях разказал: Ремон, плажа, къпането, караницата, пак плажа, изворчето, слънцето и петте револверни изстрела. При всяко изречение той казваше: „Така, така.“ Когато стигнах до проснатото тяло, одобрително кимна и каза: „Хубаво.“ Уморих се да предъвквам все същата история и ми се струваше, че никога не съм говорил толкова много.
След кратко мълчание стана и ми заяви, че искал да ми помогне, че аз съм го бил заинтересувал и че с Божията помощ щял да направи нещо за мен. Но преди това искал да ми постави още няколко въпроса. Без никаква връзка ме попита дали съм обичал мама. Отвърнах: „Да, като всички хора“ и секретарят, който дотогава чукаше равномерно по машината, сигурно сбърка някоя буква, защото се засуети и трябваше да върне валяка и да нанесе поправка. Пак без видима логика съдията ме попита дали съм изстрелял петте куршума един след друг. Позамислих се и уточних, че най-напред бях стрелял веднъж и след няколко секунди още четири пъти. „Защо се спряхте между първия и втория изстрел?“ — осведоми се той. Тогава отново видях червения плаж, почувствувах върху челото си огъня на слънцето. Но този път не отговорих. През цялото време, докато мълчах, съдията изглеждаше развълнуван. Седна, зарови пръсти в косите си, опря лакти на бюрото и се понадвеси със странен израз към мен: „Защо, защо стреляхте по едно тяло, вече паднало на земята?“ Пак не знаех какво да отвърна. Съдията прекара ръце по челото си и повтори въпроса с някак променен глас: „Защо? Трябва да ми кажете. Защо?“ Продължавах да мълча.
Изведнъж той стана, отправи се с широки крачки към другия край на кабинета и отвори чекмеджето на една картотека. Извади оттам сребърно разпятие и тръгна към мен, като го вдигна високо. И с разстроен, почти треперещ глас се провикна: „А тоя познавате ли го?“ Казах: „Да, естествено.“ Тогава той много бързо и разчувствувано ми рече, че вярвал в Бога и бил убеден, че никой не е толкова виновен, та Бог да не му прости, но че за това било необходимо човек чрез разкаянието си да стане като дете, чиято душа е необременена и готова всичко да приеме. Цял се беше надвесил над масата. Размахваше разпятието почти над мен. Всъщност следях с голяма мъка разсъжденията му, преди всичко защото ми беше много горещо и в кабинета му имаше едри мухи, които кацаха по лицето ми, а и защото малко ме плашеше. В същото време признах, че това е смешно, защото в края на краищата аз бях престъпникът. Той обаче продължи. Разбрах
