връщаха от централните кина, пристигнаха малко по-късно. Изглеждаха по-сериозни. Пак се смееха, но от време на време имаха уморен и замечтан вид. Останаха на улицата и се заразхождаха по отсрещния тротоар. Младите момичета от квартала, гологлави, се държаха за ръце. Младежите се бяха подготвили да ги посрещнат и им подхвърляха закачки, на които те се смееха, извръщайки глави. Някои от момичетата, които познавах, ми махнаха с ръка.
После изведнъж уличните лампи светнаха и от тях избледняха първите звезди, които изгряваха в нощта. Почувствувах, че очите ми са уморени да гледат тротоарите с техния товар от хора и светлини. Лампите покриваха е блясък влажния паваж, а трамваите хвърляха на равни интервали своите отражения върху набрилянтинените коси, върху някоя усмивка или сребърна гривна. Малко по-късно, сред пооределите трамваи и вече черната над дърветата и лампите нощ, кварталът взе да се опразва неусетно, докато първата котка пресече бавно пустата отново улица. Тогава се сетих, че трябва да вечерям. Вратът ме наболяваше, защото дълго бях седял облегнат на стола. Слязох да купя хляб и юфка. Сготвих си и ядох прав. Исках да изпуша една цигара на прозореца, но беше се захладило и ми стана малко студено. Затворих прозорците и когато се обърнах, видях в огледалото част от масата, където спиртникът съседствуваше с корички хляб. Помислих си, че е минал още един неделен ден, че сега мама е погребана, че пак ще подхвана работата си и че в крайна сметка нищо не се е променило.
III
Днес работих много в кантората. Работодателят беше любезен. Попита ме дали не съм преуморен, поиска да узнае и възрастта на мама. Казах „около шестдесет“, за да не излъжа, и не знам защо като че ли му поолекна и сметна въпроса за приключен.
Куп товарителници се трупаха на масата ми и аз трябваше да прегледам всичките. Преди да напусна кантората, за да отида да се нахраня, си измих ръцете. На обед обичам този миг. Вечер това не ми прави такова удоволствие, защото кърпата, с която си служим, е вече съвсем мокра; употребявали са я през целия ден. Веднъж го казах на моя работодател. Отговори ми, че съжалява, но че всъщност е подробност без значение. Излязох малко късно, в дванадесет и половина, заедно с Еманюел, който работи в експедицията. Кантората гледа към морето и ние се позабавихме да позяпаме товарните кораби в изгарящото от слънце пристанище. В този момент, сред пукотевица и трясък на вериги, пристигна един камион. Еманюел подметна „да се качим ли“ и аз се затичах. Камионът ни задмина и ние се хукнахме да го настигнем. Шумът и прахолякът ме обгърнаха. Вече нищо не виждах, чувствувах само объркания устрем на надбягването сред скрипците и машините, мачтите, които танцуваха на хоризонтали носовете на корабите, покрай които тичахме. Хванах се пръв за каросерията и скочих в движение. После помогнах на Еманюел да седне. Едва си поемахме дъх, камионът се друсаше по неравния паваж на кея, сред праха и слънцето. Еманюел се смееше до задушаване.
Плувнали в пот, стигнахме до Селест. Той си беше все там с големия си корем, престилката и белите си мустаци. Попита ме дали „съм добре все пак“. Казах му, че да, и че съм гладен. Ядох твърде бързо и си поръчах кафе. После си отидох вкъщи, поспах си, защото бях пил доста вино, и когато се събудих, ми се допуши. Бях закъснял, затърчах се да стигна трамвая. После работих целия следобед. В кантората беше много горещо и когато вечерта излязох, приятно ми беше да се прибирам бавно, пеш по кейовете. Небето беше зелено, бях доволен. Но се върнах право вкъщи, защото исках да си приготвя варени картофи.
Качвайки се по тъмното стълбище, се сблъсках със стария Саламано, съседа ми по етаж. Той беше с кучето си. Вече осем години откакто ги виждаме все заедно. Шпаньолът има кожна болест, червенка, ако не се лъжа, от която почти цялата му козина е окапала, и е покрит с лишеи и кафяви струпеи. Поради това, че живее само с кучето (двамата са сами в една малка стая), старият Саламано е започнал да му прилича. Има червени лишеи по лицето и жълти, редки косми. Кучето пък е взело от господаря си прегърбената походка — муцуната напред и вратът изопнат. Те като че ли са от една и съща раса и все пак се мразят. Два пъти на ден, в единадесет и в шест часа, старият води кучето си на разходка. От осем години не са променили разписанието си. Човек може да ги види по улица Лион, кучето дърпа човека, докато старият Саламано се спъне. Тогава той започва да бие кучето си и да го ругае. Кучето се свива ужасено и се оставя да го влачат. Тогава старият започва да го дърпа. Когато кучето забрави, отново почва да тегли господаря си, който отново го бие и ругае. После двамата се спират на тротоара и се гледат, кучето с ужас, човекът с омраза. Така е всеки ден. Когато кучето иска да уринира, старият не го изчаква и го дърпа, а шпаньолът оставя зад себе си диря от малки капки. Ако случайно кучето направи това в стаята, пак следва бой. Тази история продължава вече осем години. Селест постоянно повтаря „това е нещастие“, но всъщност никой не може да знае. Когато ги срещнах на стълбите, Саламано тъкмо ругаеше кучето си. Викаше му: „Мръсник, мърша!“, а кучето скимтеше. Казах: „Добър вечер!“, но старият продължи да ругае. Тогава го попитах какво му е направило кучето. Той не ми отговори. Повтаряше само: „Мръсник, мърша!“ Забелязах, че се е навел над кучето и оправя нашийника. Заговорих по-високо. Тогава, без да се обърне, той ми отвърна като че ли със сдържан бяс: „Още е тук.“ После тръгна, дърпайки животното, което се оставяше да го влачат и скимтеше.
Точно в този момент се появи вторият ми съсед по етаж. В квартала казват, че живее от жени. Когато обаче го попитат за професията му, той заявява, че бил „магазинер“. Общо взето, не го обичат. Но той често ме заговаря и понякога наминава при мен, защото го изслушвам. Намирам, че онова, което казва, е интересно. Пък и нямам причини да не му говоря. Името му е Ремон Синтес. Доста е нисък, с широки рамене, и нос на боксьор. Винаги е облечен много елегантно. По повод на Саламано, той също ми каза: „Цяло нещастие!“ Попита ме дали не ме отвращава и аз отговорих, че не.
Изкачихме се и се канех да го оставя, когато ми рече: „Имам вкъщи кървавица и вино. Искате ли да хапнете един залък с мен?…“ Помислих си, че това ще ми спести готвенето, и приех. Той също живее само в една стая, с кухня без прозорец. Над леглото му има ангел от изкуствен розово-бял мрамор, снимки на шампиони и две-три изрезки на голи жени. Стаята беше мръсна и леглото неоправено. Най-напред той запали примуса, после извади от джоба си една съмнително чиста превръзка и обви дясната си ръка. Попитах го какво има. Каза ми, че се сбил с някакъв тип, който само търсел да се спречка с него.
„Разбирате ли, господин Мьорсо — обясни ми той, — не че съм лош, но съм малко избухлив. Оня ми вика: «Ако си мъж, слез от трамвая.» Викам му: «Хайде, седи мирен.» А той пак — не съм бил мъж. Тогава слязох и му викам: «Трай или ще те размажа.» Той ми отговори: «С какво?» Тогава му треснах един. Той падна. Щях да го вдигна. Но както лежеше на земята, той ме ритна. Тогава го ръгнах с коляно и му ударих две крошета. Лицето му се обля в кръв. Попитах го дали си е получил заслуженото. Рече ми: «Да.»“
През цялото това време Синтес си оправяше превръзката. Аз бях седнал на леглото. Каза ми: „Виждате, че не аз съм си го търсил. Той се държа неучтиво.“ Така беше и аз се съгласих. Тогава той ми заяви, че искал да се посъветва с мен именно по тази работа, че съм бил мъж, че съм познавал живота, че съм можел да му помогна и че след това щял да ми стане приятел. Замълчах си и той отново ме попита дали искам да му бъда приятел. Казах, че ми е все едно това, изглежда, го задоволи. Извади кървавица, изпържи я на примуса, сложи чаши, чинии, прибори и две бутилки вино. Направи всичко това, без да продума. После седнахме на масата. Ядейки, започна да ми разказва историята си. Отначало малко се колебаеше. „Запознах се с една жена… тя ми беше, така да се каже, любовница.“ Човекът, с когото се сбил, бил брат на тази жена. Допълни, че я бил издържал. Нищо не отговорих, но той веднага добави, че знаел какво се говорело в квартала, но че съвестта му била чиста и че бил магазинер.
„Но нека се върнем на моята история — продължи, — забелязах, че ме лъжат.“ Той й осигурявал средства, за да живее. Сам плащал наема на стаята й, давал й по двадесет франка на ден за храна. „Триста франка за стаята, шестстотин франка за храна и чифт чорапи от време на време, това прави хиляда франка. А госпожата не работеше. И ми разправяше, че не било достатъчно, че наистина не й стигали парите. Пък аз и казвах: «Защо не работиш по половин ден? Ще ме облекчиш много за дребните неща. Този месец ти купих костюм, плащам ти двадесет франка на ден, плащам ти наема, а ти следобед си пиеш кафето с приятелки. Даваш им кафе и захар. Аз ти давам пари. Постъпих добре с теб, а ти ми се отплащаш лошо.» Но тя не искаше да работи, все повтаряше, че нищо не й стигало и така забелязах, че тук ме лъжат.“
После ми разказа, че намерил лотариен билет в чантата й и че тя не могла да му обясни как го е купила. Малко по-късно открил у нея квитанция от заложна къща; това било доказателство, че е заложила две гривни. Дотогава не знаел за съществуването на тези гривни. Стана ми ясно, че наистина ме лъже. Тогава я
